Днес е един десен, но не бесен пенсионер от "Панчарево".
По времето, когато бе депутат, в писма го наричат "синя маймуна"
Големият писател Георги Мишев навърши 90 години на 3 ноември. Авторът, който даде лице на българската провинция и глас на обикновения човек, днес е живата памет на време, в което словото имаше тежест, а хуморът - морал.
“Почерпих роднини и приятели с домашна храна, щрудел с плънка от ябълки, родили се в градината ми. Вече съм в пределна фаза със затихващи функции”, пошегува се човекът, който написа “Момчето си отива”, “Вилна зона”, “Матриархат” и “Дами канят”.
Дори сега, когато повечето от връстниците му отдавна са се оттеглили от обществения живот, Мишев следи новините, коментира политиката и вярва, че България има сили да върви напред.
“Влизането на еврото е за
добро. Няма да е страшно
и за възрастните хора,
просто повече търпение трябва да има”, казва писателят.
“Не съм спрял да пиша, макар че би трябвало на тази възраст повече да гледам телевизия, отколкото да давам акъл. Ние, старците, можем да сме съветници, но само от време на време. Най-важното е младите да действат, за тях да се хванем”, категоричен е писателят. Вярва, че е въпрос на възпитание да се насочват идващите след нас на какво да се възторгват или смеят, какво да им прави впечатление.
“За две неща трябва да сме благодарни на природата - за паметта и за езика, с който можем да изразим спомена. Днешните деца няма да имат преживявания като нашите, но все ще си спомнят нещо от станалото извън “лайкването”, което заема 24 часа от денонощието им”, усмихва се Георги Мишев.
Ако живееше в друго общество, вероятно писателят мъдрец и “баща” на култови филми по негови творби щеше да е много богат само от авторски права. Създава 30 книги с разкази, повести и романи за възрастни и деца. Сред тях са “Адамити”, “Добре облечени мъже”, “Произведено в провинцията”, “Отдалечаване”, “Дунав мост”, “Патриархат”.
По негови сценарии са заснети ленти, които днес са в златния фонд на родното кино: “Преброяване на дивите зайци” и “Вилна зона” на Едуард Захариев, “Дами канят” и “Самодивско хоро” на Иван Андонов, “Не си отивай”, “Момчето си отива”, “Селянинът с колелото”, “Матриархат” на Людмил Кирков.
Живее кротко в "Панчарево". “Сега пенсията ми е 1000 лева. Никога не съм се оплаквал от липсата на пари, винаги са ми стигали, защото и не съм работил на някакви специални служби. Двамата живеем с жена ми и на тази възраст нямаме много харчове”, казва Мишев.
Защо момчето от ловешкото село Йоглав, завършило техникум по ветеринарна медицина, се стреми към дипломата по журналистика от Софийския университет? “Може би суетата е първопричината за порива да бъдеш забелязан, да се откроиш сред тълпата. Днешната журналистика стана малко “епидермална”, с тънка усмивка казва писателят. Тоест гледала отгоре-отгоре.
“Журналистиката отговаря на въпросите какво, къде, кога, а изкуството - на въпроса защо. В моя живот винаги ме е интересувало това защо. Търся причините, корените на нещата” - така обяснява как става писател. Преди дни той получи и литературната награда “Перото” на НДК.
“Бях много невзрачно дете. В селската ни къща нямаше огледало да се огледам. Впрочем имаше едно на пешкирник, високо за ръста ми, та нямах достъп да видя колко съм грозен. Но се оглеждах в очите на околните и се досещах, че гледката не е в моя полза. На тринайсет години трябваше да си направя снимка за дипломата и се снимах в едно градско ателие. Пуловерът ми бе излязъл добре и яката на ризата от Оксфорд, но образът ми бе напълно отчайващ... По-нататък към ниския ръст и големия нос се притури плешивостта. В един вестник
дори ме оприличиха
на Санчо Панса
А когато бях депутат, получавах писма с такова съдържание: “Не си ли виждаш мутрата, синя маймуно?” Може би като контрапункт на всичко това, на този, кажи го, комплекс, се пораждаше влечението към красивото, изящното, хармоничното”, разказва със самориония писателят.
Но вероятно има и друго - силно развитото му чувство за справедливост. Същото, което по тоталитарно време, на 8 март 1988 г., го подтикна да оглави Обществения комитет за екологична защита на Русе. И после пък да го заблуди, че като депутат във Велико народно събрание (1990-1992) ще помогне истината да възтържествува и България да дръпне по-бързо напред. Георги Мишев бе човекът, който на първия демократичен митинг през 1989-а се обърна към хората с думите: “Здравейте, граждани!”.
“Моят проблем винаги е бил под каква форма да поднеса истината. Как да изхитруваш, че да си в гръб на лъжата. Иначе всичко губи смисъл. Разпиляваш се с дребни завоевания и печалби, което и теб те прави дребен”, коментира творецът, чиито стойности не са зависими от време, тоталитаризъм или демокрация.
“За моето поколение страхът бе продиктуван от стремежа за оцеляване въпреки всичко. Нямахме избор. Цялото ни общество водеше битка за оцеляване. През всички тези години, в които съм наблюдавал, някъде най-отдолу лежеше сянката на страха - какво ще стане утре. Сега виждам, че страховете какво ще стане с нашето село, с децата и внуците ни са били основателни. Младите хора трябва да знаят истината за миналото. Иначе оставаме просто географска територия”, разсъждава 90-годишният писател.
“Няма да се оправим още 50 г. Ето, пак идва 10 ноември няколко дни след рождения ми ден, и какво? Пак същото като преди 30 и повече години, все си пожелавам промяна, но явно пак няма да стане толкова бързо. За съжаление, тук не успяхме да си отгледаме критична маса, която да промени нещата”, разсъждава той.
Сценаристът на куп филми от златния фонд на българското кино съжалява, че като човек на “дясното” няма зад какво да застане в момента и нови избори едва ли ще променят нещата.
“Още поне 50 години ни трябват след няколко поколения, за да се създаде една управляваща прослойка, елит, ама управленски елит. Така вървят държавите напред, другото е смяна на едни с други. Това започна още навремето, 1991-92-а година, когато се появиха първите нетърпеливи и жадни за власт хора, от които започна разпадът на СДС - и ето го резултатът. Още тогава ние, “старците” (които още не бяхме съвсем старци) им казахме, че с това разцепление водят до обезличаване. И сега не знам кога пак ще се обедини синьото”, тъгува Мишев.
Според него изкуството с днешна дата не се отразява на политиката, тъй като е безопасно, не може да сваля правителства. “И затова го оставиха без контрол, без помощ, без никакво чувство за отговорност пред нацията. Ти като лишиш една нация от литература, изкуство, слизаш на едно примитивно ниво на държавност и започваш да
управляваш едни
полуграмотни хора, които
са лесни за манипулиране
Ама в един момент те стават една неуправляема стихия и кръгът се затваря. Ние живеем без култура, не ни трябва, това е”, казва още писателят.
Не вярва в глобалните конспирации, но малките според него се виждат с просто око. “Българският посткомунизъм не е брюкселско плетиво, а нашенска черга с кръпки от малки конспирации. Тяхното име е шокова терапия, хиперинфлация, приватизация, мутризация на енергийните източници, ликвидация на демократичните медии, ерзацмодернизъм...Но най-големият грях на последния преход е опростачването на народа”, смята писателят.
Иначе Георги Мишев е в добро здраве за своите 90 г. Обграден е от деца и внуци. “Джипито ми д-р Стефанова ми слага ваксини, когато се налага. Аз дължа живота си на науката. Като студент бях излекуван с новите антибиотици, които се появиха тогава, а тези, които не ги пиха, починаха. Така че съм виждал как науката побеждава смъртта, как сега да не ѝ вярвам? Ама за невежеството няма ваксина, няма цяр”, обобщава той. В думите му има и болка, и надежда. Вярва, че мисията на писателя е да помни и да напомня - за истината, за човещината, за корена. На 90 години Мишев остава тих свидетел на времето и негов верен разказвач - човек, който знае, че словото може да забави забравата.
