- Мокро, дъжд, пише с големи букви напряко на страницата, преди да затвори очи
- Тодор Живков я посреща намусен, мислейки, че ще топи колежка, а тя го моли за апартамент
Много човъркаше, обичаше лабораторията на образа. Не беше от актрисите, които казват “Имаш го” веднага щом режисьорът поиска нещо.
Вторият и последен съпруг на великата Катя Паскалева повдига завесата над душата ѝ. Прави го точно година след смъртта ѝ пред “24 часа”. Дотогава му е трудно да говори за загубата ѝ. С нея е до последния ѝ дъх в Правителствена болница и точно тогава дори смята, че тя “ще разпъне платната” и ще преплува океана, за да се върне при него с нова сила. Блясъкът в очите ѝ не угасва на болничното легло и той се заблуждава, че има още време с нея. До последно е в съзнание. Затваря очи и си отива завинаги на 23 юли 2002 г. след тежко боледуване от рак на гърлото. Само на 56 години.
“Знаеше от самото начало истината за болестта си
- споделя сценаристът и режисьор Иван Росенов. - Битката за живота ѝ продължи повече от година. През финалните месеци обаче положението беше наистина много тежко. Случи се нещо удивително. Дори в болницата тя продължаваше да се самоизследва, да приема мъката като нещо, което може да се превърне в театър. Мислеше как битката за живота може да се изиграе. Приличаше ми на Мария от “Козият рог”, която почти не говори във филма. Безмълвни бяха и последните дни на Катя в болницата. Тя не мислеше за себе си, а за мен, притесняваше се какво ще ми се случи... През цялото време имах чувството, че играе последната си роля. Чак когато прочетох последните ѝ думи, които тя пишеше на листчета, разбрах каква болка е изпитвала.
Катя се смееше до последния си миг, блясъкът в очите ѝ не помръкна
Нито веднъж не изохка, не се оплака.”
Той не четял какво е написала на листчетата, защото актрисата не му ги давала. Затова я помолил да не ги унищожава. След кончината ѝ ги прочел и разбрал какъв страхотен самоанализ си е направила титаничната Катя Паскалева на смъртния си одър.
След време вижда, че последните написани думи с големи букви напряко през страницата са били “мокро, дъжд”. Докато била в болницата, от време на време валяло, а тя много обичала дъжда и птиците.
И случайно или не, на погребението ѝ, докато най-близките ѝ си вземат последно сбогом с Катя Паскалева, навън се излива като в един миг кратък проливен дъжд. Нейното безмълвно прощаване с всички. А белият ѝ ковчег е затворен и отрупан с цветя. Точно както е пожелала. И още: “Без поклонение в театър или където и да е. Роднините да се озаптят от македонски трагедии”.
“Момчета, дръжте я. Не я пускайте,
защото какво е селото без Албена”. Това проронва Коко Азарян в премрежения от мъка момент на сбогуване с великата актриса, някога изпълнила най-великолепната Албена на Йовков на театралната сцена.
На 18 септември тази година ще се навършат 80 г. от рождението ѝ и по този повод близките ѝ приятели се подготвят да отбележат събитието и да напомнят, че тя живее сред всички нас чрез следата, която е оставила в киното, театъра и живота.
Като дете родената в Петрич през 1945 г. и израснала в Перник девойка искала да стане археолог, за да пътува много. В миньорския град баща ѝ имал много приятели сред гръцките емигранти, те пък създават свой самодеен театър. И още като първокласничка Катя дебютира в техен спектакъл - играе момче, син на партизанка, и дори има реплика: “Мамо, гладен съм...” Не успява да остане сериозна и се разсмива в ключов момент, за което получава звучен шамар пред смаяната публика. Само че това не може да я отклони от нейния път.
Още повече че на смъртния си одър нейният баща ѝ завещава мечтата си тя да бъде “артистка”. Той умира в ръцете ѝ и този момент я преследва през целия ѝ живот. Тогава Катя е само на 16 години.
Не може да го прежали, но спазва заръката му
На следващата година кандидатства във ВИТИЗ. Нейният състудент Стефан Мавродиев много добре помни първия път, когато вижда Катя Паскалева. “Срещнах я първите дни на септември 1963 г. - споделя Мавро, както го наричат всички. - Видяхме се пред кабинета на тогавашния ректор на ВИТИЗ проф. Желчо Мандаджиев. Първото, което ме впечатли, бе огромната ѝ плитка, която ми се струваше, че се вие като боа чак до петите ѝ. Косата, красивият овал на лицето, топлият ѝ вглъбен поглед сякаш бяха излезли от картина на Майстора, тя бе като неговата мадона. Предстояха ни кандидатстудентски изпити. Приеха ни, тя в класа на Дановски, а аз на Методи Андонов и Сърчаджиев.”
Въпреки че изглежда изключително малка и невинна като дете, тя успява да омагьоса комисията с изпълнението си на Жулиета и е една от 15-те, които оставят в своята сянка други 1200 кандидатки. Нейният пръв учител, открил и подсилил у нея “бездната”, е Боян Дановски, а след това
талантът ѝ е шлифован като диамант от Методи Андонов
Влиза в голямото кино през света на Хайтов: първо като Найме в “Краят на песента” и после като Мария в “Козият рог”. След това играе главните женски роли във “Вилна зона” (1975), “Звезди в косите, сълзи в очите” (1977) и др. На театралната сцена Катя Паскалева прави също толкова запомнящи се роли в постановки по Чехов, Йовков, Шекспир и Пинтър. Тя играе различно в киното, театъра и телевизията.
Най-добрата ѝ приятелка от онова време - Соня Маркова, бъдеща съпруга на Антон Горчев, е свидетелка на първите любовни трепети между Паскалева и пловдивския художник Георги Божилов-Слона. Тяхна състудентка ги води в стария град на Пловдив на гости при Начо Културата. Там често присъства и Слона.
И уж здраво стъпилата на земята Катя попада в плен на абстрактните рисунки на художника, после и на сърцето му.
Женят се малко преди тя да завърши ВИТИЗ
И докато голямата част от випуска ѝ е изпратена точно в Пловдив, Паскалева е засилена чак в Толбухин, днешен Добрич. Влюбеният художник последва своята муза там. В началото двамата живеят доста бедно. Докато тя репетира и играе на сцената, той рисува акварели върху листове кадастрон. Тогава и актрисата за първи път се изкушава от рисуването и застава пред платното.
След Толбухин двамата се връщат в Пловдив и нахлуват с гръм и трясък сред местната бохема. Тези години актрисата определя като най-хубавите в живота ѝ. Тогава я портретува самият Златю Бояджиев, вече парализиран след инсулта и рисува с лявата си ръка. “Притеснявах се, докато му позирах. Златю беше много внушителен, вдъхваше ми респект...”, признава Паскалева след години.
Любопитното е, че въпреки че е една от най-добрите актриси по онова време, тя трудно се съгласява да изиграе дадена роля. Дълго избира. Театърът не бил средство за нея. Във всяка роля се интересувала дали може да вложи част от себе си. Иначе можела да бъде всичко - от баба до бебе. За нея било важно да съпреживява съдбите на другите. Много обичала героинята си Мег от “Рожден ден” на Пингър, постановка на Пантелей Пантелеев. Играли представлението в “Таганка”
дни след смъртта на Висоцки,
дори на сцената през цялото време е имало една китара. Постигнали невероятен успех. Вторият ѝ съпруг Иван Росенов си спомня, че цял влак с публика тръгнал да я следва за следващия спектакъл.
Тогава и политиците имат респект към нея, въпреки че е инакомислеща и не се подчинява на властта. Когато отива да живее в София, била настанена в малка стая в жилището на приятелката си Соня. Цялата компания я навивали да отиде при Тодор Живков и да го моли за апартамент.
“Тогава само той можеше да направи това - казва Стефан Мавродиев. - Тя месеци отказваше, но накрая кандиса. После ни разказваше как Първият я посрещнал намусено, гледайки изпод вежди. Катя адски притеснено и с хиляди извинения му разкрила, че няма кого друг освен него да помоли за апартамент, а ѝ омръзнало да живее по килерчета и стаички. Изумлението ѝ било огромно, когато Тодор Живков се отпуснал с думите: “О, за това ли си дошла, бе Катя. Ще го уредим. Казвай сега какво ще пиеш.” Той помислил, че е отишла при него да топи някоя колежка - твърде честа практика в съсловието в онези години. А Катя от всичко най-презираше подлостта, яловата амбиция, алчността.”
Някъде в тези години Катя Паскалева и първият ѝ съпруг Слона осъзнават, че отношенията им са се изчерпали, а любовта между тях добива друг вид. Двамата се разделят цивилизовано, но остават най-добри приятели до края на живота си. Той остава в Пловдив, а тя отива в София. След това тя среща Иван Росенов, който е с нея до края.
Именно той споделя, че
лошите моменти в живота ѝ не са малко и я преследват
до последния ѝ дъх. Не прежалва баща си. Страдала за смъртта на майка си, брат ѝ също умира. През последните дни на Слона е до него в болницата, за да го изпрати към последния му път. Животът ѝ не бил песен. “Тя беше много чувствителен и лесно раним човек. Болеше я за всичко. Страдаше за това, което става в държавата и в театъра. Макар че не ѝ личеше, винаги беше усмихната и имаше прекрасно чувство за хумор”, посочва Росенов.
Най-тежкият момент за нея е, когато губи гласа си и остава безмълвна, сякаш душата ѝ се “чува” още по-силно.
“През последните години Катя рядко можеше да бъде видяна на публични места - отбелязва Иван Росенов. - Не обичаше светските шумотевици. Вглъбен човек. Нещата се случваха вътре в нея. Иначе много добре познаваше живота около себе си. Накрая конкретна мечта не е имала.
Искаше да играе. И в това са ѝ длъжници киното и театърът
Тя можеше да направи още много неща. В последните години не играеше много, и то не защото не е искала. Не всеки се наемаше да работи с човек като нея, тя беше много взискателна и имаше невероятно високи изисквания.
Бедата е, че не умеем да ценим личностите. Чак като си отиде някой, се сещаме да кажем: “Ей, тоя беше страхотен”. Надявам се Катя да остане в паметта ни. Иначе там горе може би ѝ е добре. Навярно дори по-добре. Има толкова много наши приятели…”
