- Още преди десет години той трябва да направи съдбоносен избор - пиянството или сърцето
- "Знаеш ли, братче, наскоро, умирайки, ми се доживя..." - последните думи на писателя към неговия приятел Росен Карамфилов
Пиянството или сърцето?! В такава битка със своя най-голям демон се оказва още преди 10 години писателят Калин Терзийски. Тогава всички стават свидетели на борбата му - като участник в предаването "Фермата" писателят се озовава по спешност в болница, след като изпива две бутилки вино и сърцето му излиза от синусов ритъм. Успява да излезе жив от този сблъсък. Но лекарите го предупреждават, че трябва да спре алкохола.
Терзийски, който почина едва на 55 г., сам е признавал приживе, че онзи момент тогава не е първата опасна драма в живота му - много пъти е бил между живота и смъртта. И никога не е криел алкохолната си зависимост, а напротив - говорел е открито за нея. Спирал е поне седем пъти - веднъж за цели шест години. Демонът обаче все се връща, за да го измъчва безпощадно и да го поставя и в други трудни ситуации.
Така през 2016 г. той гостува във видимо нетрезво състояние в национален ефир в живо предаване, в което изказва неласкавото си мнение с непремерени думи за Николай Хайтов, след което наследниците му завеждат дело за обида. След четири години съдебни битки поетът е осъден да изплати обезщетение на тримата наследници, както и да поеме разходите по делото. Този казус предизвика сериозна обществена дискусия. Само 58 часа след като става ясно решението на последната инстанция, че той трябва да плати 6345 лева, парите се събират от неговите почитатели.
Неведнъж Терзийски е бил в трудно финансово положение, но негови приятели споделят, че той никога не е спирал да дава каквото може от себе си на още по-нуждаещите се.
През 2020 година "168 часа" получи на редакционната поща следното писмо: "Добър ден. Валентин Илиев Ангелов съм, гр. Белене. Инвалид съм на хемодиализа, с 252 лв. пенсия. Плюс това ходя на терапия 3 пъти седмично със собствен транспорт. Имам жизненонеобходима нужда от средства. Пиша заради предложението на Калин Терзийски за дарение от продадени картини. Ако е възможно, моля за тази помощ. Знам как звучи в ушите на хората, които нямат такъв проблем, затова на никого не го пожелавам. Весел ден."
Тази молба бе предадена на Терзийски, който моментално се отзова и се свърза с Ангелов. Същия месец той бе обявил, че ще дари половината от спечеленото от продажбата на своите творби от изложбата "На първо място - Свободата!" на пострадали от пандемията от COVID. И най-вече на артисти. Писателят бързо прави уговорка с Валентин да му даде 1/3 от сумата, която до онзи момент бе натрупана от произведенията му.
Останалите 2/3 той беше предвидил за осъществяването на специален жест към бедните поети, писатели и художници, а именно създаване на фонд "Терзийски" - зареден със средства, чрез които нямащите артисти ще могат да пият кафе, вино или друго безплатно в някое място специално за това.
Кайо е признавал, че наред с алкохола другата му голяма слабост са красивите жени.
"Случи се, че направих така в мен да се влюбят около стотина жени, а може би и хиляда. Не знам вече."
Авторът на "Има ли кой да ви обича" споделя в интервю за "24 часа", че любовта може да те убие: "Понякога е нещо много приятно, като да хапнеш топъл хляб с прясно сирене или като чаша топъл чай. Понякога обаче прилича повече на много тежка болест. Любовта е различна, може дори да те убие, случвало ми се е. Имам и един такъв роман - "Любовта на 45-годишния мъж". Влюбих се в една млада актриса, Диана Димитрова. Имахме сравнително кратка връзка, но болката и силата ѝ продължиха една година, в която аз наистина бях като умрял. Беше много страшно."
Терзийски разказва, че май никоя жена не е успяла да засенчи първата, в чийто плен той пада, когато е 7-годишен: "Имаше едно много красиво момиче, за което всъщност съм писал стихотворение. Беше с година по-голяма от мен.
Тогава видях истинския съвършен бистър диамант - видях най-красивото същество, което може да си представи човек. Тя беше стройна, чернокоса и синеока млада балерина. Оттогава всичко останало беше вече компромис, защото тя беше съвършена, а след нея имаше хубави, приятни и интересни жени."
Животът прави така, че Терзийски от съвсем млад вижда и минава през много. На 18 г. влиза в редиците на Гранични войски. Налагало му се е да пази границата по време на възродителния процес, когато бягали най-много хора. С ръка на сърцето Кайо признава, че не е застрелял нито един човек. След отбиване на двугодишна военна служба записва медицина във Висшия медицински институт - София, през 1990 г. Става лекар, защото иска да помага на отчаяните, нещастните, изпадналите в беда и безизходица. Специализира психиатрия до 2000 г., докато се прехранва като дърводелец, анкетьор, санитар и медицинска сестра. И се сблъсква с демоните на другите.
"Докато учех медицина, работех в Раковата болница - в отделението по онкохематология, където умираха мои връстници от левкемия. В останалото време работех на Четвърти километър - и на двете места като медицинска сестра. В същото време учех. Имах и семейство. Всяка сутрин правех десетки венозни инжекции, носех подлоги и поставях катетри, държах ръцете на умиращи и слагах мокри кърпи на челата на агонизиращи хора.
Бях на тия места, защото исках да помагам на най-нещастните. После станах лекар в психиатрия. В Курило. На третия месец от работата ми там санитарите, които биеха и ограбваха болните, се заканиха да ме пребият от бой. Защото им бях казал, че всеки, който се държи така с болен човек, лично ще си изпати от мен.
Психиатрията ме заливаше с проблемите и много лошите условия, при които бяха поставени и изоставени пациентите и работещите там."
Терзийски е признавал, че като писател се надява да е помогнал на повече хора, отколкото като доктор, защото просто е преминал от лъжа към истина.
Той сякаш до последно има неизчерпаема сила да продължава въпреки всичко.
"Знаеш ли, братче, наскоро, умирайки, ми се доживя... Време е да направим нещо заедно..."
Това са последните думи на Калин Терзийски към поета, музикант и художник Росен Карамфилов, син на известния художник Кольо Карамфилов.
"И ще направим. Нямаме друг избор", сподели пред "24 часа - 168 истории" Росен, който обяви, че посвещава следващата си книга именно на своя духовен баща.
Много хора започват да задават въпроса каква е причината за края му, на което Карамфилов отговаря: "От непримиримост", "От несъвместимост с този свят". И допълва: "Защото - както правилно открои брат му Светослав Терзийски - "Този свят бе тесен за него. Дано небето го побере." Не бих добавил нищо повече. Няма какво."
А ако някой се интересува с кои свои демони Терзийски не успява да се пребори или пък напротив, отговорите вече са дадени от самия него.
"Четете романите му. Всичко е вътре", казва Карамфилов.
За последния рожден ден на писателя Росен го поздравява с думите: "Как се става безсмъртен? Като умреш многократно, но живееш само веднъж, и то като за последно." И според него Терзийски е постигнал безсмъртие.
"Остави прекалено много на нас, вечно ламтящите за още. И всъщност този цинизъм продължава. Някои казват: "Ех, колко жалко, можеше да ни даде още...". Колко още да ви даде? Та той ви даде парчетата от сърцето си, които наряза собственоръчно. Какво повече искате? Какво повече очаквате? И не ви ли е срам поне малко? Мъничко? Кайо сега е с Морисън там горе. Нещо, което той отдавна искаше, но по свое желание го отложи около стотина пъти, за да бъде с нас. Навремето му подарих една картина, озаглавена "Сизиф си почива". Представлява един Сизиф, който, вместо да бута камъка, се е облегнал на него и си отдъхва. В този покой се съдържа безсмъртието."
В неговите очи Кайо винаги е бил и ще остане "необятна душа с безброй коридори отвътре".
"Никога не е бил позьор, никога не е носил маска. Той бе и огромен пример за устойчивост. Оцеля въпреки всичко. И сега - когато уж го няма - сякаш в мен рухна един идеал - именно този за безсмъртието. Кайо го показваше и физически. Неведнъж. Той бе писателско, природно, та дори и медицинско чудо. Живя както си искаше. Така и си тръгна. И ни остави в пълен шок. Слушаме The Doors и мълчим. Преди Кайо беше The Doors. Сега The Doors са Кайо. Препоръчвам ви да си пуснете When The MusicТs Over. Една от неговите любими песни."
Първата среща на двамата творци е след един голям професионален успех за Кайо, а последната - насред жестока буря в София.
"Беше 2011-а, точно беше взел Европейската награда за литература. Тъкмо се беше върнал от пътуването - връща се назад Карамфилов. - Разказваше ми разпалено, беше радостен, беше като жив пламък. Ще ви разкажа и за последната ни среща - в една жестока буря. Само ние двамата, на външните маси в парка "Заимов". Дъждът падаше над нас като гилотина на благодатта, а ние си говорехме за циничността на тоя живот. И какво ще стане, като умрем. Как всички ще ни четат и ще ни ценят, но на нас ще ни бъде все едно, защото няма да сме тук.
"Ти си млад, аз съм първи" - ми каза тогава Кайо и дори не ми намигна. Бурята продължаваше да е буря. Ние продължавахме да сме ние и да стърчим срещу нея."
Карамфилов освен всичко намира огромно енергийно сходство между Терзийски и собствения му баща.
"Той не беше човек, който назидаваше или пък учеше някой как да постъпва или как да живее. Никога не ми е казвал: "Направи това така и така..." Той просто бе много ярък образец за същински, неподправен и мощен характер. Обяснявам си го с духа му. В този смисъл го приемах не като втори, а като духовен баща. А и приликата му - чисто енергийно с моя баща Кольо Карамфилов е потресаваща. И двамата са мощни системи - неуправляеми бохеми.
Колкото до книгата - започнах я около година преди Кайо да си отиде. Говорил съм му за нея. Разбрахме се да й е редактор. И в крайна сметка - това ще се случи. Чувствам го до себе си, докато я пиша. Чувам гласа му. Книгата е експеримент в истинския смисъл на думата. И то с нашата обща майка - Поезията. Нещо много сериозно, бутиково и неочаквано предстои. Това е книга за Човека. Не за мен. Не за Кайо. За Човека. Идеята за посвещението дойде после - самата ми обич към Калин Терзийски ме вдъхновява до невъобразими нива. Мисълта, че го правя в негова чест ми дава нужната лудост, за да не спра."
