Институтът “служебно правителство” да остане, но и да има парламент в оставка, който да го контролира
Ивайло Нойзи Цветков издаде дебютната си книга “Диалози”, в която събира разговорите си с 26 популярни личности от различни сфери на живота. Сред тях са Георги Господинов, Георги Лозанов, Ицо Хазарта, преди да стане депутат, Харалан Александров, Явор Гърдев, Камен Донев, Алек Попов, Денис Ризов и т.н. Ивайло Нойзи Цветков посвещава книгата си, издадена от “Книгомания”, на жената до себе си - Мария Игнатова.
- Г-н Цветков, само преди ден представихте дебютната си книга “Диалози”, в която събирате 26 ваши интервюта със значими българи. Някои критици дори вече я сравниха с “Диалозите” на Платон. Има ли специална причина точно сега да я издадете?
- Ако има, тя се корени в насърчението от жена ми Мария, на която посветих и самата книга. Разбира се, справедливо е да се каже, че тази книга един вид се е писала и сама през последните няколко години - чрез беседите с всички тези блестящи съвременни умове, с които моите диалози не спират просто защото с повечето от тях ме свързва и интелектуално приятелство. “Кастът” впрочем е изумителен – от Явор Гърдев, Георги Господинов, Теодора Димова, Милко Лазаров до Ицо Хазарта, Камен Донев, Стоян Радев, Андрей Райчев, проф. Коста Костов, да не изброявам всички. Разбира се, ентусиазмът на куратора и културен предприемач Даниел Ненчев също помогна, както и общият висок вкус, който споделяме, включително с издателите от “Книгомания”.
- Защо книга с диалози, а не някакъв роман например?
- Защото “нагонът” ми на културен антрополог иска и дълбае в българската съдба, стъпвайки на раменете на гиганти като Хаджийски, Хофстеде или Макс Вебер – но не само да разсъждавам сам научно (което и без това правя), а да чуя и още съмишленици и въобще хора, с които можем
да оставим вид свидетелство за епохата
В книгата има и известна доза хумор, затова и препратката в самото заглавие към сократиците. Аз не съм протагонистът – главните герои на “Диалози” са събеседниците. Представи си какво изтънчено удоволствие е да пиеш кафе и да беседваш с хора като Теодора Димова, Иван Кръстев, Теди Москов и да опитвате да сглобите парчетата от “потрошения” днешен диалог по думите на Жоро Господинов. А той впрочем е прав – тази книга излиза точно в момента, когато не само социокултурният, но и политическият диалог е разпаднат. А защо не роман ли? Имам страховита стратификационна фобия от световните гиганти там. При положение че има Хемингуей, Набоков и примерно Иво Андрич, няма нужда да спамя допълнително, както правят повечето съвременни български автори. (Смее се.)
- Със сигурност сте направили много повече интервюта, как избрахте точно тези да влязат в книгата?
- Аз ги наричам “диалози” или “беседи” (в някакъв древногръцки смисъл и “диатриби”), което е малко по-различно от чисто журналистическия жанр “Интервю”. Грубо казано, в интервюто търсиш конкретна истина, докато в тези равностойни беседи предлагаш размисли за евентуална обективна истина, доколкото тя е постижима. И всъщност
подаваш ръка на читателя в стил “помогни ми да те възвися”
Т.е. разглеждам тези беседи и като “триалози” – аз, един вид модераторът, тя/той събеседникът и от трета страна, читателят, който общува опосредено с мисловността, която предлагаме.
- “На М.”, защо само с инициал?
- Е, сериозно ли? Похват. Пастернак? Набоков? Фокнър? Вонегът? Стивън Кинг? Да продължавам ли? Но вече казах – защото с Мария водим почти всекидневно подобни беседи, за да достигнем някаква твърд.
- Когато подготвяхте книгата, какви читатели си представяхте, че ще имате или искате да имате?
- Струва ми се, че четящите все още са си армия, противно на поплаците как не се четяло. Но то великият въпрос винаги е бил не дали, а какво четеш. Аз например отдавна чета само non-fiction и антропологични изследвания, след като си прочетох двата вагона художествена литература преди това.
- В писмената си реч използвате думи, които са непознати за огромен процент от хората. Понякога си мисля, че даже го правите като ирония, каква е причината?
- Иронията, особено в Киркегоров смисъл, е съвсем отделно нещо. Просто смятам, че не бива да робуваме на първото ниво – което, уви, е нещо като императив изобщо в българските медии. Няма само просто и само сложно – аз просто подсказвам, че отвъд мисловната тропосфера, т.е. най-долния слой, има купища културни и интелектуални светове. А разбирането, че трябва да обслужваме единствено Първото ниво, не ме вълнува, дори го смятам за безкрайно вредно. Много просто защо – ако ще се подчиняваме нарочно на лошия вкус, ние неусетно превръщаме всичко в лош вкус.
- Кръгът от читатели не се ли свива така?
- Не, или поне не драматично. Нямаш представа колко умни и образовани хора има в днешна България, по цялата скала от поколението Z до по-възрастните. “Диалози” вече се печата във втори тираж, което ми се струва обнадеждаващо.
- Не е ли по-лесно да пишете по начин, по който ще може да ви разбере и баба Гина от Страхилово, да речем?
- Баба ти Гина вероятно има нелоша малка библиотека, запазена от соца. И никой не бива да бъде подценяван. Да, съществува чалга култура, в която самообразованието не е никаква ценност, инстакултурата на момчето с вид на културист и момичето с тайна истинска професия, но това е вид медиен капан, в който публиката попада. Проблемите са най-общо два, предизвикани от дигиталната революция и възхода на социалните мрежи: първо, потребителският императив, според който
вещите са по-ценни от хората
и обект на култ, и второ, “културата на лесното” – стремежът към елементаризираната култура на щастието на всяка цена и липсата на истински изпитания. Това впрочем важи за цяла следвоенна Европа. А пък нашата политическа, социокултурна и всякаква свръхзадача е да прекрачим в Първия свят. Да реформираме институциите, да се отървем от проклетото руско влияние и да си поставим нов императив (след влизането в ЕС), казвам не само аз, но и героите в “Диалози”. Новата ни свръхзадача помоему е как да се превърнем в welfare state, държава на благоденствието. Не съм оптимист, разбира се – аз съм кинико-скептик от Епиктетов порядък, – но си струва да помислим за това.
- За какво си говорите с дъщеря си?
- Анна е на 14, но е толкова умозрителна, сякаш е поне 2-3 години по-зряла. Говорим си за всичко – от попкултура (кино, музика, книги, аз все пак съм и попкултурен “гуру”) до когнитивните пигмеи, които ни дърпат назад. За “умностите” и къде се крият например.
- Случва ли се да ви упреква, че имате остарял изказ или не разбирате днешния жаргон, както правят повечето тийнейджъри?
- Не, защото продължавам да работя попкултура и да разбирам. Случва се да ме упреква, че твърде много наблягам на картезианското – т.е., че се съмнявам във всичко, а те, цялото ѝ поколение, са chill, докато всъщност откриват живота. Иначе с нея гледаме Тарантино и Тим Бъртън например и е удоволствие. Ще призная – липсва ми “бебето” Анна, което не само съм разхождал с количка в парка “Гео Милев”, но и детето, с което сме изгледали всички възможни анимационни филми. Но е безценно как се смее на Траволта в Pulp Fiction. Имаме си и нещо свое – “пица-хорърите”, пък и знаем страшно много за жанра и сме нещо като култова двойка фенове.
- Бихте ли я поощрили да учи извън България? Защо?
- Без съмнение. Но внимателно ще го преценяваме това, защото имаме твърде много жалки примери на хора, учили на Запад, които не оправдават масовите очаквания. Още от наблюденията на Кирил Христов насам.
- Въпреки нападките, че днешните млади хора не четат книги, май не е точно така. Какви са вашите наблюдения?
- То няма непременна нужда. Вече има сто по-лесни начина да се образоваш – въпросът е да имаш идеята и порива за това, у теб някак да е възпитан моралният кантиански закон. И разбира се, да си попаднал в среда, в която добрият вкус е императив. Разбира се, то навсякъде има пошлост и “културна долница” по един или друг начин, но номерът е да умееш да гледаш със спасителна насмешка на тях.
- Упреците, че децата затъпяват, прекарвайки много време в интернет и социалните мрежи, не са ли малко преувеличени? В крайна сметка се оказва, че са много по-отворени към света и доста по-информирани, отколкото предполагаме.
- Нека да кажем така: Ако има проблем, той е, че поколението Z още не знае нещо много съществено. И то е, че адът – това са другите хора. И отвъд Сартър – че истинският ад е повторението на едно и също, трескавата тенденция през цялото време да гледаш нови и нови глуповати видеа и снимки, удобната и някак слабоумна жажда за повторение, веднага, каквото и да е то. Но в твърде бързо течащото “дигитално време” това е нещо като добродетел, без да се схваща, че тази уж добродетел съдържа в себе си априорен порочен аргумент. В този смисъл “Диалози” е нещо като slow food – с идеята, че
осмислянето е истинското наслаждение,
за сметка на бързото и ненаситно удовлетворение. Но, забележи, това не означава, че трябва да сме slow, т.е. “бавняри”, ако заимствам термин от речника на подрастващите. (Смее се.)
- Често ви питат за политика и футбол. Защо не сте се кандидатирали за депутат и не сте влезли в управлението на някой футболен клуб?
- Бил съм в управлението на любимия си футболен клуб, дори смятам, че в най-тежката му година участвах активно в неговото спасение. А относно депутатството – не знам. В това отношение съм леко идеалист, т.е. неподходящ – винаги съм смятал, че изключителното не бива да се превръща в норма. Никога впрочем в целия си живот не съм бил на държавна заплата и съвсем сериозно смятам като десен човек, че всеки трябва да е ковач на своята бизнес съдба, а не да чака в човчицата от държавата.
- Откъде се появи тази любов към футбола?
- Това не можеш да го разбереш, защото си момиче, без да те подценявам. (Смее се.) Въпреки възхода на женския футбол и прословутото либерално равенство. Аз даже смятам, че ако дадено момче не се интересува от футбол, особено сега с голямото бизнес избухване в световен мащаб, у него има нещо леко съмнително. (Смее се.) Но да ти отговоря конструктивно: Футболът винаги е “подреждал” света, защото де факто е племенна война с други средства. И ти си някак културологично задължен да вземеш страна в тази метавойна. Тъкмо затова аз например съм от племето на “Левски” (пък и по родови причини от няколко поколения насам). А иначе аз подхождам към футбола като към всичко останало в моите занимания – чрез научния метод. Повечето хора са просто фенове – аз се стремя да го анализирам като наука и той отдавна е.
- Тренирали ли сте този спорт?
- Да, разбира се. Стигнах до младежите на “Славия”, играех централен нападател, но ме изгониха поради мързел. (Смее се.) С думите “ти няма да станеш новия Андрей Желязков” и “аре, бе, Цветков, мрЪдни се малко”. И бяха прави.
- Има ли смисъл да се гледа български футбол?
- Българският футбол вече е нещо като отделен спорт, който формално прилича на футбола – уж се тича, уж се рита топка, играе се без ръце и т.н. В този смисъл да, забавен е. Но е “уж”.
- Политическата обстановка продължава да цикли. А сега накъде?
- Наникъде. Олигархична война за постъпленията по плана за развитие, която де факто наново организира куклен политически театър. И президент, който удари конституционния джакпот – т.е. служебните правителства му връчват на практика неограничена власт. Игра на сенки, които представят утайката за каймак.
- Нови избори каква алтернатива са?
- Де факто не са, но де юре трябва да минем още няколко пъти през тях. Аз, понеже съм и юрист, предлагам “лека” конституционна промяна – институтът “служебно правителство” да остане, но и да има парламент в оставка, който да го контролира. Давам си сметка обаче, че никой от сегашните играчи няма никаква полза от това, камо ли да се конструират двете трети мнозинство за конституционни промени.
- Песен за Лена, драскане на вратата в Народния театър, как ви се струват тези неща на фона на това, че в магазина сметките вече са два пъти и половина по-високи?
- Първо, всички видимо влизат в наратива чрез порочен априорен аргумент – че искат да има правителство. Това в случая не е вярно и няма воля за подобно нещо. Според мен единственият ни шанс е САЩ и прословутата евроатлантическа ориентация, щот има спешни натовски въпроси за решаване, а прокремълските балеринки от служебното правителство, начело с главната неваляшка, правят предимно скрити поразии. Второ, въпреки всички социокултурни разправии (за мястото на жената и т.н.) – ако бях на мястото на Лена, пълен игнор, даже смях. Точно в нашата трагична колективистична култура това ми се струва единственото валидно поведение, а не да съдиш групата зложелателни селяндури от ИТН. Но пък и помниш великия край на “Великолепната седморка” – “селяните винаги побеждават”. (Смее се.) Ако зависеше някак от мен: или вземаме тежките решения чрез немислими компромиси (включително политически ренесанс на ГЕРБ),
или всички вкупом сме виновни,
макар и чудесни пред електоралното си ядро. И да, не е лесно. То е, като да искаш от Джовани Фалконе малко да се смири, да поговори с Тото Риина, пък той евентуално да не го взриви. Извинявам се за примера, но ако ще бориш мутрите, ще поемеш и риска да те гръмнат, дори и метафизично.
- Защо много продукти тук са значително по-скъпи, отколкото в магазините в Западна Европа?
- Е, що за въпрос – заради картелните вътрешни споразумения на големите месари, млекари и т.н. След като бизнес средата го позволява (пък и политическите им връзки), те да не са луди да свалят цени?!
- Не изглеждате като човек, който лесно се ядосва. Какво ви вбеси последно и каква беше реакцията ви?
- Аз вече казах, че съм нещо като кинико-скептик от Епиктетов порядък – и в този смисъл почти нищо не може да ме вбеси. Ерго, не помня изобщо да съм се вбесявал наистина – защото вярвам, че нашата задача още от Спиноза насам е да не се възмущаваме или възхищаваме, а да разбираме зряло живота. Разбирам, че искаш няква история на вбесяване, но просто нямам такава.
Живея във великолепна мисловна хармония с Мария
Досега се скарахме само веднъж – нещо там за пещерата и привидността на Платон и оная концепция за “неучастието” на Анаксимандър, но се оправихме много бързо. (Смее се) Тя, макар и умозрителна, действително се вбесява от най-различни несправедливости в живота и най-вероятно е права. Какво говоря – разбира се, че е права, трябва да се действа, всеки от нас да се бори срещу конкретна несправедливост.
- “Егоист” беше нещо много различно на нашия пазар. Какво ви даде като уроци този период и какви случки помните?
- “Егоист” се оказа попкултурен феномен, но тук контекстът е най-важен – това беше преди дигиталната революция. Чрез това списание освен всичко имахме за последно и културна апроприация – т.е. времена, в които културното малцинство успя донякъде да запали и мнозинството чрез своите, бих казал, чудесно стереотипизирани претенции. За епохата си “Егоист” беше нещо съвсем навреме със Запада – вече нямаме нищо подобно. То сглоби нещо като кохерентен попкултурен наратив и де факто беше влиятелна медия относно какво да мислим, как да се носим и т.н. – доставяйки авангардната информация. Има и още нещо – “Егоист” се случи почти като някоя от големите рокгрупи, с извинение. Т.е. точно тези хора – Емил Захариев, Александър Жеков, Емилиян Събев, Мартин Захариев, Мариета Ценова, Ина Григорова, Мартин Карбовски, аз – ако съдбата не ни беше събрала, нищо нямаше да се случи. Но да не носталгираме излишно – и днес има наши наследници, които работят с добър вкус и споменатия кантиански морален закон. Дори в новите условия на метаморал и деетизация.
