- След смъртта му отказвах да продължа да играя постановката ни "Догодина по същото време", казва актрисата
- В "Сватбите на Йоан Асен II" едва не катастрофира с колесница, на която остават само двете ѝ колела. Кръщава дъщеря си на героинята ѝ Белослава
На 27 март актрисата Анета Сотирова ще получи “Икар” за цялостен принос към българския театър. 77-годишната дама има голям опит на сцената и в киното. Родена е на 8 май 1948 г. в София. Дебютът ѝ е в ролята на Белослава в “Сватбите на Йоан Асен II”. Какво за нея е тази награда и какви спомени пази от професионалния си път, вижте в интервюто.
- Г-жо Сотирова, ще получите наградата “Икар” за цялостен принос към българския театър. Очаквахте ли я и как се чувствате?
- Тази награда е изключително високо отличие за мен. Тя е и за цялото мое поколение. Така я разглеждам. А иначе не съм я очаквала. По принцип в годините, когато съм получавала грамоти на разни конкурси и другите по-големи награди като “Аскер”, всичко това е много приятно. Показва, че съм си свършила работата и са я оценили, но по никакъв начин в живота ми никога не е съществувало нещо на всяка цена. Така че едно такова отличие е повод за радост.
- Какво прави Анета Сотирова в момента?
- В момента се занимава с най-прекрасното нещо след работата в театъра - домакинството в дома. Това е моята любима част. Така че от нищо нещо се сътворява.
- От кого наследихте този артистизъм и красота? Какви бяха родителите ви?
- Сините очи са по линия на баба ми по майчина линия и на дядо ми по бащина линия. По-скоро по бащина линия съм наследила очите на дядо си Сотир. А иначе относно артистизма - във всеки един човек дремят две професии. Моят татко много хубаво пееше, свиреше някога на акордеон, пиано или цигулка. Така че много се е пяло вкъщи, но съвсем самодейно. Докато бащата на съпруга ми беше и в операта, и хоров диригент. Моята дъщеря Белослава е наследила таланта по тази линия. Но аз лично просто имам добър слух и вярно мога да пея.
- Кога осъзнахте, че искате да станете актриса, и какво ви привлече към театъра и киното?
- Моите родители бяха изключително против моя път, устремен към сцената. Те искаха аз да бъда сериозен човек. За тях актьорската професия изглеждаше някаква развлекателна и несигурна работа. Това, което моята майка ми казваше, е да стана много отговорен преводач. Тоест да бъда един чиновник, което не се получи, естествено. Тя го разбра и се отказа, но от дете, от 5-годишна, просто исках да бъда друга, да имитирам хора, като ги виждам. Но това според мен е заложено във всяко дете. Много ме пристрастяваше сцената, любовта към това изкуство.
- Как влязохте във ВИТИЗ?
- Апостол Карамитев тогава вземаше първия си клас. А за мен той е изумително божество. Артиста, който съм гледала няколко пъти в “Хенрих IV” и след това вървях по улиците и сълзите се стичаха по лицето ми. Той живееше много близо до нас и аз заставах на прозореца и го чаках да мине, за да го видя. Ходеше с едно каскетче. Другите, които така съм чакала да минат, бяха Стефан Данаилов и съпругата му Мария.
Мечтата ми беше да попадна при Карамитев. Но тогава имаше още двама професори - Кръстю Мирски и Анастас Стоянов. Ние бяхме страшно много кандидати, над 1000 човека. Треперех на изпита, защото Апостол Карамитев ми поставяше как да изпълня материала, който съм избрала. Бях приета и по-късно на снимките на “Сватбите на Йоан Асен II” си партнирахме и той ми каза: “Исках те в моя клас, но Мирски изготви списъка и ти беше при него”. Аз съм изключително поласкана от факта, че бях при този професор, защото школата, която той ни преподаваше, и тетрадките, които изписвахме, си беше учебник по актьорско майсторство.
- Кой урок от обучението ви най-много ви е помогнал през годините?
- Той е клиширан, но е: “Твоето богатство е твоят партньор”. Тъй като ние сме колективно изкуство и ти не можеш да бъдеш сам на сцената, когато около теб са другите. Трябва да знаеш кога да отстъпиш и кога да се включиш. А когато сте двама, както аз с Тодор Колев, с когото толкова години си партнирахме в “Догодина по същото време”. Там вече двамата все едно сте един човек, защото ти знаеш текста и на партньора си и е като пинг-понг на маса. Вие се следите като кобри. Изключително напрежение, когато играеш спектакъл в този план и зависиш от само един-единствен човек. А адреналинът е нещо велико. Това е смисловото съдържание на тази професия.
- Какво предизвикателство беше за вас “Сватбите на Йоана Асен II” - дебютът ви в киното?
- Беше толкова щастлива случайност да завърша ВИТИЗ и да дойде един от най-големите режисьори Вили Цанков, да гледа дипломното ни представление и след това да се заинтересува и да вземе телефона ми. Обадиха ми се от Киноцентъра да ме извикат. Няма да забравя как се качих догоре с автобус 64. Беше истинско събитие, сърцето препускаше лудо. Мечтан Киноцентър в полите на Витоша. И виждаш Вили Цанков - той винаги ходеше с ризи и сака, които са с отрязана яка. Много строги, а той винаги сериозен. После вече разбираш, че зад това се крие голяма доза хумор. Тогава ми каза: “Сега ще изпълниш всичко, което ще ти се каже от моите асистенти”. След това през зимата ми се обадиха да отида отново в Киноцентъра. Облякоха ме в костюм, накъдриха ми косата и тогава пред мен застана Апостол Карамитев, и той в костюм.
Отидохме отзад в гората, където заснехме сцена, че сме на лов, аз съм му дъщеря и ме ухапва една норка. След 2 седмици, когато промиха материала, лично Вили Цанков се обади и каза: “Ти си Белослава. Това бяха твоите проби”. И тази сцена, заснета тогава, си остана във филма. Не сме я повтаряли.
- По време на снимките имаше ли инфарктни ситуации?
- Научих се да яздя много добре за ролята си и когато си млад, не разбираш в какви ситуации можеш да попаднеш. Тогава трябваше да снимаме сцената, в която Белослава се е обидила на чичо си, че той иска да я жени за един кретен. Тя се сърди, качва се на колесницата, шибва четирите коня и препуска по една поляна. Зад нея се качва и чичо ѝ. Вместо Коста Цонев сложиха с неговите дрехи каскадьор, защото беше рисковано. Докато аз си се качих и летях с колесницата, профучах покрай камерата. В един момент конете успяха да спрат в близката нива и като се обърнах, видях, че всъщност само две колела са останали и купето го няма. Каскадьорът беше скочил. Това е толкова лудо и прекрасно нещо. Човек не трябва да се отказва от авантюрата в себе си.
- Защо след този филм кръщавате дъщеря си на героинята, която сте играли?
- Такова име нямаше. Белослава за първи път се появи в “Сватбите на Йоан Асен II”. Така се влюбих в него - бяла слава. Звучеше ми фантастично и си казах: “О, Господи, ако ми се роди дете и е момиченце, то задължително ще се казва Белослава. Така и стана. Така че Белослава е моята светлина, моето начало на пътя, мечтите ми. Всичко мое е в това име.
- Освен с Апостол Карамитев в този филм играете и с Коста Цонев, Иван Кондов и др. Какво няма да забравите с тях?
- Ако не беше смъртта, просто нямам думи какво щеше да направи Апостол Карамитев с тази роля. Все бързаше, но ето, ние искаме едно, а нещо друго се случва въпреки нас. Имаше сложност от промяната как да влезе Коста Цонев, какво да направи. Изумителна школа. Коста Цонев много ми помагаше по време на снимките. Въдворяваше дисциплина на снимачната площадка. Изключителен професионалист. Навън можеше да се шегува както си поиска и да изглежда всичко много весело, но в мига, в който стъпвахме на сцената, овладяваше пространството, муха да да бръмне, ще се чуе.
Такава беше и първата ми среща с врачанската сцена, където бях разпределена. Иван Кондов беше режисьор, но най-голямото щастие е, че тогава Леда Тасева беше там и започна нашето приятелство.
- След това играете във филма “От нищо нещо” заедно със Стефан Данаилов и Асен Кисимов. Имаше ли изненади?
- Това е най-добрата характерна роля на Стефан Данаилов. Дотогава той играеше винаги героични, епични, красиви мъже. И тук той за първи път се представи в светлина, която беше изумително прекрасна за неговия характер. Беше наистина изключително подходяща роля, въпреки че Асен Кисимов беше спряган да бъде Панчо в началото. Но много късно започнаха снимките. Вече есента преваляше. Имаше материал, който беше повреден и се наложи да заснемем отново една вечер, когато гостоприемната домакиня Венетка посреща Панчо с хиляди кюфтета. А ямата, в която снимахме, беше в кв. “Младост 4” в един изкоп за блок. Беше мокро, с един калорифер малко се опитваха да го стоплят преди снимки. Аз с нощницата и той със своята пижамка. Това беше критичен момент. А в Трудовец, докато снимахме, си мислех колко е смешно две софийски деца от ул. “Шейново” и ул. “Сан Стефано” да играят Панчо и Венетка. Когато ролята е коренно различна от характера ти, тогава вече това е невероятно предизвикателство и ти действително заживяваш с проблемите и ставаш този човек.
- Имате богат опит и в театъра. Какво ви дава сцената, което камерата не може да замени?
- Сцената е животът. Истината. Камерата те снима от всякакви гледни точки, после те монтират и това вече е друг продукт. Докато при театъра няма значение болен ли си, здрав ли си, вдига се завесата и тези два часа ти живееш и си там. Не можеш да допуснеш лапсус, ти си в образа. Свещенодействие е да бъдеш на сцената. За другото на актьора му помага, ако е фотогеничен, да го снимат от всеки ъгъл. Концентрацията на мига е важна. Хубавото на нашата професия е, че ти научаваш много, много текст, който после като с гумичка се изтрива и идва следващият и следващият и се натрупва някъде в склада на паметта. Театърът е действително жив организъм, много истински. Бих казала, че много ми липсва, но идва един момент, когато човек трябва да си даде сметка и да стане коректив на самия себе си. Отидоха си много приятели.
- След като партньорът ви Тодор Колев си отива от този свят, вие отказвате да продължите да играете в постановката “Всяка година по същото време”. Защо?
- Да, те искаха веднага да я продължим с някой друг актьор, но това не можеше да се случи. Тя беше за нашата възраст и история и беше продължение на “Догодина по същото време”. Но заради болести вкъщи се наложи да спра сценичния си път. Имаше хора, които в рамките на 10 г. бяха гледали над 10 пъти представлението ни. Тодор Колев беше изключително сериозен като режисьор, изискващ. Когато играехме първата постановка, на мода бяха излезли някакви кичури. Аз също си направих. Той като ме видя в театъра и ми каза: “Какво си направила с косата си?” А аз много гордо му отговорих: “Как какво? Аз съм американка.” Тогава Тодор Колев ме изпрати да отида и да си върна естествения кестеняв цвят, само че аз не го направих. И на следващото представление играем на голяма сцена, историята е любовна. Завършва спектакълът, покланяме се, аплодисменти. Той си отива в гримьорната, не ми говори. Две пиеси изиграх като американка, след което си оправих косата и отново си бяхме колегите, които си говорим.
- Кой е най-верният ви зрител?
- Винаги е била самата цялостна публика. Когато завесата се вдигне, започваш да се бориш за вниманието на всеки и да влезеш в сърцето на зрителя. А от фамилна гледна точка винаги съм се страхувала, играейки пред семейството си, защото си мислех, че ще видят някакви неща, които няма да им харесат.
- А съпругът ви?
- Той чисто медицински, защото все пак 20 г. с психиатрия се занимаваше, виждаше моята отдаденост и лудост, нощем да обикалям и да си рецитирам. Когато съм имала монолози, съм се осмелявала да ги изкажа пред него и той да определи докъде и как стигат нещата. В една или друга посока да променя характера на героинята. Но иначе той никога не се е бъркал в моята творческа работа. Даже ми казваше: “Когато се прибереш вкъщи, всичко оставяш там. Отваряш вратата, влизаш и вече сме ние двамата. Другият ти живот започва”. И може би това е хигиената, която ме съхрани и запази. У дома аз бях съпруга, майка, любовница, любима. А актрисата излизаше вече с пречистено съзнание, отивайки да се бори на другия тепих с голяма радост и освободеност.
- Какво е вашето виждане за съвременното театрално и киноизкуство?
- Харесвам младите актьори, защото възприемам много добре промените, които настъпват. Тази технологична революция, която изпреварва съзнанието и те искат или не искат, вече са плод на своето време. Това са поколенчески разлики, които са непреодолими. Има невероятни артисти от младите хора. Празник за сърцето и душата е да ги гледаш. И съм щастлива за тях, но е жалко, че е толкова малък пазарът и не могат да се изявяват всички и да израснат до такава степен, че да бъдат запомнени.
- Какво ви вдъхновява?
- Другата моя страст от дете е писането - втората ми любов, към която съм трайно устремена и до днес. Когато ми дойде музата, грубо казано, просто сядам и имам необходимост да изразя нещо. Това ми помага много в моя си личен живот и в решенията, които трябва да взема. Освен писането обичам кулинарията. Докато подготвям нещо, размишлявам върху всички проблеми, които съпътстват живота на цялата планета. Земята ми е любима, да докосна, да посадя цвете в нея. Вкъщи не държа живи цветя, имам чувството, че те се измъчват и страдат, дишайки нашия въздух. Духът ми може да е много млад, но тялото вече подсказва, че някои неща не мога да ги правя. Затова плувам. Радвам се на естественото остаряване, защото се страхувам, че другото ще бъде комедия с грешки.
