На 27 ноември се навършват 110 г. от рождението на известния литератор, описал страстите на историята
Ефрем Каранфилов е сред значимите литератори на българския ХХ век. Неговата творческа кариера преминава през три исторически различими периода - всеки със своята доминараща идеология, патология, конюнктура. Творческата му кариера започва през 30-те години на миналия век, преминава през лабиринтите на социалистическата епоха и посреща надеждите на поредната "нова" демократична България.
Интересно и предизвикателно е да се прочетат днес неговите есета, литературни портрети, статии, студии... Времето минава и заличава - влаковете на миналото са се изгубили в далечината, изследователските интереси и методи са различни, старият патос нерядко изглежда анахроничен... Немалка част от историческите персонажи и творческите фигури са обект на полемики, на нови идеологически пристрастия и квалификации. Оттук и питането - как стои спрямо всички тези страсти и преломявания творчеството на Ефрем Каранфилов?
Най-лесно е да се каже, че една доминантна тема минава през текстовете на литературния критик, есеист и народопсихолог - патриотичната. Освен в актуалния литературен процес авторът е пристрастно вгледан в "българите", в "героите", в "най-българското време"... По принцип патриотичната тема лесно се сплита с патоса, с одическите интонации, с жестовете на трагоса, с подвига и преклонението. Има го и това в текстовете на критика.
За нас е интересно да погледнем по-внимателно към корените на този патриотизъм, към хуманистичния му залог, към историческите му координати.
Една нация гради своята колективна идентичност чрез езика, паметта и пантеона на героите. Това правят в края на ХIХ век Захари Стоянов и Иван Вазов, това прави чрез основната част от своето творчество и Ефрем Каранфилов. Човеците имат нужда от символични опори в своя живот и ето - такива опори са върховните каузи, героичните примери, съдбата на родината...
Патриотизмът на Ефрем Каранфилов е биографично изстрадан, вграден е в един живот с кауза. Но има и още нещо, не по-малко съществено - това не е агресивен патриотизъм, основан на волята да се утвърди "своето" срещу "чуждото". Този патриотизъм израства върху ствола на хуманизма, на вековната хуманитарна култура. Той е апология на свободата, похвала на свободния човек срещу страхливеца и "специалиста", съпротива срещу битовия живот, прихванат в рамките на егоизма и безразличието.
В края на 30-те и началото на 40-те години Ефрем Каранфилов се утвърждава като есеист на страниците на редактираното от проф. Димитър Михалчев списание "Философски преглед". Това е широко профилирано и авторитетно издание.
В него се обсъждат разнообразни теми, които раздвижват мисловния хоризонт на тогавашната българска интелигенция. Едно от есетата на Каранфилов се нарича "Зад щорите на "специалиста". Можем да го използваме като ключ към цялостната представа за човека, култивирана и отстоявана от младия автор.
Най-общо в това есе тесният специалист е идентифициран чрез егоизма, конформизма, дребновостта, педантизма, формализма. Един човек, заключен в "златната клетка на самодоволството си". Срещу образа на тесния специалист, който не може да полети и да се преобрази, авторът противопоставя фигурите на смелия и отзивчивия, на твореца, на лудата глава, която е готова да разбие клетките, на човека, който "гледа отвисоко и вижда надалече".
"Специалистите - пише обобщаващо Каранфилов - най-после отрекоха светлото учение на Спасителя и го разпнаха на кръст." Така "специалистът" се оказва сложен социалнопсихологически тип, който ще дефилира по историческата сцена по силата на различни мотивации и ще се крие зад различни ролеви маски.
Есето е пример за факта, че авторът се интересува не само от характери, към които е принципно прицелен жанрът на портрета, а от светогледни позиции. Той се стреми да осмисли начините, по които хората осъзнават и отстояват мястото си в света. Иска да вникне в генезиса на онази сила, която позволява на индивида да разбие клетката на своето скромно съществуване и да поеме към някакво друго измерение на съществуването.
От този подстъп вече можем да разгърнем емблематични за перото на автора книги като "Герои и характери", "Българи", "Най-българското време", "Заради живота" и др. Разгръщаме страниците, за да се убедим, че моделът на вътрешно свободния и пристрастен към определени ценности човек е основополагащ за цялостното творчество. Ще видим "героите" и "характерите" в цялото разнообразие на страстите им, в битките със статуквото, във възходите и паденията, в отпечатъците на паметта.
Каранфилов се интересува от широк спектър нагласи, ценности и мотивации и задълбочено ги изследва. Така например той иска да вникне в спецификата на епохата, създала Захари Стоянов и самите "Записки". Лесно е да се съди миналото, много по-трудно е да се разбере то в многообразието на фактите, процесите и зависимостите, в диалектиката на случайното и закономерното.
Както е обичайно за определен тип мислене, "най-българското време" е останало някъде далеч назад. То е нещо като изгубения златен век. Компенсаторен образ, създаден като антипод на страстните, кървави, алчни и братоубийствени следосвобожденски времена. Тези времена ще продължат през целия ХХ век и Каранфилов ще ги чете пристрастно през призмата на присъщия му хуманистичен патос. В несвършващо подлите български времена поборници ще унижават и избиват довчерашните си съратници, наемни убийци ще дебнат по софийските улици, нищожества ще душат със садистична наслада политици, поети и интелектуалци. В студията "Гео Милев - поетите - убийците. Парадоксът" Каранфилов препрочита списъка на жертвите и се опитва да разбере преди всичко психологията на жестокостта, транса на насилниците, механизмите на братоубийството. Днес ние сме позабравили тази жестока и параноична България, но е добре да я помним, защото психопатиите се завръщат.
Под общото название "българи" стои един противоречив български свят, стоят много различни човеци. Героите оставят една светла диря в порив към бъдещето и спасението, палачите оставят друга кървава диря в порив към смъртта, слепотата и мрака.
Такива драматични и трагични са пътищата български и авторът не се поколебава да ги извърви по силата на своя граждански, патриотичен и творчески дълг. Той, разбира се, пристрастно утвърждава не мрака, а светлината, героите, а не предателите и убийците. На фона на политическата параноя и на човешката лакомия ще израснат истинските, а не фалшивите герои на майка България - като апостроф на рутината и като алтернатива на подлостта. Там, по високото било на паметта и историята, ще бродят Васил Левски и Гоце Делчев, майор Узунов и полковник Дрангов, поетът Гео Милев и публицистът Йосиф Хербст...
Обърнати към днешния ден, образите и картините, създадени от Ефрем Каранфилов, ще ни покажат колко много неща са се променили и колко много нещастия са си останали същите. Възходът на алчната посредственост, нестихващата жажда за "келепира", нищетата на политиката и нивата на ненавистта са си все същите, вече описаните. България чака своите нови герои, но героите отдавна са само символични фигури, жадни сенки, блуждаещи в отвъдното.
Връщаме се към въпроса, с който започнахме, за да потвърдим - и в "светлината на нашия опит" (Томас Ман) можем да четем и препрочитаме пристрастните и поучителни творения на Ефрем Каранфилов.
И да почетем 110-годишнината от неговото рождение.
