- Войната в Иран пресече червени линии и влизаме в спирала на въоръжаване без край, каза още дипломатът и бивш зам.външен министър
Още акценти от интервюто:
- Ядреното копче е в ръцете на френския президент - днес се казва Макрон, но след година може да е Жордан Бардела
- Европа избра оръжията пред мира - не сме медиатор в конфликтите, а гузно мълчим
- Повече оръжия и чужди бази не задължително носят повече сигурност по-скоро обратното
- Пред британския вестник “Телеграф” президентът на САЩ Доналд Тръмп каза, че “сериозно обмисля” изтеглянето на САЩ от НАТО и че алиансът се е превърнал в хартиен тигър по повод нежеланието и неучастието на натовски държави във войната в Близкия изток. Това тактика за натиск ли е, или реална стратегическа промяна в американската външна политика, г-н Кючуков?
- Действително основният въпрос е именно дали Тръмп е причината или това е следствие от по-дълбоки процеси, свързвани с вече сериозно разминаващите се геополитически интереси от двете страни на Атлантика. И основното тук е пренасочването на вниманието и ресурсите на САЩ към борбата за глобално лидерство с Китай с една подцел, инструментализираща този подход - оставяне на сдържането на Русия като задача за Европа.
Това обаче означава, че вече освен несъвпадението на интересите имаме и концептуално разминаване за целите на алианса. И тук стигаме и до ценностите. Поначало формулирането на един военен съюз като съюз на ценности е, меко казано, спорно за разлика от един интеграционен проект като Европейския съюз, където това има своето основание.
Още повече когато претенциите за универсалност на ценностите се формулират през географската принадлежност като “евро-атлантически” и цялата несъстоятелност на този подход пролича сега при управлението на Доналд Тръмп. Но се боя, че заедно с прилагателното “евро-атлантически”, което се раздели на две, ние се отказахме и от съществителното - от ценностите, особено от мира като наистина универсална ценност.
- Какви са непосредствените рискове за европейската сигурност, ако САЩ реално намалят присъствието си в НАТО заради липсата на подкрепа в Близкия изток? Може ли алиансът да оцелее и да остане ефективен без пълната военна и политическа подкрепа на САЩ?
- На въпроса ще напусне ли Тръмп НАТО, аз по-скоро бих казал едва ли. Освен всичко друго за целта е необходимо и решението на Конгреса на САЩ, където изглежда практически невъзможно да бъде получено. По-скоро тук като че ли е валидна формулировката на Марко Рубио, който заговори за преосмисляне на ангажиментите на САЩ към НАТО.
Тоест по-вероятното е своеобразно дезангажиране на САЩ от алианса и от европейската сигурност като цяло. Това е проблем, защото как функционира НАТО в условията на обидени Съединените щати, които не се чувстват обвързани със сигурността на съюзниците, е много сериозен въпрос, като това ще има и своите и политически, и военни измерения, включително политическите оценки за отделни конфликти, оценките за риска, начина на вземане на решение, командната верига и функционирането на алианса и т.н.
Тук стигаме до въпроса как ЕС компенсира евентуално това дезангжиране. Аз се боя, че в цялата нашата нова политика и нов подход към сигурността има много оръжие и малко мир.
Тук ще стигнем и до, на първо място, идеята за ядреното възпиране на Макрон, тъй като очевидно в условията на един ядрен свят френският ядрен чадър за Европа се превръща в ключов фактор. Тук има няколко притеснителни въпроса.
Първо, това е въпросът за Договора за неразпространение на ядреното оръжие. Всяка страна в Европа, която придобие ядрено оръжие, рискува да изпадне в ситуацията на Иран. На практика всички страни в Европа са членки по този договор, а там ангажиментът е да не разработват, да не произвеждат, да не придобиват и разполагат ядрени оръжия на собствена територия - точно това, в което в момента се обвинява Иран.
Разбира се, на европейска територия има в пет страни американски ядрени оръжия, но ние сме намерили формулировката да заобикаляме договора. Тази формулировка е “споделено ядрено оръжие”. То не е на тези страни, то е на САЩ. Русия също се възползва от тази формулировка по отношение на Беларус сега. Но има още един момент за френското ядрено оръжие - то е национално. Ядреното копче е в ръцете на френския президент.
Днес той се казва Макрон, но след една година може да се казва Жордан Бардела. И съвсем не съм убеден, че това ще носи повече сигурност за Европа, отколкото примерно когато начело на САЩ стои Доналд Тръмп, тъй като те в много отношения по своите виждания имат съвпадение.
Има и още нещо - войната в Иран показа, че повече оръжия и чужди бази не задължително носят повече сигурност - по-скоро обратното. Те превърнаха страните в Персийския залив в цел и очевидно при военен сблъсък евентуалният ответен удар ще бъде насочен именно там, откъдето идват опасностите.
- А в този смисъл какво според вас трябва да прави ЕС - да ускори създаването на някакъв тип европейска отбрана или да се опита на всяка цена да запази, доколкото е възможно, трансатлантическото единство? И къде е мястото на България като страна в източния фланг на НАТО?
- Тук се натрапва споменът за изказването на канадския премиер Марк Карни в Давос. Той каза: “Живеем в свят на лъжа”. Всички ръкопляскахме и продължихме да се лъжем. Какво имам предвид? Най-актуалният пример е Иран, като тук не става дума за режима на Иран, който заслужава всички епитети, с които е определен, а за нас, за Европа и за НАТО. С изключение на четири страни ние гузно мълчим и забравихме за ценностите, за международното право и за демокрацията. Те отсъстват от нашите позиции за войната. Нещо повече - пресякохме буквално на бегом една от доскоро най-ясните червени линии - атаките срещу ядрени обекти.
Обвиняваме Международния наказателен съд, когато прие делото за геноцид от Израел в Газа, и избягваме да квалифицираме случващото се там. Ние залагаме на сигурността единствено през призмата на оръжията. А като дипломат за мен изключително важно е вторият носещ стълб на сигурността - това е договорената политическа сигурност.
И в условията на студената война бяха постигнати редица договорености - за ограничаване и контрол на въоръжението и дори за разоръжаване. Без такива договорености всичко останало би било просто една надпревара във въоръжаването, защото, естествено, на всяка стъпка от едната страна за повече оръжие ще следва ответна стъпка и от другата страна. И навлизаме в една спирала, на която не се вижда краят.
Тоест ключовият отсъстващ елемент и от международните отношения като цяло, и от политиката на Европа, е взаимното доверие, стремежът към преговори и постигане на договорености, които да гарантират сигурността. Европа напусна своята територия там, където беше силна - не с оръжията си, а със стандартите и в политиката, и в икономиката, които налага, с така наречената мека сила, с политическия подход, с преговорите, с търсенето на решения без военни средства. Неслучайно за дълги години европейските страни бяха търсени като медиатор.
Както забелязваме сега, Европа отсъства от преговорите за решаването на всички военни конфликти. Най-очевидните примери са Украйна, Газа и сега в Иран. За съжаление, никой вече не ни търси.
- На този фон как оценявате действията на Испания и Италия - първата затвори въздушното си пространство за американски самолети, участващи във войната, а втората забрани ползването на военна база? И като посланик и дипломат според вас как се вписва нотата от Иран към България при тази динамика?
- За съжаление, само четири страни в Европа, при това не всички от тях от НАТО, изразиха ясна позиция против войната в Иран. Освен Испания това са Швейцария, Норвегия, а впоследствие и Италия, която квалифицира действията като противоречащи на международното право. Няколко страни ограничиха възможностите за прелитане на американски самолети или за използване на техни бази. Говорим и за Франция, дори и Обединеното кралство на даден етап, Италия.
Останалите в повечето случаи просто гузно мълчахме. Казвам мълчахме, защото България влиза в категорията на тези всички останали. Или достатъчно активно осъдихме ударите на Иран срещу страните от Залива, без обаче да осъдим американските и израелските.
По отношение публичността на нотата от Иран - първо, не всяка нота се оповестява публично, но институциите следва да бъдат информирани. Още повече че това не е всяка, нито каква да е нота. Естествено, България е в правото си да определя своята политика, но трябва да е наясно и с последиците, и реакциите на другите държави, които се чувстват засегнати. А Иран ясно показа това с нотата. Тук е доста обиден начинът, по който българското правителство комуникира с обществото в тази призма. Видяхме, че първоначално това беше обяснено с ремонт на шахтите на летището.
След това имаше поредица от изказвания, включително и онзиден (във вторник - б.р.) от страна на външното министерство, че на територията на България и във въздушното пространство не се извършват действия, свързани с войната в Иран.
И това сигурно е точно така, но това е начин за заобикаляне на истината. Защото в дипломатическата практика задължителното споменаване на един компонент, в дадения случай на територията и въздушното пространство на България, много ясно показва, че нещо се случва извън тези рамки. В случая - във въздуха, извън въздушното пространство на България. И едва ли има някой, който се съмнява в това, че именно такава дейност се осъществява. Нещо повече, правителството твърдеше нещо повече - че присъствието на американските самолети е свързано с учение на НАТО. Няма информация за такова текущо учение. А и освен това атаките срещу Иран не са операция на НАТО сами по себе си.
В резюме - аз не бих казал, че можем да очакваме директна военна атака от страна на Иран. Поне политическата и военната логика сочат за това. Но във всеки случай България след края на войната едва ли ще фигурира в списъка на приятелите за Иран.
- Какви са дългосрочните геоикономически и геополитически последствия от затварянето на Ормузкия пролив? Някои държави по света обявяват извънредно положение заради кризата с горивата, защото дефицитите са осезаеми.
- Това не е световна война, но последиците ѝ, съдейки по всичко, ще бъдат глобални. Те вече засегнаха региона на Близкия изток като цяло с една според мен трайна дестабилизация, която ще постави целия регион и неговата роля като енергиен, финансов, логистичен център под въпрос за дълго време. Освен това Иран на практика успя да превърне този регионален военен конфликт в глобален икономически и политически проблем, като освен страните от Залива според мен в дългосрочен политически план много негативи ще изконсумират САЩ.
Това вече се случва, защото виждаме, че и в Европа подкрепата става все по-резервирана за това, което правят САЩ. Икономически войната в краткосрочен план дава някакви допълнителни ресурси за Русия - говоря за финансови и от износа на енергоносители. Но според мен в по-дългосрочна геополитическа перспектива като че ли основно Китай е страната, която се позиционира най-позитивно, защото от глобалните сили именно Китай е този, който непрекъснато залага на търсенето на политически решения, на спазване на правилата, на предсказуемост в международните отношения, на стабилност в позициите - заемайки именно това пространство, което Европа напусна.
CV
- Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София
- Завършва Московския държавен институт за международни отношения
- Специализира в университета "Джорджтаун" във Вашингтон
- От 1996 до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет
- От 2005 до 2007 г. е зам.-министър на външните работи
- През 2009 година става посланик в Лондон
- Директор на Института за икономика и международни отношения
