Маргарита Младенова постави в „Сфумато“ пиесата „О, щастливи дни“ от Бекет, толкова емблематична в световното театрално пространство, колкото е „В очакване на Годо“. В ролята на наполовина заровената в земята жена е Светлана Янчева.
Постановката е върху културни натрупвания, които трябва да се споменат. През 80-те години на миналия век в София пристигнаха трупи и актьори от цял свят, за да покажат спектакли от поредното годишно издание на тъй наречения Театър на нациите. В голямата зала на Народния театър френската актриса Мадлен Рено, съпруга на Жан-Луи Баро (и двамата – икони на френския театър) изигра няколко пъти жената от „О, щастливи дни“ на Бекет. Представленията се въртяха с неописуем интерес и в претъпканата зала аз едва намерих място в самия край на втория балкон.
Текстът на Бекет е всъщност
монолог на дама, заровена до гърдите в земята –
автокоментар на чувствата й, настроението й, забележките й към съпруга , също толкова стар колкото нея, търкалящ се мълчаливо някъде до нейната дупка. Виждат присъствие характерните за Бекет теми в този монолог – тотална безнадеждност спрямо човешкото присъствие в този свят, предварителна обреченост на жената, която във второто действие е потънала вече до шията, самота на човешкото съществуване, предопределена алиенация с некомуникативния съпруг.
Но Бекет, приятел на театъра, оставя отворена врата за играта на актрисата. Тя може да изиграе ролята в съгласие с възможностите си, с погледа си за ситуацията, дори с емоционалния си статус. Мадлен Рено беше позитивно настроен другар на мъжа си, примирена с положението да е жива погребана в земята, прехвърлила вниманието си към многобройните типично дамски аксесоари, които вади от чантичката си, захвърлена наблизо. Те всъщност й помагаха да надживее обречеността на своята ситуация.
Друга гама на чувствата избраха режисьорът Здравко Митков и голямата актриса Славка Славова за спектакъла си по същия текст в Народния театър през 1991 г. Славова насити изпълнението си с глезене, искайки като че ли да смекчи трагичното положение на персонажа си, да опитоми с характерни женски емоции безнадеждността на ситуацията. Ролята на безгласния съпруг се изпълняваше от Сава Хашъмов.
Изключително въздействаща роля прави Татяна Лолова
в спектакъла на проф. Гриша Островски от афиша на Сатирата през 1991 г. Режисьорът отстранява възклицанието в заглавието и представленията текат като „Щастливи дни“. В спомените си проф. Островски подчертава, че благодарение на жизнелюбието на Таня Лолова, на нейните приветливост и непосредственост, представлението се изпълнило с вяра в човешките сили дори в такъв трагичен откъс от живота. Актрисата насища сцената с оптимизъм заради знанието си, че е обичана от партньора си в семейството (Петър Пейков). Към финала, който е смъртта на Уини (Лолова), мъжът й се измъква от укритието си и допълзява до нея. Двамата умират в светъл, тържествуващ апотеоз на любовта. Проф. Островски пише, че благодарение на Таня Лолова „Щастливи дни“ превръща сложния и трудния за разбиране Бекет във вълнуващ и разбираем за всички автор.
Сега на сцената в „Сфумато“ Грети Младенова неочаквано за мен изоставя характерната си мекота и лиричност, за да придаде на представлението графичност и бруталност. Светлана Янчева, изпълнител и съмишленик от първите години на „Сфумато“ с пиесите на Чехов, сега е сурова към себе си и към мъжа си (Рашко Младенов). Помислих си, че е възможно животът на актрисата в последните години да не е лек и безметежен, уязвим откъм фронта на социалните проблеми на съвременната ни действителност.
Бекет оставя възможността за влияние върху емоционалната температура на представлението от страна на темперамента и публичния статус на изпълнителката на ролята на Уини. Дори в играта на Уини (Светлана) с аксесоарите на дамската й чантичка доминира безапелационно отсъждане, сякаш упреква себе си, че би могла да се размекне при гледката на гребена или червилото.
За това усещане на суровост помага и декорът на Никола Тороманов, който оставя актрисата в тясно кръгово пространство, съвсем свило се във финалната част. Светлана е нахлупила шапка, която прилича на плажна, но тук въздейства като каска. Приличната на плажна дреха без ръкави внушава усещането на ризница. Така облечена, Уини изглежда ожесточена в комуникацията си с Уили.
Уили на Рашко Младенов се измъква от укритието си във финалната част на представлението и се мотае около жена си, сякаш озадачен от нейната суровост, незнаещ какво да направи. Той изглежда екзотично с навлечените безразборно части от облекла. Объркан в объркана реалност. Няма никаква милост към тези две същества, имащи нещастието да се появят в България от 20-те години на ХХI век.
