Известният виолончелист и композитор на филмова музика черпи вдъхновение от "Лозенец", София и мириса на печени чушки
Четейки афишите на много италиански филми за киното и телевизията, със сигурност ще забележите, че музиката за тях се пише от един композитор с български корени. От малък Стефано Рачев е виолончелист, а от близо двайсетина години - автор на филмова музика. Високият и снажен Стефано е роден през 1984 г. в Рим, но както признава в интервю за “24 часа”, той е с душа, дълбоко вкоренена в България.
“Баща ми е българин, а майка ми е американка с френски, ирландски и италиански произход”, разказва Стефано. Семейната му история обаче е далеч от обикновената приказка за “глобално семейство”.
Николай Рачев - баща му, е флейтист, възпитаник на Софийската консерватория, който
20-годишен напуска България по политически причини
Син на съдията Стоян Рачев от Павликени, преследван от комунистическия режим, Николай бяга през Югославия и стига до Италия. Там, в музикалната академия в Сиена, среща бъдещата си съпруга - оперна певица от Калифорния.
Съдбата на бащата на Стефано е белязана от драма, но и от огромна сила. Той предава на сина си любовта към България дори когато не може да се върне там, защото дядо му е лежал дълги години в комунистическия затвор.
Първоначално родителите на Стефано отиват в ГДР, но заради проблемите там се местят в Западна Германия. Има и по-голяма с 4 години сестра Лучия.
Веднага след падането на комунизма през 1989 г. семейството на Стефано отива в София. Композиторът тогава е едва на 5 г., но си спомня добре този 2-годишен период. Тогава говорят на български, защото
татко му обича да разговаря с децата си на родния си език
Семейството се мести в Германия, но в крайна сметка се връща в Рим. След смъртта през 1995 г. на баща си Стефано забравя българския, но любовта към страната му и връзката с нея стават дори още по-силни. Още на 9-годишна възраст попада в хора на Сикстинската капела в Рим, в който пее до 13-годишен. След това продължава образованието си в Музикалната консерватория, където завършва виолончело и камерна музика.
Истинският пробив в музиката и киното идва почти случайно. Режисьорът Джани ди Грегорио, негов съсед в римския квартал “Трастевере”, го чува да свири Бах и му предлага да напише музиката към неговия филм Pranzodi Ferragosto. Лентата печели наградата за дебютна творба “Луиджи де Лаурентис” във Венеция през 2008 г., а кариерата на Стефано тръгва стремглаво нагоре.
Днес Рачев има в биографията си 66 дългометражни филма, десетки от които с участия на престижни фестивали - Венеция, Берлин, Кан. Сред тях са “Томазо” на Ким Роси Стюарт и “Отче наш” на Клаудио Ноче, за който през 2021 г.
печели и наградата “Златен глобус”
за италианско кино в категорията за филмова музика. Стефано си сътрудничи и с режисьорката Франческа Коменчини. Джани ди Грегорио обаче е този, когото определя за своя трамплин в киното. За разлика от други режисьори, с Ди Грегорио твори музиката си след прочитане на сценария, а не при готов филм.
Съвместно с колегата си Матиа Каратело - китарист и издател, с когото ги свързва дългогодишно творческо партньорство, Стефано Рачев създава музиката към седемте сезона на популярния италиански сериал “Престъпленията в Барлуме”.
Въпреки международния си успех Рачев никога не забравя своите корени. “България винаги е била в сърцето ми - с миризмата на печени чушки, с баничките от фурната, с лютеницата. След смъртта на баща ми връзката ми с България дори се засили”, споделя той.
Днес Стефано има къща в софийския квартал “Лозенец”, връща се няколко пъти годишно,
познава отлично София, Пловдив,
Стара Загора, както и Южното Черноморие - Царево, Синеморец, Бургас. Много от музикалните му теми се раждат именно тук - в Пловдив например започва работата си по филма “Отче наш” на Клаудио Ноче, а половината музика за “Един специален ден” на Коменчини е написана в София.
“В България поемам енергия. Там се събуждат сетивата ми, вдъхновението ми. България е музика”, казва той.
Съпруга на Стефано е италианската костюмистка в киното Рафаела Дони. Семейството има две деца - 9-годишната София, кръстена на българската столица, и 10-месечния Николай, който носи името на дядо си. “България ще продължи да бъде част от живота ми чрез тях. Може да не говоря български днес, но духът на България е жив в дома ни”, казва Стефано. По думите му той има италианско и американско гражданство, но българска душа.
