Дейвид Фрик е легендарен музикален журналист и водещ. Познава отблизо най-големите имена в рока - от Лу Рийд и Нийл Йънг пред Кийт Ричардс и Робърт Плант до членовете на "Металика". Известен е също като човека, взел последното интервю на Кърт Кобейн, преди вокалистът на "Нирвана" да отнеме живота си. Автор е на най-значимите ревюта на албумите на Пол Маккартни и "Ролинг Стоунс". Три десетилетия е бил редактор на сп. "Ролинг Стоун", впоследствие работи съвместно с MOJO, а в днешни дни е водещ на собствено предаване в сателитната платформа Sirius XM. Той е четирикратен носител на наградата "ASCAP-Deems Taylor" за високи постижения в музикалната журналистика и е номиниран за "Грами". Преди седмица Дейвид Фрик бе в България за първи път за първото издание на музикалната конференция SoAlive, в която участваха значими имена от световния шоубизнес.
- Дейвид, в Източна Европа по време на комунизма приемахме рока като бягство или бунт срещу системата. Изпитвали ли са хората в Ню Йорк подобни чувства въпреки различната политическа и социална ситуация?
- За всеки човек добрата музика е вид бягство - изход от тъмните ъгли на живота, от проблемите на порастването и напускането на дома, от откриването на нова идентичност, чувство за значимост и удовлетворение. Мисля, че това е общочовешко. В Източна Европа и други страни, където личното изразяване се е смятало за опасно и дори незаконно, залогът е бил доста по-голям. В Ню Йорк не ни се налагаше да се сблъскваме с подобен страх и борба. Но аз израснах във времена в САЩ, когато можеше да те пребият за това, че имаш дълга коса и различно мнение. И на мен ми се е случвало. Години по-късно се опитвах да търся музика от Източна Европа, за да науча повече за това как тя е вдъхновявала хората и им е помагала да намерят път напред. През 80-те години на миналия век се постарах да чуя и събера записите на чешката група Plastic People of the Universe. Когато те направиха първото си турне в Америка, взех интервю от тях и ги чух да разказват историите, които стоят зад тези записи. Научих много за това как рискуваш живота си в името на музиката, която харесваш и вярваш, че трябва да създаваш. Това ми напомни, че никога не трябва да приемам свободата си в журналистиката или музиката за даденост.
- Кои според вас са тримата най-велики фронтмени на всички времена? Откъде идва силата, с която завладяват стадионите?
- Труден въпрос. Защото със сигурност са повече от трима. Най-добрите от тях притежават качеството да се свържат с публиката по неповторим начин, без значение колко голяма е залата. Виждал съм Мик Джагър и Джеймс Хетфийлд във всякакви пространства - клубове, театри, стадиони, репетиционни зали - те винаги дават най-доброто от себе си, всеки път. Никога не претупват нещата. И също - Тина Търнър, която изнесе едно от най-добрите шоута, които съм виждал, превръщайки нюйоркската зала "Медисън Скуеър Гардън" едновременно в съботно парти и неделна църковна служба. Истинска душевност! При това го направи на високи токчета.
- Казват, че една група трябва да "храни звяра", което означава да свири на живо, да пътува постоянно, за да поддържа отношенията с публиката. Но какво струва на музикантите едно турне - физически и емоционално?
- За повечето музиканти свиренето на живо е просто начин да си изкарват прехраната. Тази практика води началото си от древните трубадури и поети. В настоящата епоха стриймингът плаща на авторите жълти стотинки за тежкия труд по създаването и записването на музиката. В този контекст турнетата и продажбата на албуми, тениски и друг мърчъндайз са най-жизненоважната и пряка връзка с публиката - независимо дали концертът е в клуб или на стадион. И макар че обичам и колекционирам записи, за мен музиката на живо е истинското преживяване - акт на сътворяване, който съществува само в конкретния момент. И ако не сме научили нищо друго от локдауна през 2020-21 година, то се надявам да сме разбрали, че възможността да слушаме и гледаме музика на живо е твърде ценна, за да бъде приемана за даденост. Преживях 16 месеца без музика на живо в Ню Йорк, от март 2020-а до юни 2021-а. Не искам да го правя никога повече.
- Вие познавате най-добрите групи отблизо. Обикновено феновете живеят с идеята, че фронтменът е най-готиният и най-интересният член на групата. Така ли е?
- Най-добрите групи, които някога съм срещал и за които съм писал, са били съвкупност от изключителни и енергични личности със собствени истории и собствен път към музиката. Вокалистите и фронтмените получават цялото внимание - често те са най-отпред, защото могат да поемат тази тежест и да използват светлината на прожекторите по най-добрия начин. Но някои от най-хубавите си истории и прозрения съм получил именно от музикантите на втори план, които внасят голяма част от идеите в дадена песен и допринасят за това тя да оживее чрез аранжимента и изпълнението. А ако сте на турне, пътуващият екип може да бъде чудесен източник на нефилтрирани мнения и истории. Това са хората, които са виждали всичко и общуването с тях може да е много забавно.
- Рок сцената загуби много от великите си изпълнители, включително някои от сиатълската вълна. Кои според вас са най-големите загуби за музикалния свят?
- Трудно е да се отговори на този въпрос, защото голяма част от моето писане през последните няколко десетилетия, включително и в сегашната ми работа в радиото е трибют към музиканти, които сме загубили. Всяка загуба боли, а с голяма част от тези артисти сме имали достатъчно интересни разговори и интервюта, за да ги опозная добре през годините. Моята работа е да се погрижа те да бъдат запомнени както с работата си, така и с живота, който са водили. Писането на материала за корицата на "Ролинг Стоун", посветена на Лу Рийд, след смъртта му през октомври 2013 г. беше една от най-трудните задачи, които някога съм имал. В продължение на почти 40 години съм провеждал интервюта с него и съм писал за музиката му, затова възприех като лична отговорност необходимостта да почета него и паметта му. И знаех, че той би искал да се справя добре.
- Коя е вашата най-важна цел като журналист, когато включите диктофона?
- Всеки разказ и всяко интервю трябва да бъдат откривателско пътешествие. Никога не съм тръгвал с определен сценарий. Избирам посока, възможни ъгли, които историята и разговорът могат да поемат. Правя колкото се може повече проучвания, преди да започна да пиша репортажите си. Но съм подготвен и за неочакваното, защото често именно там се крие истинската история. Интервютата за мен са по-скоро разговори - обмен на идеи, размисли и идеали, които водят до място, където и читателят, и аз никога преди не сме били. Идеята е да се разкаже историята, която все още не е разказана. Започнах да пиша, защото исках да знам повече за това как музиката се ражда, също и за хората, които я създават и изпълняват. Искам да предам тези нови познания обратно към читателите, за да подсиля бъдещите им преживявания, свързани с музиката и отношението им към изпълнителите.
- Как успяхте да откриете собствения си глас в журналистиката и да казвате това, което мислите, без да се страхувате, че някой може да ви се разсърди?
- Намерих своя начин да се изразявам, докато предизвиквах себе си всеки път, когато пишех статия, рецензия или провеждах интервю. Чета много други музикални журналистически материали и критики, чета също така много художествена и нехудожествена литература и приемам прочетените текстове като уроци, които ми помагат да се изразявам точно и ясно. Работя усилено за това да избягвам повторенията и клишетата. Стремя се да се придържам към онова, в което вярвам, а също и към собствените си възприятия и усещания за музиката, за да мога спокойно да кажа, че имам свой собствен глас. Ако разказвам една история правилно, значи тя е с моя глас.
Никога не съм се притеснявал, че някой ще ми се разсърди за това, което пиша. Аз просто върша своята работа. Съвсем нормално е някой да не хареса това, което съм написал - нарича се различно мнение. Но никой не може да ме обвини в това, че не съм казал истината такава, каквато съм я чул или преживял.
- С какво ще запомните участието си в So Alive Music Conference 2023? Какво ви впечатли най-много?
- Прекарах невероятно време на SoAlive Music Conference. Всички бяха толкова гостоприемни и толкова запалени по музиката. Проведох много страхотни разговори с хора - както от бранша, така и извън него. И чух много нова музика от България и Балканите, която смятам да пускам по радиото у дома. Хареса ми да опознавам София. Разхождах се много, видях колкото се може повече от града и открих страхотен музикален магазин - "Дюкян Меломан", откъдето си купих плочи за вкъщи - моите любими "сувенири". Мисля, че отново ще се върна в София.
