Тази професия е отговорност, която се носи със сърцето. Не е просто работа, а грижа за човешките съдби, казва сержант Гергана Георгиева
На фронта важи правилото - стабилизираш, спасяваш и импровизираш, но както там, така и в операционната животът на пациента е в центъра
Преди седмици Военномедицинска академия в София обяви кампания за набиране на военни лекари и сестри, които трябва да са готови на всичко за живота на другите. Срещаме ви с 27-годишния сержант Гергана Георгиева, военна сестра от 2021 г., за да ни разкаже в какво се изразява работата ѝ, какво преживява на мисия в Мали и каква е разликата между фронта и операционната.
- Сержант Георгиева, в момента се набират кандидати за военни сестри. Вие как решихте да се отдадете на тази професия?
- Не беше просто избор на работа, а кой път да поема. От дете си мечтаех да работя като коремен хирург, но не бях приета медицина. Честно казано, майка ми предложи да пробвам. Тогава, през 2017 г., беше първата такава кампания, а аз точно завършвах гимназия. Бях много учудена, защото знам, че понякога нещата са опасни. И когато видях подкрепата в очите на родителите си, реших да се впусна в това предизвикателство. Още когато започнах обучението си, усещах, че искам повече от рутинна медицинска практика. Исках предизвикателство, да бъда там, където се изисква не само знание, но и характер. И военната медицина ме привлече със своята отговорност и с реда, който има в тази професия. Там няма място за колебание. Там си нужен. Когато облечеш униформата, разбираш, че тя не е просто облекло, а смисъл и обещание. Трябва да го усещаш със сърцето си.
- Колко трудно и отговорно е да сте на първа линия за живота на хората?
- Още по време на обучението ни подготвяха да бъдем на първа линия. Учеха ни да даваме надежда и сигурност на хората. Наистина е трудно, отговорно, има безсънни нощи и моменти, в които напрежението е силно. Понякога ти самият се чувстваш безсилен, но намираш оная искра, която те поддържа.
- След като завършвате обучението си, вие сте разпределена в химическо поделение. Колко опасно беше?
- Бях в 38-и батальон за химическа и биологическа защита и екология. В ежедневието, когато не бяхме на обучения или на полигони, не съм срещала опасности. Там инцидентите бяха по-скоро от битов характер, ако някой се нарани по време на работа. Но на ученията, които са съвместно с други батальони от Сухопътните войски, може да има грешка и след себе си тя носи последствия. Имало е моменти на напрежение и тогава усещаш тънката граница между теорията и реалността. В такъв момент не трябва да има страх и той не трябва да те управлява. Трябва да си доста по-събран, внимателен, концентриран. Там видях другата страна на тази професия, която е много по-различна от болницата, където имаш удобства и консумативи. При военната работа си в полевите условия. Трябва да си доста изобретателен в някои моменти.
Първото ми учение, на което ме разпределиха веднага след като завърших университета през 2021 г., беше в Сливница. Тогава все още имаше COVID, а на военните учения всички спят в палатки по 10-15 души и изведнъж един от военнослужещите излезе с позитивен тест. Трябваше доста бързо да се реагира, въпреки че той нямаше някакви сериозни и тежки последствия. Промениха се палатките, направи се разбор, осигури се безопасността на останалите. Тогава се чувствах много безсилна. Не знаех какво трябва да правя. Стиковахме се с командирите и човекът беше откаран до ВМА - София, за допълнителни прегледи и лечение от специалист.
При нас беше малко по-спокойно. Химиците са тези, които влизат в заразените с химически вещества зони. При тях работата е изследователска в полеви лаборатории, които са едни огромни автомобили. Веднъж трябваше да пробвам противогаза им, като се минава през газова стая със запалени димки. Всичко е контролирана среда. При мен нещо не работеше както трябва и се нагълтах с този дим, който беше с много силен аромат на амоняк.
- Как тогава бяхте изпратена на мисия в Мали? През какви предизвикателства преминахте там?
- Работих близо 2 г. в поделението в Мусачево и бях кандидатствала за мисията в Мали. Това беше изпитание, което наистина променя човек. Жегата, ограниченият ресурс, несигурността… Това, че си далеч от дома, за мен беше най-силно като усещане, но въпреки всичко ти трябва да бъдеш опора за останалата част от екипа. Заминахме на 25 януари 2024 г., а групата се състоеше от лекар, който беше старши командир на групата, две медицински сестри и шофьор - парамедик. Мисията ни беше в Бамако, столицата на Мали, в щаба. Там се помещаваха командването и логистиката, тъй като има и други батальони, разпределени по различни точки на страната. Там се грижихме медицински за над 100 човека от най-различни националности. Ние бяхме единствените българи. Още на втория ден, докато вечеряхме, войниците отвън тренираха, но един от тях колабира от жегата. Нищо че беше януари, там беше над 40 градуса. Това беше първата ситуация, в която ние трябваше да реагираме по най-бързия начин. Взехме раниците и медикаментите. Стабилизирахме го и нямаше нужда да се стига до роля 2 и 3. Военната медицинска помощ е разделена на роли. Първата е като спешен екип. Втората е малко по-голяма, третата е полева болница, а четвъртата е като ВМА например.
- Какво беше първото учение?
- Беше на първата седмица и се пресъздава, все едно щабът е нападнат от вражески войски. Пусна се алармата. Всеки един от нас разполагаше със служебен телефон и нашата задача беше по най-бързия начин да разкрием спешен център, където да се прави триаж на пациентите и наранените. Преди това командирите бяха изготвили специални сценарии колко хора ще получим, а ние трябваше да им осигурим спешна помощ и да ги изведем към специализирани болнични звена. Беше доста интензивно, защото, първо, жегата е убийствена, второ, си с едни тежки бронежилетки, каски, отделно трябва да носиш раници, кислородни бутилки. Всичко това се изнася от медицинския пункт на около 200 метра. И това се случва за ограничено време. Всеки трябва да си знае задълженията, да няма хаотични действия, да си концентриран, да знаеш какво правиш, за да бъдеш полезен не само за себе си, защото при реални условия няма кой да ти помогне. Ти трябва да си този, който спасява. Правеха ни и такива тренировки, ако гори примерно някъде нещо из базата. И много често пожарът беше точно там, където трябва ние да си разположим триажния център. Съответно трябва да си изобретателен и да измислиш къде другаде ще бъде безопасно, с достатъчно пространство, но и наблюдение над всичко, което се случва.
Но мисията имаше и благотворителен характер. Веднъж беше организиран баскетболен турнир между нашата база и едно училище, което беше и като приют. А децата бяха с проблеми със слуха. Когато отидохме там, ние бяхме като атракция за тях. Едни дойдоха при мен и аз имах само лукчета. Дадох им ги и няма да забравя как те се радваха на тези бонбони.
- Каква беше най-голямата реална опасност в Мали?
- В Мали най-често срещана е маларията, преносима от комарите. Това беше едно от първите неща, които видях, когато кацнахме със самолета, тъй като беше през нощта. Покрай лампите жужаха страшно много от тези насекоми. С каквото и да се пръскаш, нищо не помага. На нас ни бяха осигурени репеленти и дори приемахме лекарства срещу малария по определена схема. Постоянно се пръскахме и аз развих алергия към тях, но слава богу, нищо не ми се случи. Другият голям проблем там са хранителните разстройства, тъй като качеството на храната е под всякаква критика. Аз имам гастрит и там много често имах коремни спазми и ми бяха нужни лекарства. Колегите ми също често идваха при нас със стомашни проблеми. С това се борехме всеки ден. Нашите организми не са свикнали с такъв начин на живот, при такива условия. Имаше и ситуация, в която един от войниците сериозно се влоши и трябваше да бъде транспортиран до болница. Беше откаран в полевата в Тимбукту, която е на около 80 км от нас. Пътуването беше повече от интересно. При тях не важат правилата за движение по пътищата. Не ги интересува, че минава линейка с пуснати звукови и светлинни сигнали. Местните се движат с едни малки моторчета, с които изскачат на пътя пред колата.
- Какъв е животът там?
- Бях изумена от това, което видях. Нямат почти никакви условия, много е тежко. Тогава оцених колко хубави неща имаме в България. Навсякъде имаше деца, които просят. Мизерията и мръсотията са огромни. За 4 месеца не видях един контейнер, боклукът беше навсякъде. Когато станеше около 17-18 часа, започваше да мирише ужасно на изгорена пластмаса. Те палеха отпадъците си. Понякога беше трудно да се диша. Ставаше мъгливо.
- Какво научихте в Мали?
- Там започнах да оценявам нещата, които имам в живота си. Дори храната и водата. Там ми липсваха близките, спокойствието и сигурността на дома. Тъй като там имах няколко лични празници – рождения ми ден, който е в края на февруари, имения ми ден, Великден, много плаках. Научих, че на терен няма комфорт, а решения, които трябва да вземеш веднага. Има рани, които трябва да бъдат обработени, хора, животи и съдби, които чакат твоята реакция. Разбрах, че професията, която съм избрала, не е просто работа, а мисия в най-буквалния смисъл на думата. Трябва да бъдеш абсолютно отдаден и да работиш със сърцето и душата си. Не съжалявам, че не станах коремен хирург, защото много си харесвам работата. Но разбрах каква е цената на спокойствието, защото в ежедневието си сигурността я приемаме за даденост.
- След като се прибрахте от Мали, накъде поехте?
- Първоначално се върнах в поделението в Мусачево. И тогава имаше едно учение съвместно с американци, което се провеждаше във ВМА, и ми предложиха да специализирам за операционна сестра към Първа клиника по коремна хирургия. Дотогава си мислех, че няма да мога да се справя. Обаче отново майка ми се намеси и ми каза: "Птичето каца един път на рамото. Пробвай. Ние вярваме в теб". Така донякъде ми се изпълни детската мечта. Не съм коремен хирург, но работя рамо до рамо с тях.
- Каква е разликата от работата на "фронта" и в операционната?
- На фронта важи едно правило - стабилизираш, спасяваш и импровизираш. Докато в операционната зала всичко е прецизност, концентрация, синхрон. Но има и едно общо нещо между двете - животът на пациента е в центъра. И независимо дали си навън в полеви условия, или си в операционната зала, където имаш комфорт и достатъчен ресурс, който ти е необходим, отговорността тежи по абсолютно еднакъв начин.
- Някога работата вкарвала ли ви е в много инфарктни ситуации?
- През втората година започнах да работя с началника на Първа клиника по коремна хирургия във ВМА проф. Ивелин Такоров. При една манипулация изведнъж пациентът изкървя. Професорът запази самообладание, а на мен ръцете ми се разтрепериха. Спомням си как той ми каза: "В такива ситуации искам само да слушаш моя глас. Спокойно, дишай". Справихме се. Това беше първата ми инфарктна ситуация, защото операционната сестра е дясната ръка на хирурга.
Имало е и случаи на масивна кръвозагуба, но тогава няма място за паника. В този момент идва подготовката. Ръцете ти действат, умът ти изчислява, екипът комуникира. Всичко се случва с една-две думи. Ние работим и с пациенти с туморни заболявания. Понякога се е случвало да отворим корема и да видим, че образуванието толкова се е разраснало, че няма как да се махне оттам. Тогава се подхожда по друг начин. Прави се друга процедура, за да може на човека да му се даде достоен финал на живота.
- Как си почивате от работата? Какви са хобитата ви?
- През уикенда винаги съм някъде – при близки, приятели или сред природата. През седмицата вечер чета и слушам музика, тъй като, преди да започна с медицината, много исках да стана певица и се занимавах с народно пеене.
- Наследствено ли е влечението ви към медицината, или вие сте първата в семейството?
- Никой от моите близки и роднини не работи в здравната система. Аз съм първата. Баща ми е пожарникар, а майка ми е във ВиК. Но съм възпитана да помагам, да нося отговорност, да проявявам емпатия. Призванието не се наследява, то се открива.
- Какъв съвет бихте дали на курсантите, които тепърва навлизат в тази професия?
- На първо място, да не губят човечността си. Технологиите и медицината напредват, знанията са задължителни, но пациентът помни отношението. Тази професия определено ще ги изпита. Има всякакви предизвикателства. Но ако я носят в сърцето си, тя ще им даде нещо безценно и ще бъдат горди от себе си. Например пациентите в операционната зала виждат само очите ми и чуват гласа ми. Когато си тръгвам от работа, те ме разпознават, защото им говоря, разсейвам ги. Те влизат притеснени, страхуват се. И често ми казват след това: "Помня ти очите". Което е много хубаво, защото в края на деня, колкото и да си изморен, се чувстваш наистина удовлетворен, че си помогнал на някого.
Тази професия е отговорност, която се носи със сърцето. Не е просто работа, а грижа за човешките животи и съдби.
