През септември по канала Wink (телевизията на руската компания "Ростелеком") тръгнаха първите епизоди на сериала "Москва не вярва на сълзи. Всичко тепърва започва".
Режисьори и съавтори на сценария са Жора Крижовников и Олга Долматовска. Те пренасят сюжета с около половин век напред и така събитията се развиват през 2000 и 2020 г. Освен това сменят жанра и сега той е мюзикъл.
Според руския кинокритик Антон Хитров излезлият по екраните през 1979 г. едноименен филм на Владимир Меншов, който е последният съветски носител на "Оскар", действително е имал нужда от преосмисляне, но новият проект очевидно не се справя.
Добрият материал за такъв филм е, когато, като гледаш оригинала, си мислиш, че нищо не се е променило, а в същото време се е променило всичко. Такъв е случаят с филма на Меншов. В него СССР е все още централизирана държава, в която икономическите разлики между столицата и регионите са огромни, както и сега.
Патриархатът вилнее и мъжете оставят жените и децата си и се притесняват, когато партньорките им имат по-успешна кариера. А двете обхванати във филма епохи - постсталинистката и брежневският застой, лесно може да бъдат сравнени с тези в сериала (2000 и 2020 г.).
Има и разлики, разбира се. Телевизията отдавна не се смята за професия на бъдещето, московската действителност коренно се е променила. И главното -
самотните майки с успешна кариера отдавна не ги смятат за неудачници
само защото нямат мъж до себе си. Защото Меншов настойчиво пробутва идеята си, че главната героиня Катя (директор на голям завод) е нещастна, а единственият, който може да я спаси, е срещнатият от нея във влака шлосер Георгий Иванович. Който е изключително симпатичен, освен когато започва да разсъждава, че в семейството мъжът винаги трябва да печели повече пари и да взема всички важни решения.
Затова в случая да се направи римейк е добра идея - безполезно е, ако оригиналът е загубил интереса на съвременния зрител. А ако не го е загубил, но са се появили неудобни въпроси, е друга работа. Проблемът е, че за такъв римейк руското масово кино не е узряло. И няма да узрее, докато държавата наднича зад гърба му и му натяква за семейните ценности.
Римейкът сериал мюзикъл "Москва не вярва на сълзи"
започва, разбира се, с кавър на прочутата песен "Александра",
която в оригинала пеят Сергей и Татяна Никитини. Само не е много ясно към кого е адресирана - главната героиня няма дъщеря Александра, а син Матвей.
Ксюша (в ролята Тина Стоилкович) за разлика от Катерина от първия филм пристига в столицата вече с дете. Вкъщи, в Самара, тя е оставила мъж насилник. В Москва бързо си намира приятелки - оправната Маша (изиграна от звездната блогърка Маш Милаш), чиято мечта е да се омъжи за богат чужденец, и скромната Оля (Анастасия Тализина), която учи за хирург.
Освен това се запознава с интересен мъж - преуспяващия концертен мениджър Влад (Иван Янковски), на когото Маша я представя като дъщерята на руския външен министър Сергей Лавров, но главната героиня си премълчава.
Една от основните разлики на сериала от оригиналния филм заедно с епохите е кастингът. При Меншов главните актриси Вера Алентова, Ирина Муравьова и Раиса Рязанова "остаряват" заедно с героините си, а
тук порасналите дами са изиграни от различни актриси
- съответно Марина Александрова, Валерия Астапова и Юлия Топольницка. Има риск, защото зрителите могат да загубят нишката, но и така има достатъчно разминавания с първоизточника, та това не е най-големият проблем. Авторите очевидно претендират за някакво преосмисляне на първоизточника, макар че понякога действат на принципа на тангото - крачка напред, две назад.
Най-нагледният пример е сюжетната линия на Тося, която в сериала се казва Оля. С нея отново се шегуват заради твърде правилния начин на живот. Само че сега не заради връзката и после брака със скромния и добродушен Николай, а заради желанието да стане хирург и да помага на хората. И тя се старае по всякакъв начин да докаже на високомерния си преподавател, че е достойна да му асистира по време на операция.
Като че ли това е просто реинакарнацията на героинята - идеалистка и скромно момиче, в новите исторически реалии. Но още във втори епизод историята завива в различна посока. Оказва се, че интересът на Оля не е само кариерен - тя е влюбена в преподавателя си (който, между другото, е доста неприятна личност). И в крайна сметка вместо сюжет за професионалната й реализация получаваме, както би коментирал Мичмана, "каква поредна любовна драма". Но явно във филм, където главни герои са само жени, няма друг начин.
Но като цяло към формата на проекта има много въпроси, като основният е дали е трябвало да превръщат пълнометражен филм в сериал. От една страна, режисьорите получават възможност да разкажат за приятелството на три жени през времето и по този начин да задълбочат темата за женската солидарност, която във филма на Меншов е сравнително странична линия. От друга, остава усещането, че
в сериала са създадени прекалено много странични сюжети
Където на филма му стигат два-три, римейкът губи половин епизод. Ако беше оригиналът, нямаше да има въпроси, но понеже е интерпретация на класика, чакаш всяка сцeна да бута напред, а те непрекъснато те вкарват в някакви отбивки настрани.
И ако това беше само сериал, добре. Ама е и мюзикъл. И в него вместо нови песни има главно съветски и руски хитове - от изпълнителя на класически шансони Муслим Магомаев до рапъра Децъл. Пеят много - в първия епизод две песни, които са абсолютно различни по жанр и настроение, са буквално една след друга.
Защо в оригинала героините и героите не пеят, а в римейка изведнъж са решили, не става ясно. Музикалните паузи не точно дразнят зрителите, но не изглеждат задължителни. Но има вариант, при който това може да даде положителен ефект - във втората част на сериала, в която действието се прехвърля в 2020 г., може да спрат да пеят.
