Гледах видеото с издъхващата жена в Спешното отделения на врачанската болница. Това е едно от най-отвратителните неща, които съм виждал през живота си, а съм виждал и друг път смърт.
Отвратително и гнусно заради гледката на една умираща жена, само на 43 години, на инвалидна количка.
Отвратително и гнусно заради мъките на едно очеВАдно страдащо човешко същество, заради стоящото до нея дете, което пита с очи и може би не осъзнава каква се случва, върти се объркано и едно “медицинско” лице, което си бърка спокойно тъпото кафе и задава безсмислените си въпроси на някакъв човечец, който се опитва притеснено да търси някакви документи…
“- ЕГН?”
Да, ясно, ще разберем ЕГН-то, а за жената в количката, това е една глътка въздух по-малко…
“Пила ли е някакви лекарства”? Пила е “Колдрекс”….”
Разбрахме, че е пила елементарното лекарство, а времето отброява една крачка до смъртта по-близо…
“- Има ли тест за ковид?”
Ще разберем и за теста, а въздухът си отива и Онази с косата идва, за да направи едно детенце кръгъл сирак.
Каква е тази система, за която ЕГН-то е по-важно от живота? Ние цифрички ли сме, или хора? Каква е тази процедура, която прави така, че една жена да издъхва 40 минути пред очите на невръстното ѝ дете?
Не знам в какво състояние е била откарана в болницата тази жена. Не знам защо за нея не е отишла линейка.
Не знам дали е могла да бъде спасена, или не. В живота си имам постъпки, които не ми дават правото да съм морален съдник на каквото и да е било.
Но знам следното. Тази “случка” е характерна за цялата ни затънала в безхаберие държава.
Това дори не е “случка”. Това е диагноза. За тоталната деградация на едно общество, лишено от съчувствие. За пълна липса на елементарната култура да кажеш поне едно “извинявай”, когато си виновен. За трагедиите, които се потулват зад фрази, като ще “понесе цялата административна отговорност”.
Това е безхаберие, което унищожава. Това е липса на съчувствие, което ни превръща в безчувствени идиоти.
Това е недоимък на каквато и да е обществена солидарност или състрадание.
Все повече се убеждавам, че ние действително сме болна държава с болно общество от болни хора. Болни от вечната борба - едните да оцелеят, а другите да “просперират”. Вгледани в собствения си пъп. Скрити зад личния си дувар. Спасяващи се поотделно и давещи се като общност. Знаещи, че всяко чудо е за три дни. Благодарни, че “Слава богу”, това не ни касае…
До следващия път, когато, не дай Боже, случаят или нещастието почукат и на нашата врата. А съдбата ти зависи от човек, който иска просто да си изпие кафето.
