Спорът между Стефан Димитров и Васил Найденов не е първият, някои прераснаха в истински войни
След кратко затишие от няколко години раздорите за авторски права в българската поп музика избухнаха с нова сила. Композиторът Стефан Димитров забрани на Васил Найденов да пее неговите песни по участия и даже е пратил на певеца нотариална покана, за да се видят и разберат. Става дума за творби, които са гръбнакът на репертоара на най-популярния поп изпълнител у нас: “Казано честно, всичко ми е наред”, “Сбогом, моя любов”, “Болката отляво” и още.
Ако се абстрахираме от някои конкретни факти – например, че има спор за авторството на една от тези песни, набиращият скорост скандал прилича на всички останали:
войната на Митко Щерев срещу Лили Иванова,
забраната на Георги Костов към “Сигнал” да изпълняват неговата “Да те жадувам”, почти нескончаемите разправии между Стефан Диомов и “Тониките”, преживелиците на Силвия Кацарова по съдилищата и ред други.
Една част от проблемите в сложните взаимоотношения между творците от по-старото поколение за поради факта, че много от хитовете им са създавани при коренно различни условия от днешните.
По времето на соца България не беше подписвала международни споразумения за интелектуална собственост, което позволяваше примерно на “Балкантон” да издава всичко от световната попмузика, което пожелае, без да плаща никакви авторски права. Стига само да се снабди с качествен запис. Но на българските автори се плащаха авторски отчисления в зависимост от приходите от продажби.
Радиото и телевизията също бяха длъжни да плащат
за всяко излъчване на авторите на музиката, текста и аранжимента. На самите изпълнители се полагаха скромни хонорари само за записа.
Поради което, естествено, всеки уважаващ себе си автор е държал песента му да се изпълни я от Лили Иванова, я от Емил Димитров, я от Васил Найденов. Знайно е, че техните албуми се продават в огромни тиражи и се експортират в СССР в невероятни за нашия пазар мащаби.
Най-разпространеният
номер беше да се издаде малка плоча с нашумяла западна песен
Примерно “Дилайла” на Том Джоунс. На обратната страна обаче се слага песен на български композитор. Авторът на “Дилайла” – британският композитор Лес Рийд, естествено, получава “дръжки”, но българският композитор и текстописец изкарват огромни суми.
Кирил Маричков например разказва в своите мемоари, че когато ходел в “Балкантон” да урежда издаването на албум на “Щурците”, музикалните редактори направо му казвали, че такова нещо няма да види бял свят, докато не включи в него песен от директора Александър Йосифов. Независимо дали песента става за рок група, или не. Имало още двама-трима композитори от постоянното присъствие, много от които били музикални редактори в радиото и телевизията, т.е. също важни хора.
И щат - не щат, “Щурците” трябвало да преработват тези песни, та поне да звучат като рок парчета. Естествено, никога не ги изпълнявали по концерти.
В днешно време нещата са обърнати наопаки – за да издадеш албум, трябва първо да намериш спонсор. Големите пари в бранша идват по-скоро от участията. Което обаче накара в един момент авторите от старата школа да възроптаят, че не получават авторски отчисления за всяко изпълнение на живо.
Много от тях обаче
навремето са получавали пари на ръка от изпълнителя,
за да му напишат песен, и са се подписали под договор за преотстъпване на авторските права. Но като мине доста време, забравят за това. Друг е въпросът, че според съвременния Закон за защита на авторските права такива договори могат да се сключват само за срок от 10 години. После трябва да се преподписват. Но има дупка в закона - той не урежда проблемите, които възникват с договори, подписвани далеч преди да е влязъл в сила.
На тази основа например възникна един от първите такива конфликти – между Митко Щерев и Лили Иванова. В един момент Лили Иванова реши да пее отново хитове като “Осъдени души”, “Стари мой приятелю”, “Нямо кино”, които към онзи момент бяха вече на по 25-30 години. И като видя, че успехът е феноменален, двамата възобновиха старата си творческа дружба. Митко Щерев дори ѝ стана основен пианист за известно време.
Конфликтът се случи, когато бащата на Филип Киркоров – Бедрос Киркоров, издаде в Русия албум със златни български хитове и естествено, нямаше как да не включи в него песни на Митко Щерев, изпълнени от Лили Иванова и Емил Димитров.
Както се предполага за мащабите на Русия, албумът бе продаден в милионен тираж, но Митко Щерев не получил никакви отчисления и заподозрял, че е ограбен.
“Тогава ми направи впечатление, че в албума имаше и песни на Тончо Русев, но той не повдигна въпроса. Което ме кара да мисля, че Бедрос и Тончо са се договорили помежду си. Само че Митко се разсърди на мен. Пък аз също не съм питана за този албум”, пише Лили Иванова в книгата “Истината”.
Конфликтът се разрасна до цяла война. Седмица преди участие на Лили Иванова в един пиано бар Митко Щерев ѝ праща официално писмо, че забранява занапред да пее негови песни на живо и
Лили трябва на бърза ръка да преправи програмата си
и да се сети за други златни хитове от миналото.
После двамата започнаха да се нападат публично, а Митко Щерев заведе дело за обида и настояваше певицата да дойде в съдебната зала, за да докаже, че тя не знае нотите. Твърдеше упорито и че не е родена през 1939 г., а три години по-рано и дълго време приказките му захранваха жълтата преса.
Впоследствие Асен Гаргов също ѝ забрани да пее негови песни на живо. От своя страна пък Лили Иванова забрани на радиата тези песни изобщо да се излъчват – нещо, на което тя като изпълнител има право. Защото, както обясни самата тя: “Значи на живо не може, а по радиото – може?”. И настояваше композиторите да си намерят друга певица, която да изпее тези песни и да предложат тези записи на слушателите. Впрочем най-известната песен на Гаргов е “Детелина”, която сега отново се изпълнява от Лили Иванова по концерти. Но това стана след неговата смърт и след като певицата се споразумя със сина на Гаргов.
С днешна дата Митко Щерев казва, че е сложил точка на този спор. “Аз ѝ бях забранил да пее песните ми временно - докато не намери организатор, който да гарантира, че както е по закон, 6% от приходите от един концерт ще бъдат отчислени на сдружението за защита на авторските права “Музикаутор”. Така е по закон. А колкото до спора Стефан Димитров - Васил Найденов - и Стефан ми е приятел, и Васко ми е приятел, но законът е над двамата”, каза пред “24 часа” Митко Щерев.
В нашата поп музика е пълно с такива примери и почти всички те опират до пари, а не просто до чест и слава. Покойният вече композитор Георги Костов например забрани на “Сигнал” да пеят хита му “Да те жадувам”, защото от 1979 г. насам не бил получил нито стотинка авторски права – нито той, нито Любомир Левчев, по чийто стих е написана. А в
сложните взаимоотношения между Стефан Диомов и създадените от него “Тоника” и “Тоника СВ”
има цели два периода, в които той им беше забранил да пеят негови творби, с което буквално ги лиши от препитание.
Разновидност на този тип спорове е, когато забраната бъде наложена от автор на текст. А най-абсурдното е, когато някой продуцент купи впоследствие авторските права върху стари хитове.
Силвия Кацарова например води 6 години дела с продуцента Владислав Славов, който искаше от нея пари за всяко изпълнение на живо на песни като “Обещай ми любов”, “Бяла въздишка”, “Огън от любов” и др. Музиката им е от Тончо Русев и други композитори, но авторите на текстовете са поетите Петър Анастасов, Ваньо Вълчев и Тодор Анастасов.
Те бяха вече на преклонна възраст, когато продуцентът ги склони да подпишат договори, че му преотстъпват авторските права върху изпълнението на живо на тези песни срещу някаква сума. Впоследствие
започна да иска от певицата да му плаща за всяко изпълнение
и дори заведе дело срещу нея.
Изгуби го миналата година на втора инстанция. Но изглежда, не се е отчаял, защото преди два месеца се заяде с продуцентите на тв шоуто “Като две капки вода”, където Роксана влезе в образа на Силвия Кацарова, изпълнявайки една от тези песни.
Само че аспирациите на някои творци да получават с днешна дата пари не се уреждат винаги точно така, както те си представят. Според днешните закони един певец или оркестър не е длъжен да ходи при автора на всяка творба или при наследниците му и да му плаща отчисления. Това е работа на организатора на събитието. Той трябва да има плейлиста с песните и да го представи в някое от големите сдружения за защита на авторските права – “Музикаутор”, “Профон”, или там, където е регистрирана творбата. И да плати сума в размер на 6% от приходите от билети, стига, разбира се, събитието да не е било с благотворителна цел.
Само че това са колективни сдружения за защита на авторските права и когато получат парите, те ги разпределят на годишна база. На такъв принцип, че дори една песен да се пее всяка вечер някъде, в края на годината авторите на практика получават жълти стотинки.
Което всъщност изкушава много от тях да подписват договори за преотстъпване
на авторските права. За да видят поне някакви пари.
“Някои казват, че песните свободно си хвърчат във въздуха и няма никакъв проблем да се изпълняват. Само че музиката и текстовете им са интелектуална собственост на определени хора. Така както вие имате кола, аз имам песни. Мога ли да дойда да ви взема колата, ще ме осъдите, нали? Ами тогава и аз няма да ви разреша да ми ползвате песните. Пейте си ги за собствено удоволствие, но не публично и не срещу хонорар”, разсъждава Митко Щерев.
