- Дразня се, когато се подценява публиката и никога не го правя, казва сценаристът, режисьор и водещ на "Култура.БГ"
- Свободата в киното е много опасна работа. Но за мен процесът е много по-важен дори от крайния резултат
Няколко многообещаващи киносъбития се очакват на големия екран у нас тази година. Едно от тях е режисьорският кинодебют на сценариста Димитър Стоянович "Плът", чийто сюжет ще отвлече зрителите в три паралелни истории, повдигащи и търсещи отговори на много философски въпроси за човешкото съществуване. Филмът разказва за болезнените преживявания на Надежда, която, докато превежда роман на измисления носител на Нобелова награда Юкио Кобаяши, открива, че има тежко заболяване.
Разговаряме с Димитър Стоянович за привързаността му към Япония, за удоволствието от снимачния процес, за някогашната култура във футбола, днешната алтернатива на екрана и полезното присъствие като принцип.
- Г-н Стоянович, можете ли вече да кажете кога по-конкретно ще бъде премиерата на "Плът"?
- Не мога, защото това зависи от продуцента на филма, който има своята пазарна и фестивална стратегия. Предстои му да кандидатства на различни фестивали, затова и аз още не мога да кажа.
- Кога усетихте и решихте, че имате нужда да напишете този сценарий и да го режисирате?
- Какво значи да усетиш нужда?! Това ми е работата, в някакъв смисъл и призванието. Една до голяма степен свързана и с лични преживявания история, която е облечена в далеч по-сложна и, надявам се, далеч по-интересна драматургична форма. Под давлението и настояването на моя скъп приятел Лъчезар Аврамов, режисьора, с когото работим през годините, се хвърлих в тази авантюра. Той ми каза: "Това е филм за теб, време ти е вече да режисираш. Няма какво повече да научиш, ти си напълно готов".
Оказа се, че не беше никаква авантюра, а едно истинско удоволствие. Не изпитах и грам притеснение, честно да си призная. Освен в желанието крайният резултат да е колкото се може по-съвършен. Иначе защо да се захваща човек.
- До каква степен вложихте от собствените си емоции и преживявания около борбата на вашата майка Ани Бакалова с раковото заболяване?
- Това, на първо място, ми даде една много сериозна емоционална свързаност с темата. И на второ място, което въобще не е важно за киното и сценарното мислене, ми даде една съвсем различна гледна точка, която да опитам да превърна в качествен киноразказ за пътя към финала, който очаква всички ни. Без това да бъде перверзна, схематична, документална форма. Но пък позволява вникването в микрокосмоса на човешкия организъм, съпоставен, от една страна, и противопоставен, от друга, на човешката душа.
Плътта и душата - каква е свръзката, накъде отива, коя от тях е по-честна към човешкото съществуване?
Плътта ли, която всъщност разкрива всичките ни тайни, защото, когато сме болни, кожата ни посивява, когато сме влюбени - цъфтим, когато сме пияници, сме подпухнали с кървясали очи и т.н. Тоест това не е ли по-честният разказ за човека, отколкото душата, която никой не е виждал, за която говорят религии и философи през хилядолетията, като че ли в опит да оправдаят човешкото съществуване, да търсят нещо по-дълбоко от това, което всъщност представляваме. Разбира се, това е закачливо и провокативно обръщане към самото човешко съществуване. Самият аз нямам никакво колебание, че човекът има душа, но това е един сблъсък, който се разкрива през различни интересни, надявам се, форми.
- Откъде идва любовта ви към Япония?
- От сравнително малък имам привързаност към японската култура, към японските автори, към японската поезия и начин на мислене въобще, който продължава да бъде по-скоро неизвестен в Европа. Независимо колко литература се е превела и колко филми са се направили, Япония остава една екзотична дестинация. Искрено се възхищавам и опитвам още повече да разбера начина на съществуване на японското общество, което е уникално във всичките му проявления - най-вече минимализма, познанието за мястото на човека, за какво служи, за какво е предопределен, докъде трябва да стигат амбициите му, присъщата им крайност, съчетана с абсолютна сдържаност.
Имам и пряка връзка. Моята пралеля, сестрата на баба ми, Надя Сотирова, известна преводачка от английски език. Доста късно разбрах, че тя всъщност започва пътя си след Робърт колеж като първия японски преводач в България. Изключително сериозен японист, важна фигура за японско-българските културни връзки след Първата световна война. След 9 септември 1944 г. само защото е служила в японското посолство е хвърлена в затвора. Много се усложнява нейната ситуация, защото е прекарала детски паралич. Но след това никога повече не се занимава с японски преводи, аз ги открих много късно. Тя имаше перманентна връзка със свои японски приятели отпреди войната, за които ми е разказвала. За мен това беше изключително интересно.
Дъщеря ми пък абсолютно без никаква намеса от моя страна и без да знае тези неща, ми каза, че иска да учи в японското училище в София и сега дори го завършва. И така аз изследвам японската култура, съчетавайки я с българската, даже с европейската - това ми е интересно. Ние имаме учудващо много общи традиции, навици и т.н. А и, разбира се, съм почитател на японското кино.
- С какво ви спечели Весела Бабинова, тъй като още докато пишете сценария, имате предвид нея за ролята на дъщерята на главната ви героиня?
- Много я харесвам като актриса. Преди този филм ние практически не се познавахме особено. Този сценарий буквално е писан за нея, защото смятах и продължавам да смятам, че тя заслужава големи роли в киното, за да покаже големия си талант. Каквито, за мое огромно учудване, още не са предлагани. Великолепна актриса, която може практически всичко. И да ви кажа, не сбърках в това мое впечатление.
- Как оценявате играта на Пламена Гетова и на целия каст?
- Нямам никакви забележки към каста, това и ще се види. Аз съм израснал с Пламена Гетова, изключително близки приятели бяха и с майка ми. Тя е голям артист. Смея да кажа, че това е най-голямата роля в киното - потресаваща, смазваща. За мой огромен потрес и тъга тя не е използвана толкова години, а това е актрисище, родено за екрана. Като с Весела, въпреки поколенческото различие.
- Как мина снимачният процес?
- Абсолютно по вода. Никакви проблеми. С оператора Рали Ралчев много исках да работим. Ужасно харесвам естетиката му, която е именно в тази българо-японска стилистика. Изключителен професионалист, станахме близки приятели. Изобщо няма случайни хора в екипа.
Изповядвам във всички неща, които правя, един принцип и това е, че процесът е много по-важен дори от крайния резултат. Затова трябва да бъде осъществяван от хора, които се разбират, които си вярват, които умеят да се провокират, без да се бият с лопати.
Рашко Младенов прави страхотна роля - също титаничен и неизползван актьор, Юли Вергов е прекрасен, също Руши Видинлиев, да не говорим за японския ни актьор Хирофуми Аджичи - невероятна находка, той е... ще видите. Много плътна група. Чуден та чуден екип.
- Вие като режисьор давате ли повече свобода на артистите, или предпочитате да държите юздите изкъсо?
- Свободата в киното е много опасна работа. Защото много често може да се превърне в свободия. Като в симфоничния оркестър, ако няма свестен диригент, и най-добрият музикант може да тръгне в грешна посока.
Затова аз по-скоро репетирах много с тези актьори, последователно, докато заедно не стигнахме до удобния и за тях, и за мен вариант. Тази добра подготвеност даде страхотен резултат, защото на снимките абсолютно всеки знаеше какво прави и това беше песен за всички. Най-страшно е, когато режисьорът и актьорите не са уверени един в друг и не знаят какво правят, удължава се снимачното време, деца плачат вкъщи, мъже се сърдят, а няма нужда. Няма да казвам за колко време е заснет този филм, защото дори сме имали дни, в които много по-рано приключвахме, което не се случва често у нас.
Това е един доста сложен постановъчно филм. И трябва да отбележа, че продуцентът Николай Мутафчиев направи всичко по-силите си с тези, смея да кажа, жълти стотинки, с които се снима един дебютен филм, да осигури максимален комфорт.
- И все пак на майка ви ли е посветен "Плът"? Кои са най-безценните житейски уроци, които тя ви е предала с личния си пример?
- Посвещавам умствено много неща на майка си, която обичам от цялото си сърце. Не съм по тези изхвърляния - "посвещавам на майка си", тип Алмодовар, защото това е много интимно и в някакъв смисъл недискретно. Знам, че това е така, но няма да изтъквам подобни неща.
От нея съм получил толкова много. На първо място - добротата, с която тя ме е обсипвала през целия ми живот. Подкрепа, без да е агресивна. Тази свобода, която тя излъчваше. Чувството за хумор. Лекотата като характер. Деликатният начин, по който тя си отиде от този свят, опитвайки се да не притеснява никого. Уроците от нея са ми толкова много, че изреждането им ще стане мелодрама.
- Друго много очаквано киносъбитие е филмът "Гунди: Легенда за любовта". Смятате ли, че Георги Аспарухов отдавна заслужаваше филм?
- Неочакван завой на разговора... Разбира се, че заслужава. Стискам палци на целия екип. Видях кадри, които страшно много ми харесаха. Снимано с много вкус и с принадлежност към епохата. Гунди е изключителен.
- Именно този статут на Аспарухов не крие ли голям риск?
- Рискът е гарантиран. Дори да е гениално творение, пак може да има недоволни. Важно е кой го прави. Има филми от недотам подготвени за темата и вкусово-стилистично неподготвени режисьори, които пипат национални икони в своите произведения, което се превръща в една пародия и това е срамно. Не смятам, че екипът на филма за Гунди е способен на такова нещо.
- Мислите ли, че никога няма да се появи футболист, който да бъде така обожаван като него?
- Въпрос с много неизвестни. Знаем ли след 200 години какво ще стане. Защо да не се появи? Но Гунди ще си остане Гунди.
- Дядо ви, д-р Петър Стоянович, е един от основателите на "Левски" и сред най-дълго управлявалите клуба, какво е бил за него този отбор?
- Най-голямата му страст. Нещо, на което той е бил духовно, физически, финансово и цялостно принадлежен в едни години, в които футболът е прохождал. Тогава той и неговите другари, като първите лидери на отбора, са допринесли много като култура на спорта. Защото тези хора са от едни много сериозни семейства - интелектуалци, завършили най-престижните университети и училища в цял свят. Млади, ветерани от войните за национално обединение, от които те се завръщат. Когато такива хора направляват спортните дела в една страна, това говори много ясно какво представлява тази страна в онези години. И всичко е било на доброволчески принцип с изключителна енергия и с лична дан. Безкористно.
Това са времената на чистия идеализъм, на любовта към някакви ценности, към примери за подражание. Нещо, което, за съжаление, социализмът уби и днес тези неща не са много видими, меко казано.
- Историята на дядо ви не мислите ли, че също заслужава филм?
- Има ужасно много хора от създателите на "Левски", които също заслужават филм. Съдбата на дядо ми е много интересна. Начинът, по който се разправят с него без никаква причина, защото е дълбоко аполитичен човек, но Народен съд, гадости, изселвания и т.н. Жалко е.
Ако някой иска да направи такъв филм, естествено ще му дам информация.
- Какво е за вас днес "Левски" и как бихте искали да го видите в бъдеще?
- Искам да го видя като нормален отбор с добри принципни управници, които мислят за доброто на "Левски", а не за собствените си интереси.
- Когато преди години станахте водещ на "Култура.БГ" по БНТ, очаквахте ли, че зрителите така ще се привържат към вас и за тях ще сте лицето на културата на екран?
- Привързали? Щом казвате... Не знам колко са привързани хората към моя странно появил се медиен образ, но ако е така, ще съм много радостен. Правя това, което считам за правилно спрямо личната ми естетика и естетиката на обществото.
Такива предавания са важни за събирането на някакъв обществен принцип и изваждане на онези теми, които просто отсъстват от дневния ред, съжалявам за клишето. Културата, която е основната емблема и единственият повод освен спорта за национална гордост и добро лице на България пред света, просто отсъства. А това предаване по някакъв начин брани тази крехка наша чест благодарение и на прекрасния му екип.
Не се възприемам като водещ, а като част от тази културна общност и по-скоро съм медиатор, ежедневен гост в ефира.
Слава богу, че БНТ поддържа постоянното място на културата в ефира. Проповядването на културни ценности всъщност е алтернативата, от която много хора в страната се нуждаят. Липсата на алтернатива е най-страшното нещо.
Какво иска публиката?! Простотии и шоута, в които някакви хора късат ризи, споделяйки унизителни подробности от съществуването си? Не съм съгласен. Разбира се, с такова упорство и общият вкус може да бъде снижен, но всъщност хората нямат нужда само от това. Много се дразня, когато се подценяват хората и никога не съм го правил.
- Какво бихте посъветвали политиците ни по отношение на сякаш непреодолимите разногласия в парламента, заради които сме изправени пред поредните предсрочни парламентарни избори?
- Да мислят повече за бъдещето на страната в стратегически план, а не за собствените си дребни и изключително нищожни интереси.
Усещането, че има някакъв национален принцип, хоризонт, в който може да се мисли не само в рамките на техния мандат или полумандат, защото ние вече цял мандат не сме видели. В монархически принцип, не ме разбирайте погрешно, но да се мисли в династичен план, а не в избирателен. Защото и след 100 години ще има живот, може и да не видиш веднага резултата от своите усилия, но да знаеш, че когато посадиш едно дърво, то след век ще е огромен чинар и ще хвърля сянка, която следващите поколения ще оценяват.
- Бихте ли станали министър на културата?
- Тази опция не стои пред мен. А и аз съм прекалено наивен човек, в много отношения крайно неподготвен за политическата среда от гледна точка на зависимостите, които неминуемо обграждат един действащ политик според мен. В никакъв случай не смятам, че политиците са в лека ситуация и всички са маскари. Задачата им е прекалено трудна дори - да избяга човек от схеми, партньорства, коалиции и всичко останало. Някак не се виждам пригоден за тази работа. Не знам, човек никога не трябва да се зарича. Но трябва да съм сигурен, че би имало полза от моето присъствие в политиката. Предпочитам да съм там, където мога да съм полезен.
- Като историк можете ли да кажете, че историята действително циклично се повтаря, а ние често се оказваме ненаучили уроците си?
- Разбира се. Базова истина е, че историята е кръг, макар че има спорове по този въпрос, хората подкрепят различни хипотези. Но е сигурно, че всичко има начало и край и всичко започва отначало, а забравата за онова, което се е случило, попилява народи и ценностни системи.
Постоянният кръговрат на живота. И преди нас е имало хора, и след нас ще има хора. Важното е, докато ние сме тук, независимо къде се намираме - да бъдем добри, емпатични, полезни за заобикалящата ни среда и така някак си да осмислим нашето съществуване. Слаби сме, грешни сме, но важно е усилието да надмогваш себе си в името на нещо по-голямо отвъд нас самите като индивидуалност.
