Прочутата театралка влязла във филма, за да види как работи Виктор Божинов
Преди години, не си спомням колко, един немски критик на име Торстен Мас цитира мое възклицание по повод гостуването на спектакъла на Лилия Абаджиева и МГТ “Зад канала” “Страданията на младия Вертер” в Германия: “Вече започваме да се питаме – как сме живели досега без Лилия Абаджиева?”. Питането бе отправено в материал на вестник “24 часа”, в който сега се мъча да побера в ограничението на една страница майсторството и кредото на тази фамозна режисьорка.
Но по-интересното е, че причина да говорим за Лилия Абаджиева е голямата изненада да я видим как играе офис секретарка в тв сериала на БНТ “Вина” с режисьор Виктор Божинов. Филмът ми харесва заради тематиката и актьорите, сравнявам го с “Добра година”, където модерният мениджър Ръсел Кроу наследява от покойния си чичо във Франция лозе и полека-лека решава да изостави кариерата си и да стане винар. Разликата е, че във филма на Ридли Скот персонажите не влизат в конфликти между частни интереси и общинска собственост и няма чиновници мошеници и търгаши, няма подкупи – всичко е оставено на чувствата.
Лили Абаджиева приема предложението на продуцентите да участва във “Вина” в ролята на секретарка на общински бос (Мишо Билалов), защото иска да види как работи режисьорът Виктор Божинов.
Тя вече има малка биография на участия във филмови продукции
Снимала се е в кадри от “Дзифт” на Явор Гърдев, “Цинкограф” на Емил Христов, в последния филм на Иван Черкелов. Харесва ѝ интензивността на снимачния процес – още в първия ден на “Вина” снима 6 сцени. “За мен е предизвикателство! – заявява театралната режисьорка. - Нямам амбиции да правя актьорска кариера. Случвало се е да влизам в роли на актриси, които се разболяват и трябва да пазят леглото. Дори замествах Стоянка Мутафова в “Ревизор” (нашумяла постановка в Сатиричния театър с участието и на Стефан Данаилов, Димитър Манчев, Николай Урумов, Георги Русев, Константин Коцев и др. звезди. Болната Стояна не можа да си представи да падне представление заради нея и телефонира на директора на Сатирата Рашко Младенов, заявявайки, че единствено Лили Абаджиева може да я замести на сцената – б.а.). Голямо предизвикателство е, защото едно е да показваш на актьорите, докато репетираш като режисьор, друго е да влезеш в различната реалност на представлението. Изключително преживяване е! За колегите също е интересно - като влезе нов актьор, вече става друго представление. Виктор Божинов ме попита дали съм наблюдавала как работят секретарки. Отговорих отрицателно, но той ме успокои. Каза, че ще снима и ако не каже нищо, значи е доволен. Той създава друг, различен от театралния процес и ми е много интересно. Михаил Билалов е изключителен партньор в сложно и отговорно общуване. За мен това са безценни срещи! Мислила съм да правя тв филм, но още не съм решила.”
Малцина знаят, че Лили Абаджиева започва да следва медицина, водейки се от напористото си милосърдие да помага на страдалците. Но в трети курс решава да напусне, след като на упражнения в психиатрична клиника се вживява режисьорски в болните пред себе си, за да си представи защо са постъпили там. Така да се каже, идентифицира се с персонажите на личното си представление. А единственото място, където това отъждествяване е законно и доходоносно, е театърът.
След НАТФИЗ Лили Абаджиева взриви успокоените традиции на българския театър, като възложи на актьори изпълнението на женските роли в “Хамлет”.
Тя обяснява това свое влечение с интереса си към андрогинния образ на съвременния човек: “Тази идея не е подчинена на елизабетинския театър, в който по принцип женските роли се играят от мъже. По-скоро е израз на любов към идеалния образ, който е философски проблем. Съзнанието на жената е мъжът, който без любов не би имал вдъхновение да постига високите цели на живота си. Но любовта не е единственият му живот. Макар че по онова време вярвах, че естетическата проява на любовта на жената е чрез мъжа.”
Шекспир остава траен интерес за младата режисьорка. Да го поставя, я канят в Америка, Германия, Русия. Където и да работи, задължително прави кастинг. В САЩ отнася наградата на независимите критици от Independent и Los Angeles Times за най-добра режисура. Куп награди по света печели и руският ѝ спектакъл “Ромео и Жулиета” в московския театър на Сергей Проханов. У нас нейният “Ромео и Жулиета” предизвика поредната сензация, когато Жулиета се изигра от Силвестър Силвестров, майка ѝ синьора Капулети – от Юлиян Вергов, дойката – от Александър Николов, Ромео – от Владо Карамазов. Най-общо, в Шекспировите си постановки Лилия Абаджиева подрива трагичните сцени чрез ирония и формули на движенческия театър – повтаряне на жестове и мизансцени, танц, гимнастически фигури, елементи на нямото кино, музикална контра на драматичното действие. След нейното гостуване в Германия със “Страданията на младия Вертер” по Гьоте този тип театър бе назован с възхищение и дори завист “хореографски”.
Лили Абаджиева се опира в спектаклите си на безценната подкрепа в сценографията и костюмите на съпруга си Васил Абаджиев (техният син Иван е кръстен на дядо си, легендарния треньор на тежкоатлетите Иван Абаджиев). Ярко доказателство за това партньорство е последният ѝ Шекспиров спектакъл в театър “Възраждане” “Зимна приказка” – вълшебно представление, изумително аранжирано като броеница от сцени в малкото пространство, с мъже в женските роли и страхотен ефект на костюмите. В три роли участват студенти от
нейния клас по актьорско майсторство в театралния колеж “Любен Гройс”
Както е крайна и ефектна в постановките си, такава е Лилия Абаджиева в тоалетите и козметиката си. И затова също я смятат за екстравагантен лидер на модерната млада режисура. Днес тя храбро заявява, че моралният упадък в страната ни може да се излекува в театъра, ако се възроди ролята на режисьора: “Трябва да се върне режисьорската колегия във всеки театър. Защото по рождение нашият театър прилича на руския и немския, които имат интендант, директор, отговорен за финансовите договори, за поддръжката на сцената и декорите, за технологичната машинария. Той има грижата за всеки актьор и развитието на неговия потенциал. Българският театър има постиженията на няколко поколения, но тази приемственост на морал и естетика е заплашена от погубване. Финансовите рамки на делегираните бюджети също помагат за деморализацията на театъра. Нямаме памет за нищо!”.
