- Едва 19-годишен показва, че има данни за политик
- Отказва да стане министър в кабинет след свалянето на Стамболийски, ако това ще се случи с военен преврат
Днес, като проверена във времето формула на управление, често се повтарят уж произнесените от него думи: “Со кротце, со благо”, към които народът иронично е добавил “и со малце кьотек”. Това за сетен път показва, че крилатата фраза става весело-шеговитата, а не дълбоко сериозната, защото политикът и държавник Андрей Ляпчев е умозаключил и доста по-смислени неща, като например: “Власт от войска е като дюшек от пирони”. При съставяне на правителството през 1931 г. е запомнен със заключението: “Оставете ги с нещастната българска злоба, защото животът е такъв и ще трябва
да се преборим със слабостите на тия, с които сме принудени да вършим обща работа”
Пред входа на Народното събрание пред младежи изрича: “Пред тая свещена сграда припомньв ви дълга, о златна младеж, да пазите парламентаризма с всичките си сили, защото само чрез него се пазят свободиите на народа и държавните институти. Парламентът има два вида врагове: едните съзнателно го унищожават, другите несъзнателно го рушат”.
И още една актуална за днешните политически реалности мисъл от него: “Аз произведох свободни избори и се гордея с това. Ако не спечелихме - за това са виновни обективните условия”. А колкото до фразата “со кротце, со благо” най-автентичен свидетел е Григор Василев, който е писал статия, която обаче излиза от името на партийния лидер.
Дори и политическите му противници признават, че в бурните дни след преврата на 9 юни 1923 г. Андрей Ляпчев донася спокойствие и сигурност на България. Той става министър-председател за пръв път през 1926 г. Методите на терор на Александър Цанков, макар той твърдо да си вярва, че от него се искало да умири страната и той го направил, понякога дори грубо и непредпазливо, предизвикват както поредица от терористични актове в България, така и недоволството на Великите сили. Макар да е един от съучредителите на Демократичния сговор, Андрей Ляпчев се разграничава от Цанков. Всъщност политическото благоразумие е характерно за него. След години, връщайки се към ония времена, самият Цанков ще посочи разликата между двамата: “Политикът Ляпчев бе демократ и парламентарист”.
Първите стъпки на Ляпчев като министър-председател са да стабилизира икономиката и да демократизира обществения живот. Правителството му дава амнистия на политическите и криминалните затворници и легализира дейността на Българската работническа партия. По време на мандата си той заявява: “Управление чрез демокрация и демокрация чрез управлението са едно изпитано съчетание на здравината на държавата”.
Напълно в духа на политическия си опит, трупан в продължение на 40 години, Ляпчев непоколебимо вярва, че всяко действие срещу конституцията и народната воля, изразена чрез парламента, е светотатство.
Показателен за политическите му разбирания е спомен на езиковеда и етнограф проф. Стоян Романски. Той разказва, че Ляпчев през 1923 г. отказва да влезе като министър в кабинет, който ще се образува след свалянето на Александър Стамболийски чрез военен преврат. Един запасен офицер, който на 9 юни играе първостепенна роля (професорът не споменава неговото име - б. а.) му доверява, че войската била решена за свое спасение и за спасение на държавата да свали правителството на Стамболийски, което ги разстроило, като се образува правителство “от първи люде из всички политически течения”, между които да бъдел и Ляпчев. Той решително отказал с думите: “Войската да си стои в казармите. Тя има други задачи. Не е нейна работа да се меси в политиката. Не всички средства са изчерпани за промяната на един политически режим”.
А самият Ляпчев, едва-що завършил Пловдивската гимназия, е показал, че има данни за политик. През август 1885 г. 19-годишният Андрей отива в село Драгомир да си търси работа като учител. Остава да нощува и вечерта с учителя Васил Рашков отиват в кръчмата. Някой от селяните го пита от Пловдив ли идва и какво става в града. Ляпчев обяснява, че там на дневен ред е съединението на Княжество България и провинция Източна Румелия, а хората очаквали това радостно събитие. Някои от селяните са недоверчиви и питат каква полза има от съединението, защото и сега били свободни, данъците им не били тежки, хора, които идвали от Северна България, казвали, че там плащат повече. Ляпчев обяснява заблудата им с аргумента, че правителството на провинцията вземало 50 на сто повече данък. Дава пример, че те купуват на пазара турската лира за 140 гроша, а когато плащат на държавата, тя я преобръща за 100 гроша. Обяснява, че митниците при Ихтиман и Пирдоп вземали големи такси за документи и излишни формалности, че турското правителство има право да поддържа гарнизон в Пловдив и селяните започват да се запитват: “Каква свобода, когато всички съдебни и официални документи се издават в името на султана?”.
Ляпчев започва
политическите си занимания като ученик на Петко Каравелов
и остава верен на принципите му до смъртта си от рак на хранопровода на 6 ноември 1933 г. Властната и амбициозна Екатерина Каравелова в своите спомени пише за първите му стъпки в политиката, които са като журналист. В дома на Каравелови Ляпчев отива с Димитър Ризов, роден в Битоля, но и един от “бащите” на Търновската конституция и завършил право в Сорбоната. Тази връзка се оказала достатъчна да харесат Ляпчев и да го привлекат на работа в партийния вестник “Знаме”. Там се сприятелява с Алеко Константинов и също като него се проявява като неуморен скитащ турист.
В редакцията обаче е приет враждебно, което има своето обяснение - работилите дълго време с лидера на партията смятали себе си за “патентовани” и гледали на всеки новопристигнал подозрително. Уводните статии във вестника се пишат от Петко Каравелов и от сина на народния трибун Петко Славейков - Иван. Чуждестранната хроника е от Илия Георгов, за новините и съобщенията от страната отговаря Коста Арсениев, а подлистника прави Алеко Константинов, който често публикува най-добрите си фейлетони.
Усвоявал известно време занаята, Ляпчев един ден бил привикан от Каравелов, който го накарал да пише уводни статии. Обяснил подробно темата и опорните точки и това бил първият му успешен опит.
Макар и от заможно семейство от Ресен в Македония, Ляпчев
нямал квартира в София, а спял в редакцията
Когато Петко Каравелов става министър-председател за четвърти път през 1901 г., го назначава за началник-отдел в Министерството на финансите.
Фактът, че е спял в редакцията, обаче е припомнен в най-неподходящия момент от Екатерина Каравелова. Ляпчев е един от кандидатите за ръката на дъщеря ѝ Лора. Тогава майка ѝ отсича: “Тоя бедняк няма нито пари, нито къде да спи, та живееше в редакцията на вестника”.
Тя обаче свидетелства и друго. По време на ареста му в Черната джамия, днес църквата “Св. Седмочисленици”, Петко Каравелов започнал да проявява първи признаци на склероза. След като е освободен, лекарите му препоръчват всекидневни разходки на чист въздух. Неизменен негов спътник става ученикът му. На 24 януари 1903 г. той бодро рапортува на съпругата му, че било много жалко, че днес не ги видяла. Петко Каравелов вървял много бодро и три пъти обиколили градината (има предвид днешната Борисова градина - б. а.).
Той съвсем и не предполага, че това е последната им разходка
През нощта Петко Каравелов умира.
Партийният му съратник Никола Мушанов, трикратен министър-председател на България, свидетелства: “Андрей Ляпчев бе добър другар, предан демократ. Дълги години под председателството на Александър Малинов ние с Ляпчев, като подпредседатели, водихме Демократическата партия. Сътрудничихме на Малинов и като министри в няколко негови кабинета. Важни и съдбоносни дни сме преживявали наедно, винаги единни, ръководими от еднакви разбирания. Разделихме се през 1923 г., когато Ляпчев остана в Демократическия сговор”.
Когато Мушанов споменава за важни и съдбоносни дни, тактично премълчава най-голямата покруса на Андрей Ляпчев. Нему се пада неблагодарната роля да подпише примирието с победителите в Първата световна война в Солун. Той е един от тримата, наред с началник-щаба на армията генерал-майор Иван Луков и със Симеон Радев, автора на “Строителите на съвременна България”, по това време пълномощен министър в Швейцария.
Българската делегация в Солун е поставена при много тежки условия, както подобава на представители на страна, загубила войната. Генерал Луков не може да понесе унижението, на което са подложени тримата, и обидата на неговото офицерско достойнство, и остро протестира, че преди началото на преговорите са оставени часове наред да чакат сред френските войници, много от които са сенегалци. Намесва се Ляпчев: “Генерале, знам, че се чувствате засегнат. Запази спокойствие и недей забравя, че имаме да свършим една тежка задача. Твоето и моето достойнство в тоя момент да оставим настрана.
Отредено ни е да пием много горчиви чаши, за да бъдем полезни на България
Не се мръщи от първата и не забравяй, че идем да молим, само да молим”.
За тази трагична част от българската история пише и френският генерал Франше д'Еспере, наричан в спомените на мнозина политици и военни от онова време Депре. Това става по повод на 20-годишнината от сключване на примирието. Вече оттеглил се от военна служба, но произведен маршал и член на Френската академия, той публикува във френско списание част от своя дневник. Водил го е от пристигането си в Солун на 18 юни 1918 г. до сключване на примирието с българите на 30 септември.
Как бе подписана капитулацията на България на 30 септември?
(Из дневника на генерал Франше д'Еспере)
28 септ. 1918 г. В 18,30 майор Картие от 2-ро разузнавателно бюро доведе при мен в Солун за водене на преговори по примирието българските делегати: Андрей Ляпчев, министър на финансите, родом от гр. Ресен, Македония, гдето живее и сега неговият брат. Ген. Луков, началник на Втора българска армия, бивш военен аташе в Париж, оставил там добри спомени. С тях е и г. Радев, пълномощен министър в Берн. Придружени бяха и от двама офицери - майор Траянов и капитан Баталов.
Приемът беше хладен, но достоен. Аз им казах, че българите са воювали без никаква причина срещу нас, за което трябва да понесат последствията. Не бихме искали да предизвикваме бунтове в тяхната страна, нито да разколебаем доверието на народа към българското правителство. От друга страна, за да имаме възможност да турим края на войната, трябва да ни се дадат необходимите средства и възможности.
Определихме за сутринта втората среща.
29 септ. 1918 г. В 9 часа се събрахме в моята столова. През нощта българските делегати са имали възможността да проучат предадените им от нас условия. Разискванията бяха оживени и доста продължителни, без обаче да добием някакъв съществен резултат. В 12 часа на пладне прекратихме заседанието.
След обед имах среща с Венизелос (гръцкия министър-председател - б. а.) Той ми съобщи за неговото горещо желание да се стигне до любовно споразумение с българите, без да се даде повод на гръцките войски да участват в една обща акция за окупацията на България.
Княз Александър ми потвърди същото, що се отнася до сръбските войски.
В 18 часа се събрахме отново с българските делегати. Те продължават да упорстват. През време на заседанието един офицер от 3-то бюро ми донесе един рапорт за положението на Битолския фронт.
Аз прочетох с висок глас: Настъплението по цялата линия продължава. Току-що е бил превзет град Ресен от 2-и индокитайски батальон. Ляпчев вдигна ръце към небето, като се провикна: Индокитайци!
Действително той се беше развълнувал, когато чу, че неговият роден град Ресен, сърцето на Македония, е завладян от анамити.
Най-сетне в 23 часа през нощта българските делегати са съгласиха да подпишат първото примирие.
Кой е авторът на крилатата фраза, приписвана на Ляпчев?
Депутатът от Демократическата партия Григор Василев си спомня: “Статията “Со кротце, со благо” е от пишещия тия редове. Ляпчев не знаеше нищо предварително от нея - това знаеше само Данаил Крапчев, комуто аз при разговор казах какво мисля да напиша за Ляпчев и какво звънче мисля да му поставя, шеговито прибавих накрая. Когато Ляпчев прочел статията, извика ме у дома си и ме посрещна неочаквано сериозно и сдържано: “Какво си написал?”, рече той и ми се оплака, че някои среди от Сговора го обвинили, че я писал с цел да похвали себе си и да укори другите. Моят отговор беше: “Мисля и се надявам, че вашият кабинет ще донесе успокоение и умиротворяване на страната и това е за мене всичко - “Со кротце, со благо”.
