Като хлапе пее с бандата си на измислен английски, но публиката винаги ги аплодира
“Когато няма ограничения, преживяванията винаги са хубави”, казва за годините си като хлапе певецът Панайот Панайотов. Пази спомени от много щастливо и безгрижно детство. Разбира се, родителите му били загрижени за неговото образование и изисквали да учи, но по отношение на свободното време и игрите изобщо не му се бъркали и не го спирали. “Искаха да ми дърпат ушите понякога, наставляваха ме с бащини и майчини думи, непременно трябваше да бъда добър ученик”, разказва изпълнителят на неостаряващи песни като “Шопкиня” и “Охридското езеро”.
Не помни първата си детска любов, всичко му се случва много бързо, стихийно, сякаш животът бърза да му предложи всякакви неща. И май никога не си е представял, че ще се занимава с нещо различно от музиката. Интересът му към нея започва още в детската градина. Всеки ден, след като майка му го прибира вкъщи, той иска от нея две ябълки, изяжда ги и започва да пее. Музикалният талант обаче не е от родителите му. Майка му се занимавала със счетоводство, а баща му бил драматичен актьор и заради професията му няколко пъти се местят от град в град. Първи клас малкият Панайот е записан в Троян, във втори вече учи в родния си град Айтос, а следващата година се прехвърлят в Сливен.
В прогимназията си купува акустична китара за 35 лева
и баща му много се ядосва, защото успехът му в училище рязко тръгва надолу и започва да се прибира с двойки. Абсолютно самоук е, с приятелите му се учат един от друг как да свирят песни на Rolling Stones, Monkeys, Turtles и т.н. Събират се в градската градина и си сформират банда с огромен ентусиазъм. Кръщават я Blue Stones на прочутите “Сини камъни” в града и изпълняват само песни на английски. “Сядахме на облегалките на пейките и пеехме със замечтани погледи, вперени някъде в пространството. И около нас се събираха много момичета, любовта витаеше във въздуха”, през смях разказва певецът.
Слушат чуждата музика по радио “Люксембург” и радио “Истанбул”. Освен това Панайот моли свой приятел, който пътува в чужбина, да му купи плочи. Първия път му носи малка с един сингъл, а втората е с две песни на Том Джоунс, което е истинско събитие за бъдещия певец. “Треперех целият от вълнение, като я държах в ръцете си, пусках я на грамофона и гледах на снимка моя идол”, припомня си той.
Играе и на обичайните момчешки игри като фунийки, стажари и апаши и т.н., но голямата му страст е музиката. Така че не се забърква в кой знае какви бели. Има, естествено, провинения като всяко хлапе, с приятели се крият в гората да пушат, от време на време си купуват по някоя бутилка алкохол, за да “вкусят от живота”. И всичко е много законспирирано.
В училище повтаря 9-и клас заради алгебрата, която заедно с геометрията са най-мъчителните за него предмети. И се мести от Сливен отново в Айтос. Уроците никак не му вървят, но пък с бандата му се радват на голяма популярност. Пеят на всички училищни събития и вълнението е огромно. Сега през смях си припомня, че песните, които изпълняват на английски, всъщност нямат нищо общо с истинските текстове, защото по онова време не говорят този език. И той съвсем хладнокръвно пее някакви измислени думички, каквото е чул и успял да запомни. Но пък публиката винаги много им се радва и бурно ги аплодира. Излизат на сцената с тъмни панталони, бели ризи и черни вратовръзки, почти ученическа униформа, понякога слагат и сака.
Училищните власти изобщо не се противят,
че пеят уж на английски, напротив, приемат групата като гимназиалната гордост. И в двете групи, които има - и тази в Айтос, и в тази в Сливен, освен че е вокал, той свири и на ритъм китара, с него има още трима музиканти. След гимназията Панайот Панайотов кандидатства в Консерваторията, приет е, но започва да учи, след като изкарва казармата.
Сега чака с нетърпение да стане готов клипът към последната му песен - “Ти живееш в мене”, който за първи път се прави с изкуствен интелект.
В момента най-много го канят да пее на частни партита, концертите са твърде сложни като организация и изискват сериозна инвестиция. Болно му е, като прави паралел между българските изпълнители и тези в съседните държави. Дава за пример един от своите любимци - босненската звезда Здравко Чолич. Двамата са родени в една и съща година - 1951 г. Тази година Панайот Панайотов празнува 50 г. на сцената, неговият колега е започнал малко по-рано.
Това са приликите, оттук нататък започват огромните разлики. Песните на Чолич са балкански шлагери и не спират и сега да се излъчват в ефира на цяла бивша Югославия. Това въртене по радиото му гарантира успешни концерти. У нас българската музика е на заден план, тотално забравени са шлагерите. “И след като не звучат нашите песни по радиото, как да идват хората на концертите ни?”, пита се певецът.
