При задаващото се турско нашествие скандали се вихрят в царското семейство и епидемия от чума
Още като деспот на Ловеч преди да стъпи на царския престол в 1331 г. Иван Александър Асен бил щастливо женен да дъщерята на влашкия воевода Иванко І Басараб, Теодора. От нея той има трима сина – Михаил Асен, Иван Асен IV и Иван Срацимир. По различно време те получават царска титла, а първият е обявен за престолонаследник и винаги е изобразяван с баща си в сребърните монетосечения. През 30-те години на ХІV в. семейството изглеждало като идилия, най-ярко отразена в Песнивеца от 1337/1338 г. Там писарят радостно заявява: „Радвай се, царю Александре! Радвай се, Иване! Радвай се с благочестивата си съпруга, с царица Теодора! Радвайте се със сладките ваши чеда – цар Михаил Асеня, и Срацимира, и Асеня!"
Десетина години по-късно ситуацията в семейството е коренно променена. От Ватиканския препис на Манасиевата хроника (1344/1345 г.) се разбира, че тогава е починал един от синовете на царя - Иван Асен ІV. В една миниатюра там е изобразено погребението му, на които присъстват неговите баща, майка и братя. От историка Никифор Григора е известно, че през 1355 г. в Константинопол се прибира като вдовица Мария, съпруга на Михаил Асен и дъщеря на император Андроник III Палеолог. Това ще рече, че и престолонаследникът на царството е починал в края на 40-те или началото на 50-те години на века без да остави наследници.
Междувременно в Търновград става нещо необяснимо. Дипломатичният и разумен Иван Александър прави пълен обрат на своя живот, като в края на 1348 или началото на 1349 г. изпраща в манастир първата си съпруга. Тогава сключва брак с друга жена, и то еврейка, която приела християнството и името Теодора. Както свидетелства Никифор Григора, това било голяма любов, която напълно го е заслепила: „Александър изгонил жива първата си съпруга и си взел за жена друга от средите на евреите, като наскоро преди това сам я покръстил, понеже бил пленен от нейната красота, както казват."
Единственото живо мъжко чедо от първия брак останал Иван Срацимир, който в написано през 1352 г. Четвероевангелие на видинския митрополит Данаил още е отбелязан до баща си: „...благочестивия и велик цар Иван Александър заедно със своя син, младия цар Иван Срацимир". С титлата „млад цар" през втората половина на ХІV в. се величаел българския престолонаследник. Но по това време цар Иван Александър вече имал и двама родени от втория брак синове – Иван Шишман и Иван Асен V.
Именно в тези години на Иван Срацимир е нанесена смъртна обида. Най-безцеремонно бащата му отнема престолонаследието и го прехвърля на родения през 1349-1350 г. свой първи син от втория брак – Иван Шишман. За да оправдае това, Иван Александър му дава титлата „багренороден" (Германов сборник от 1358/1359 г.) Така той потвърждава неговото право върху трона, защото е роден от царски особи, докато Иван Срацимир се появява на света, докато Иван Александър е още деспот на Ловеч.
Много важен извор за отношенията в царското семейство е прочутият групов портрет на царското семейство в Лондонското евангелие (1355/1356 г.) От ляво надясно следват образите на царевия зет деспот Константин, съпругата му Кера-Тамара, двете сестри – Кераца и Десислава, а после са четирите главни фигури – цар Иван Александър, царица Теодора ІІ и двамата им сина – Иван Шишман и Иван Асен V. Царят и Иван Шишман са облечени по един и същ начин, като одеждите им рязко се отличават от дрехите на Иван Асен V или деспот Константин. Същото се отнася до императорските корони на главите и владетелските скиптри, които двамата държат. Единствено те са стъпили с червени ботуши върху пурпурни възглавнички с извезани златни двуглави орли. През ХІV в. двуглавият орел е символ на царската власт във Византия, Сърбия и България. На най-високите благородници с титли кесар, деспот и севастократор е разрешено да го носят върху дрехите си, какъвто в Лондонското евангелие е случаят с деспот Константин. Само царете и техните престолонаследници обаче имали право да бъдат обути в ботуши с извезани двуглави орли и стъпват върху пурпурни възглавнички с такива изображения.
В Лондонското евангелие край Иван Шишман е изписан текст: „Иван Шишман цар, син на великия цар Иван Александър". Процесът на узаконяването на неговото право върху престола е завършен в една приписка в Сборника на Пръвослав, датиран най-общо в 1350-1360 г. Там е отбелязано, че книгата е завършена „...при превисокия и самодържец на всички българи и гърци Иван Александър, и при неговата царица, новопосветената и благоверна Теодора, и при сина му младия цар Шишман."
Така Иван Срацимир е напълно отстранен от властта в Търновград. Той продължава да е господар във Видин, но статутът му вече е съвсем друг. В приписката към т. нар. Бдински сборник от 1359/1360 г. е отбелязано, че ръкописът е правен „...в дните на благоверния, самодържавен и превисок цар на българите и гърците Иван Срацимир." Обидата била огромна, разривът е окончателен, името на Иван Александър изчезва, а Иван Срацимир се обявява за самодържец, независим от Търновград.
Като че ли семейните драми не били достатъчни, та Провидението изпратило нови беди. През ноември 1347 г. четири генуезки галери акостират в пристанището на сицилианския град Месина. Жителите му вече знаели, че той идва от колонията Кафа на Кримския полуостров и много хора от екипажите са заразени със страшна болест. Чумата от осем века била забравена в Европа, но през 30-те години на ХІV в. тя отново избухва в Китай и покосява голяма част от населението. А по Пътя на коприната заразата достига предните италиански фактории в Северното Черноморие. Макар да поставят корабите под карантина, през следващите дни цяла Месина пламнала от болестта. Преносители на заразата не били заразените моряци, а корабните плъхове и бълхите. Така започва най-голямата чумна епидемия в историята на Стария континент, известна в историята като „Черната смърт". Тя върлувала половин столетие, нахлувайки на няколко вълни през 6 до 15 години. В края на ХІV в. населението на Европа намаляло наполовина от числеността си преди епидемията.
Поради тесните търговски връзки с Италия, една от първите държави, където болестта се разпространила, е Византия. Йоан Кантакузин свидетелства, че тя навлиза в Тракия и Македония през пристанищата, а най-много е засегнат Константинопол. През есента на същата година епидемията навлиза на днешната територия на България. Последвали няколко вълни, като третата избухнала през 1369 г. и върлувала цели осем години. В некрополите има данни за починали от чума, каквито са примерите от Перперикон и Дръстър (Силистра). В масов гроб в подземието на една църква на хълма Трапезица в столицата Търновград пък безразборно са нахвърляни скелетите на над 50 души. Учените са на мнение, че това се е правело само при погребение на загинали от масови епидемии и зарази, които застрашавали живота на големи групи от хора.
Скандалите в царското семейство и епидемията от чума станали на фона на задаващото се турско нашествие. Първи били ордите на Умур бег, които по време на Гражданската война често били викани на помощ, главно от Йоан Кантакузин. Те плячкосвали и отвличали пленници, главно от земите на днешна Южна България. В съзнанието на средновековните хора всички тези беди се свързвали в една, а „Черната смърт" и варварското нашествие възприемали като Божие наказание за греховете им.
