На 2 март 2016 г. почина доайенът тогава на българската, а може би и на световната журналистика Петко Бочаров.
“Издъхна в 3,40 часа на 2 март. Отиде си бавно, много бавно дишането му отслабваше, докато спря окончателно”, каза съпругата му Дора.
След като поживя и 12 дни от своята 98-а година, бай Петко замина да пише своите коментари и анализи на небето.
“Няма забрава за човека, живял пълноценно, смело, честно и достойно - пише в съболезнованията си до семейството на починалия министърът на културата Вежди Рашидов. - До последния си дъх Петко Бочаров работеше активно. Съвсем наскоро се радвах на уникалното интервю разговор за три Българии, което направи с голямата ни актриса Стоянка Мутафова.”
Петко Бочаров е роден на 19 февруари 1919 г. в София.
Завършва Американския колеж
само четири години преди да го закрият през 1942 г. Това става година след като на 1 март 1941 г. България влиза в Тристранния пакт и се превръща в противник на САЩ.
През 1945 г. Бочаров полага държавния си изпит по право в Софийския университет. Комунистите постепенно завземат цялата власт и вместо предимство колежанската диплома му носи повече неприятности. “Като лоша атестация, лепната на челото ми. Щом чуеха за американската ми диплома, и отношението към мен веднага се променяше", разказва приживе бай Петко.
Не му позволяват да започне работа по специалността си. Работи какво ли не. Все пак наученият в Американския колеж английски език решава живота на младия юрист в добра посока.
През 1952 г. го назначават преводач в Българската телеграфна агенция (БТА). След смъртта на Сталин, когато идеологическите ледове се постопяват, става журналист в агенцията.
Целият професионален живот на Петко Бочаров преминава само в БТА. С много възходи и падения, с въздигане и разжалване, със заплахи за уволнение и 3-месечно заточение в Силистра...
Но никъде другаде освен в БТА, и то само в един отдел. От 2 юни 1952 г. до 20 октомври 1983 г., когато го пенсионират с почести.
Бочаров има късмет да попадне на място, което идеално пасва на характера и интересите му - отдел “Международна информация” на БТА. Когато издържа конкурса за мястото, началникът на “Кадри” в агенцията му казва: “Избрахме да назначим теб, защото от всички кандидати ти си най-малко неподходящ...”
Така дълги години всичко, което става по света, минава като информация през съзнанието на Петко Бочаров. “Информацията винаги ми е била интересна - казваше той. - Тормозът идваше от самодисциплината, която бях принуден да си наложа, за да не забравям автоцензурата.”
През 1960 г. тогавашният шеф на БТА Елена Гаврилова (завършила “Дойчешуле”, но праволинейна комунистка, бивша секретарка на Вълко Червенков - б.а.) праща Бочаров в Италия, за да отразява олимпийските игри в Рим. Знае се, че той има леля, която живее в Милано. Когато се връща, се засичат пред входа на БТА с Гаврилова и тя три пъти повтаря:
“Ама ти се върна?!”
Въпреки лоялността на младия журналист това е първото и последното му излизане в западна държава. Обикновено го пращат в Африка, макар че го издигат до шеф на отдел “САЩ и ООН”.
Тогава обаче една запалена свещ в черква замалко не му подпалва журналистическата кариера. Заедно с бъдещата си съпруга през 1962 г. отиват в черквата “Света Петка” на Великден. Излизат в полунощ със запалените свещи и се сблъскват с партийния секретар на БТА.
Шеф на агенцията е Георги Найденов (бащата на Валери Найденов) и за да го спаси от уволнение, го праща кореспондент в Силистра. Това “заточение” Бочаров сега определя като едно от хубавите дни в живота си.
В София го връща Лозан Стрелков. Но не като шеф на отдел, а като литературен сътрудник четвърта степен. Стрелков често обича да разказва как, когато го викат в ЦК, за да му кажат, че го назначават за шеф на БТА, му дават и списъка на хората, които трябва да уволни. На първо място в него е името на Петко Бочаров. Но Стрелков не уволнява никого.
“Ще ти призная нещо, без да ми пука дали някой сега ми вярва, или не - каза веднъж бай Петко. - Някъде от 1978-1979 г. на мен вече ми беше ясно какво става в света. Бях абсолютно сигурен, че с нашата социалистическа система е свършено. И че е само въпрос на време кога тя ще се срине. Признавам си - не съм предполагал, че толкова бързо ще рухне, предполагах, че ще стане някъде към 2015-2020 г.”
Петко Бочаров е и човекът, направил първия авторски коментар от 4 минути на живо по БНТ
Това става на 20 януари 1962 г. Темата е “Конференцията на външните министри от Южна Америка в Пунта де ла Есте”.
За първи път България вижда какво е модерна персонифицирана журналистика. Бочаров изговаря текста си на живо от последния етаж на телевизионната кула и понеже мисли, че не бива да се виждат пред него листове, от които да се подсеща, научава текста си наизуст.
Отзивите са повече от блестящи, но след това БНТ “забравя” журналиста за цели 12 години! След изявата му по телефона към ЦК на БКП и ръководството на телевизията потичат гневни реплики от рода на: “Защо пускате на екран такава реакционна личност?!”, “Знаете ли, че този човек е завършил американски колеж?!”, “Бочаров е буржоазно копеле!”.
Връщането му на екран е чак през 1974 г., когато шефовете на БТА Лозан Стрелков и на БНТ Иван Славков се договарят за телевизионно студио в информационната агенция. Стрелков определя четирима души, които имат право да говорят от това студио: Бочаров, Димитри Иванов, Петър Кожухаров и Стефан Тихчев.
От 1981 г. Петко е редовен участник в легендарната “Всяка неделя” на Кеворк Кеворкян. А
през 1992 г. настъпва звездният му миг
- шефът на БНТ Асен Агов го кани да прави неделен коментар под рубриката “Тв око” веднага след “По света и у нас”. Това продължава 3 месеца. Една от първите работи на Хачо Бояджиев, когато сяда на директорския стол, е да спре коментара.
В тази рубрика Петко Бочаров изрича онова “Да, ама не”, което стана изключително популярно и беше като негова запазена марка.
Пенсионират го на 64 години, въпреки че има още много сили и желание да работи. Решението е на тогавашния шеф на БТА Боян Трайков и заместника му Ненчо Хранов.
Но и като пенсионер до края на живота си Петко Бочаров продължава изкъсо да следи събитията у нас и по света. Ето какво казва през 2014 г., когато българският преход навърши 25 години:
“Когато тръгваш да качваш висок връх, има два пътя. Единият върви със завои и е по-лек, но по-дълъг. Другият върви право нагоре и е къс, но тежък.
