- Не спира да рисува, докато е в различни психиатрии. Твори дори на каменна стена в една от тях и измива всичко с маркуч, бяга на третия ден от болницата в Мурено
- Не ламти за постове и му харесва да прави провокации срещу властта, докато родителите му са с леви идеи. Никога не осребрява техните връзки и положение
Предпочитам да съм луд, но жив, отколкото нормален, но мъртъв.
Това казва художникът Генко Генков във филма на режисьорката Боряна Пунчева “Генко” (1994). Големият майстор на живописта е една енигма, чийто живот и творчество са захранвани от неговия огнен темперамент, а митовете и историите около колоритното му поведение и невъздържан език го превръщат в легенда. Гений, който е виждал отвъд и над материята, чийто порив да рисува гори в него и го тласка да създава, дори да няма ателие – навън, на земята, на стол, между сивите стени в психиатрията. Не е бил придирчив нито към мястото, на което ще рисува, нито към материалите – няма значение дали ще е платно, фазер, хартия.
Днес 100 години от рождението му се отбелязват с мащабна ретроспективна изложба “Отвъд видимото” в Софийската градска художествена галерия (СГХГ) и с още една в галерия “Дечко Узунов” - “Търсене на образа”. Екипът от куратори – Аделина Филева, Красимир Илиев, Наташа Ноева и асистент-куратора Ана Топалова, се впускат в истинско и трудно разследване, за да осъществят не само тези две експозиции, но и за да направят за първи път пълна биография на художника и да издадат специален албум. Те нареждат липсващите парченца и проверяват фактите, за да запазят във времето уникалната следа на истинския Генко Генков.
“Изследването на който и да е творец изисква много работа, труд и търсене, но се оказа, че за Генко Генков трябват още повече усилия – коментира пред “24 часа” Аделина Филева, директор на СГХГ. – Архивната част от живота му беше много слабо застъпена. Той почина само преди 17 години, наш съвременник е, а ние търсим информация за него, сякаш е живял преди 200-300 години. Неговата последна изложба беше в СГХГ през 2016 г., на втория етаж, по време на която той почина. Тогава вече беше много болен. И много тъжен според мен. На ръце го качиха горе. Когато го питаха какво иска, той каза само, че иска едни удобни, меки обувки. Днес се оказва, че нямаме памет за него. Другото ни желание освен подробна биография бе да представим неговото изкуство по хронология - от най-ранните възможни до най-късните му произведения. За да разберат хората, че този човек е започнал да рисува много рано, още от 12-годишен.
Много трудно се събират произведенията му, независимо че той е много купуван художник и присъства в нашите галерии, но и много частни лица имат негови творби. Имаме сериозна група колекционери, които притежават изключителни произведения на Генко от различни периоди.”
Около 50-60 наши ценители на изкуството притежават негови творби, като някои от тях имат огромни и впечатляващи масиви, а други по 3-4 безценни произведения. Част от тях продължават да преследват работи на Генков. Разменят помежду си. Освен че е голям майстор, енергията на самата му личност зарежда с още повече стойност картините му.
Приживе художникът многократно е въдворяван в психиатрии, като се обсъжда въпросът дали е имал шизофрения, но неговият лекуващ лекар дава категоричен отговор, че не е страдал от това заболяване, подчертава изкуствоведът Красимир Илиев. Заради проблемите му с алкохола и заради влечението му към това да прави провокации Генко често се оказва затворен сред “лудите”. Първото му въдворяване е през 1964 г., а работите, които създава там, влизат в Националната изложба на живописта през 1965 г. Бил е и в психиатрията в Александровска болница, където оставя две творби - едната е изчезнала, а другата е много голяма (за да може да бъде открадната) и все още е там.
“Не знам дали хората могат да разберат какво нещо е творецът - разяснява Аделина Филева. – Все едно се ражда някаква енергия вътре във вас и вие, ако не я изхвърлите от себе си – певецът да изпее песента, писателят да напише думите, художникът да рисува - то тази енергия ще ви смаже. Генко трябва да изкара този талант, който му е даден. Затова, където и да го сложат, той не може да не рисува, той трябва да рисува. Дори във филма “Генко” се разказва как излизал да рисува върху каменната стена, която огражда психиатрията, и след това отмива нарисуваното с маркуча. За него не е важно какво ще остане и дали някой ще го притежава, а е важен процесът, създаването.
Това, до което ние достигнахме, което сме чували и знаем, е, че той е пиел сериозно. В психиатриите често са прибирани такива хора. Не се притеснявам от това, и Едит Пиаф е прибирана за алкохолизъм. За мен по-важно е това негово неистово желание да рисува.
В книгата албум, която поради финансови причини още не сме публикували, има едни писма, които той пише до Богомил Райнов от психиатрията. В тях го моли да направи всичко, за да го извади оттам, защото му е тясно и не може да рисува.
Не мога да кажа къде е границата между нормалността и лудостта в неговите емоционални състояния. По-важно е, че творбите му са живопис, която има изключителни състояния, много е любопитна като багра, като начин на пипане, като експерименти, които той прави. За него не е било проблем, че са смятали, че не е добре здравословно. Не му е било проблем, че са го карали да взима лекарства, че е с други болни и т.н. Него го е тревожело дали ще може да рисува. Това е, което обича и на което отдава цялото си сърце и душа.”
Най-краткият престой на Генков в психиатрия е три дни, защото успява да избяга от лечебното заведение. През 1981 г., малко преди 12-ия конгрес на БКП, той е бил затворен в държавната психиатрична болница в Мурено.
“Сведения за това ни дава изкуствоведът Виолета Василчина, която автентично предава историята, разказана от самия него – споделя изкуствоведът Наташа Ноева. – По нейни спомени, докато заседавали в канцеларията на Държавната комисия, връхлетял Генко с две платна и казал, че са от престоя му в Мурено.
Първата картина прави през първия ден на 200-300 метра от двора, когато моли коменданта да излезе малко, за да порисува. Разрешават му, но условието е да могат да го виждат. На втория ден той пак пита дали може да отиде малко по-нагоре, за да вижда по-отвисоко.
Разрешават му. Тогава рисува втората картина. На третия ден иска да се изкачи на хълма, още по-далеч и нависоко. Тогава грабва платната и бяга. Една от двете творби, която е подписана от него, се казва “Път към спасение” и ще бъде представена специално на статив в експозицията.”
Художникът е бил толкова неподражаем, че различни хора разказват как е ходел да дорисува картините си, след като вече ги е продал. Сеща се по някое време, че нещо не му харесва, отива до дома на купувача, звъни на звънеца, влиза и казва, че е дошъл да дооправи нещо. Разказват, че понякога, когато обикновено е подпийнал повече, продавал неизсъхнали още платна в трамваите и тролеите, но след това често отивал да си ги прибере.
Той говори открито срещу народната власт, макар неговите родители да изповядват леви идеи. Някои смятат, че именно заради това са го прибирали в психиатрии, за да не се появи някъде и да направи скандал около някое голямо събитие. Говори се, че майка му е била в сливенския затвор, където е станала близка с Цола Драгойчева, а баща му, адвокат, е защитавал много социалисти с проблеми преди 9 септември. Въпреки това Генков по никакъв начин не осребрява привилегиите, с които е можел да се ползва заради тях. Дори до края на живота си остава без ателие и когато иска такова от Съюза на художниците, никъде не изтъква своето семейство.
“Той просто обича да направи провокацията. Все едно заявява: “Аз съм свободен и вие не ме интересувате” – коментира Филева. – Смятам, че е бил негативно настроен към властта, защото това са били лични отношения, вкъщи. Родителите му не са приемали Гертруда, първата му съпруга, защото е била германка. Тя идва преди 9 септември у нас, когато идват немските войски. Генко явно се влюбва много в нея, доколкото виждаме и от много нейни портрети. Разказва се как майка му е ходила при Гертруда да я моли да се откаже от него, защото тя е била врагът за тях. Само че той остава с нея до смъртта й. Дори във филма Генко ясно казва, че посяга на майка си в момента, в който става въпрос за Гертруда. И може би този негов антикомунизъм идва от тези проблеми вкъщи. Ако е имало до известна степен изискване за праволинейност, ако родителите му са искали да му наложат някакъв модел, който той не приема, това води до едно оттласкване от тях и тези леви идеи. Все пак, ако искат нещо по принуда да ви наложат, независимо какво, вие неминуемо започвате да се борите с това.
От една страна, той е искал да бъде свободен както в творчеството си, така и в личния си живот, докато в дома му е станал този конфликт. Това са наши предположения.”
Генков не ламти за много и просто вижда материалния свят по свой начин.
“На шега си казвахме, че опорните точки на Генко са три - ателието, изложбената зала и кръчмата – признава Филева. – Той не се е вълнувал на някого да преподаде опита си, не се е вълнувал да заема обществени постове. Единственото, което е искал, е да може да пътува, да бъде на различни места, за да може да рисува, контакта с колегите му, желанието му да посети Париж. Вълнувал се е много от Сезан и френските художници. Успява да отиде в Париж за своя сметка, не е пратен. Посещава и Германия два пъти.
Неговата битка е самостоятелна битка на творец. Върви си по своя път. Има си своето семейство първо с Гертруда, след това с Венета и с доведената си дъщеря Евгения. Него го интересуваше изкуството най-вече. В късните си години той фъфли, защото не си е направил зъбите, косата му е по-буйна, защото не се е подстригал, и всичко по него е ръбато, защото никога не са го вълнували дрехите и как ще изглежда. Никога външният вид не трябва да ни лъже. Независимо че може да е изглеждал като клошар и ако някой го срещне на улицата и не го познава, а го види да носи картини, ще помисли, че ги е откраднал.”
Но художникът определено си е знаел цената, подчертава Наташа Ноева.
“Знаем, че е заделял свои творби във времето, които е смятал за много качествени и не е продавал – разяснява Аделина Филева. – Самият той е оценявал себе си някак много интересно. Генко постоянно е ходел при Камелия Чакърлиева, която работеше в “Арт 36” – една от първите частни галерии в София, правеше много интересни изложби на наши художници и много купуваха при нея колекционерите. Тя е продавала негови творби и даже той рисува самата нея няколко пъти. Камелия винаги би защитила неговите интереси като артист, тя беше такъв професионалист, достоен и почтен. И със сигурност е продавала добре работите му. След смъртта му, разбира се, стойността на изкуството му се повишава, защото е ограничено количеството на творбите. Да кажем, че той е произвел 5000 произведения, те са разпределени в държавни и частни колекции, свободните творби са малко и оттам се вдига цената, защото търсенето надвишава предлагането.”
Наташа Ноева разказва и какво е споделила пред нея художничката Калина Тасева - че никога няма да забрави как е срещнала Генков из ореховите гори на Бешбунар, Карлово, с две платна. Било лято, гората-зелена, а неговите картини са в червено – клоните голи, дърветата червени, изсъхнали, червена земя, път. С едното от тях участва в Международното триенале на реалистичната живопис (1973), а с другото – в изложбата на съвременно българско изкуство в Париж (1974).
“Генко рисува от натура, но вижда отвъд видимото. Той винаги е виждал отвъд сетивните възприятия”, изтъква Ноева.
Пейзажът води при него, в него се е чувствал най-свободен, защото, както казва Аделина Филева в заключение: “Той е творецът, който сътворява своята земя, своята природа”.
