Най-голямата емоция след избирането ми за най-добра беше да видя радостта и сълзите от щастие в очите на хората, които са ми подавали ръка в най-трудните моменти
Симона Петкова е родена на 3 септември 1993 г. в Габрово. Българската националка носи екипа на швейцарския “Йънг Бойс”. Играе като полузащитник. Тя беше избрана за №1 в женския футбол у нас за 2021 г.
- Как изживя първите си 24 часа като футболистка №1 на България?
- Емоцията е изключителна - голяма радост за мен и за цялото ми семейство. В деня след церемонията
получих повече
поздравления,
отколкото за
рождения ми ден
Все още не смогвам да отговоря на всички съобщения. Еуфорията е огромна. Може би все още не съм осъзнала това голямо признание. Тази награда е изключително признание за всички усилия, положени през годините.
- Зарадва се толкова искрено, като че, че печелиш, сякаш получи неочакван, но заслужен подарък...
- Имах тайни надежди да спечеля, но до последно, докато не обявиха името ми, не вярвах напълно. И затова нямаше как да скрия емоцията си. Разбира се, това беше дългоочакван момент. От малка си мечтая един ден да стана футболистка №1 на България. Това е сбъдване на една мечта. И предполагам, че е нормално човек да се зарадва искрено, когато мечтата му се сбъдне.
- Написа книга - “Футболно пътуване”, в която разказваш за всички трудности на едно обикновено българско момиче, влюбено във футбола. Ако сега трябва да добавиш поне един абзац за спечелването на тази награда, как би описала чувството от достигнатия своеобразен връх на признанието на труда?
- За мен лично това признание даже може би не е толкова голямо, колкото да видя радостта в очите на семейството ми. И съответно след това в очите на най-близките ми, които са ме подкрепяли и са изживели всички турбулентни моменти с мен. Повярвайте ми, моят път не е лесен. И за да получа това признание, хората са ми помагали. Мисля, че по-голямата емоция за мен беше да видя радостта и сълзите от щастие в очите на хората, които са ми подавали ръка в най-трудните моменти - вярвали са в мен и са ме окуражавали. Да споделя тази радост точно с тези хора - уникално изживяване, което никога няма да забравя.
- За кого е първото “благодаря” за спечелената награда?
- На моята майка. Знаете, че в добро и в лошо винаги се прибираш вкъщи и там са най-близките хора, които изживяват всичко с теб. У дома са хората, които ме търпят. Ако имам лош мач, аз си го изкарвам на тях - не, че са ми виновни, но не съм добра компания. Тези хора не спират да вярват в мен. И може би сега беше моментът голямата радост да експлодира.
Специално
благодаря на
майка ми и на
сестра ми Нори,
които са винаги до мен и са най-емоционалната ми подкрепа.
- Вече се знае коя е футболистка №1 на България за 2021 г. - Симона Петкова. Но коя всъщност е Симона Петкова?
- Симона Петкова е едно обикновено момиче, което просто обича да играе футбол и дава всичко от себе си по 24 часа, седем дни в седмицата, за да може да изиграе 90-минутен мач на топниво. Стремя се и ще продължавам да се грижа максимално за своето здравословно състояние, за да може да се наслаждавам на играта още повече.
- Как стана футболистка?
- Просто футболът завладя сърцето ми. Аз съм от Габрово - центъра на България, футболен град. Никой от семейството ми не играе футбол, но когато аз бях по-малка, ми беше интересно да играя футбол, забавлявах се. Просто футболът ме избра. Съдба.
Аз започнах да играя организиран футбол доста късно - на 16 години. Преди това играех в училище. Винаги в час по физическо възпитание аз бях навън с топката, играех с другите деца в училищния двор. След това играехме пред блока - аз бях единственото момиче, играещо заедно с момчетата. Даже първото признание за мен беше, че
всички момчета
от квартала бяха
много щастливи
да ме видят,
че играя за
националния
отбор
за девойки до 17 години. От кварталните мачлета - директно към националния отбор. Беше невероятен скок. И съдба. Явно просто съм чакала да се случи.
- Имала си влечения и към други спортове, но продължава да бъде много интересно как едно момиче бива избрано от футболната топка...
- Аз съм тренирала много различни видове спорт. В училище участвах във всякакви състезания. Тренирала съм плуване. Бях в спортна паралелка в Габрово, но нямаше футбол. Бях с отличен успех и можех да избирам между всички гимназии. Знаете, че след седми клас може да влезеш в гимназия. Аз отидох в Плевен, майка ми дойде с мен - кандидатствах в спортно училище в паралелка “футбол”. Просто бях решила, че искам футбол. Разочарованието беше много голямо - казаха ми, че паралелка по футбол има, но момиче не може да играе с момчетата. На следващата година в Габрово се проведе турнир за девойки до 17 г. Веднага след турнира стана ясно, че футболът ще е моето поприще и ще давам всичко, за да може да се реализирам на терена.
- Футболното ти пътуване стартира - премести се в София. Какво се случи след това?
- Искам да благодаря на Лъчезар Димитров, който беше първият човек, който ми подаде голяма ръка. Аз съм от бедно семейство, идвам от малък град, майка ми нямаше възможност да издържа момиче в София. Господин Димитров пое всички финансови разноски - до 18 г. аз не плащах общежитие, направиха всичко възможно да се храня в стола на Националната спортна академия - къде сутрин, къде следобед.
Лелките ми
сипваха храна
в буркан, за да
имам за вечеря,
тъй като аз наистина нямах възможност да се издържам. Първите години ми бяха много трудни, но господин Димитров и всички от Националната спортна академия ми подадоха ръка до момента, в който не станах по-самостоятелна, започнах да работя, да се издържам сама, да си плащам университета, да си плащам общежитието и да подхвана живота си в ръце.
- Какво си купи с първата заплата?
- С първата заплата си купих колело, защото трябваше да ходя на работа и това беше най-удобният начин. И вече, когато събрах повече пари, си купих и първите футболни бутонки. Повярвайте ми, първите ми 4 години във футбола наистина бяха доста тежки - нямах възможност да си купя бутонки, да са нови, да са удобни, да са маркови, нямах кори... Благодарна съм на по-големите момичета в отбора, които ми даваха своите бутонки, за да играя.
Но дойде моментът, в който дадох изключително голяма сума за моите възможности, за да си купя Nike. И до ден-днешен помня момента. Бях с Антоанета Панчева, момичетата от отбора ме заведоха в центъра на София, за да си купя първите нови мои маратонки - Nike Mercurial, сиви. Беше безценен момент, една голяма моя победа - просто един чифт маратонки... А толкова голяма емоция...
- Очевидно твоето футболно пътуване крие много човешки преживявания, перипетии и емоции. Как би го описала с днешна дата, вече като №1 на България в женския футбол?
- Всъщност се надявам моето истинско футболно пътуване тепърва да започне. Обещавам и на всички мои читатели, че в продължението ще сложа и по-позитивните неща, индивидуалните награди, радостните моменти, признанията... Защото книгата на живота ми дотук е малко тъжна, но това е моята действителност и аз съм била изключително честна, на моменти дори твърде откровена. Ако има и хора, които съм засегнала, искам да им се извиня, но това са нещата, които съм изживяла като по-малка, неща, които са ми тежали. Но със сигурност винаги ще се връщам към тежките моменти и искам хората да ме познават такава, каквато съм. Защото сега вие, спортните журналисти, ме обявявате за най-добрата и може би има хора, които казват: “О, тя играе в Швейцария, тя се е уредила, богата е, спала е с някого, той я е уредил”. Всички знаем за тези предразсъдъци и негативно мислене. Аз искам просто хората да знаят какъв човек съм аз и че не се става лесно първенец. Че за да сбъднеш мечтите си, рано или късно ще има непредвидени моменти и трудности.
- Ако с намигване те попитам по-добре пишеш или по-добре играеш футбол, какво ще отговориш?
- Не, не мога да кажа, че пиша толкова добре, нито пък съм учила за това.
Имам две
издадени
стихосбирки
Знаете, че стихосбирката е най-лесният начин да издадеш написаното от теб - стиховете просто нямат граматически правила. Просто гледаш да създадеш римата и да докоснеш своите читатели. Но определено ми харесва да пиша, искам да запиша няколко курса, да се науча, да се обогатя, защото и писането е голяма наука, а аз съм един аматьор ентусиаст, на когото му харесва и обича да пише. Но не бих се хвърлила в дълбоките води, без да съм подготвена.
- Кой е футболният ти идол?
- Колкото и банално да звучи, това е Кристиано Роналдо. Чела съм и книгата на Алекс Морган, но за съжаление, няма чак толкова литература за жените във футбола. Затова и нямам идол от женския футбол, на когото искам да подражавам. Имам футболни любимки, но със сигурност не са били пример за начин на живот и положени усилия, за да постигнеш мечтите си. Но специално
Кристиано
Роналдо е
моят идол
и винаги ще бъде. Опитвам се да следвам неговите стъпки и виждам, че когато човек е всеотдаен и се труди, то рано или късно постига успехите.
