* Родена е на 29 февруари. Като го няма, празнува два дни
* Приятелят ѝ е баскетболист, след мач първо говори с него и сестрите си - близначките Ема и Микела
* Възхищава се на Матей Казийски и Цветан Соколов
Лъчезарно момиче с леко “развален”, но всъщност доста чаровен български. С усмивка, за която можем да хванем бас, че е българска. Със зелено-бяло-червеното знаме на Италия на екипа над сърцето си. Но с бяло-зелено-червеното завинаги в сърцето си. Тя е Офелия Малинов. Родена е на запомняща се, рядка дата - 29 февруари, през високосната 1996 г. Ражда се в Бергамо, но родителите ѝ са българи. Те са Атанас Малинов и Камелия Арсенова. А във вените ѝ потича тяхната волейболна кръв.
Офелия се появява на бял свят в момент, в който баща ѝ пише историята на женския волейболен “Фопападрети” (Бергамо). Българският треньор първо извежда тима до историческите първа шампионска титла и купа на Италия, а през сезон 1996/1997 - до грандиозно постижение. Атанас Малинов изстрелва тима от Бергамо до трофея в Шампионската лига, титла, купа и Суперкупа на Италия - 4 трофея в един фантастичен сезон.
През 2014 г. българската волейболна династия Малинови пише нова страница в историята на италианския волейбол. Във водения от Атанас тим на Басано в игра се появяват и съпругата му Камелия, и дъщеря им Офелия. Вече родила три деца, Камелия Арсенова се завръща на игрището на 46 г. в мач от Серия В1 и поставя рекорд за най-възрастен състезател в Италия. Но семейното щастие е огромно - баща и съпруг треньор, майка и дъщеря заедно на игрището. 18-годишната тогава Офелия реализира 11 точки, а майка ѝ - 9. Неописуем ден за цялата фамилия.
Логично волейболната кръв тече и във вените на по-малките ѝ сестри - близначките Ема и Микела. Но пътят на Офелия, която близките наричат Лия, вече я е отвел до най-високо волейболно ниво. Тя е разпределител на националния отбор на Италия за жени - актуален европейски шампион. На 26 години Офелия за първи път имаше възможност да играе в родината на родителите си - гостува у дома. Игра с Италия във Волейболната лига на нациите в София, а след края на всеки мач оставаше последна в залата, заобиколена от роднини, от малки дечица, правещи ѝ подаръци, подаряващи ѝ любов. И онази българска усмивка над екипа с италианското знаме грейваше. След поредната такава зареждаща среща с близки, дошли да видят своето момиче в редиците на италианските шампионки, Офелия Малинов даде и специално интервю за “24 часа”.
- Офелия, за първи път ти се случи да играеш в България. Имаше много срещи с твои близки, роднини, получаваше любов от дечица, които най-често са те виждали по телевизора... Как би описала тези свои емоции в София?
- Страшно съм развълнувана - първо, че имах възможността да играя в България. За мен наистина беше специално. Второ - да видя моите роднини. Беше специално и за тях - за първи път всички имаха възможност да дойдат да ме гледат на живо. А и мина дълъг период, в който нямахме възможност изобщо да се виждаме покрай пандемията. Надявам се да ми се случи отново да играя тук. Пак да съм пред българска публика, в залата да има още повече български знамена. Изживяването е наистина страхотно, незабравимо.
- Какви са най-хубавите ти спомени от България?
- Всяко лято беше прекрасно. Винаги се връщахме в България, ходихме на море. Едно лято заедно с мама правихме турнир по плажен волейбол в София и пак ни беше прекрасно. С България е свързана част от моето детство, имам само хубави спомени.
- Кои са любимите ти места в България?
- Приморско, където ходехме на море, Пазарджик, София, при дядо и баба на Комарево... Има много местенца в България, които обяснимо са се превърнали в мои любими покрай семейството ми.
- Родена си на специална дата - 29 февруари. На колко години се чувстваш - на 26 или на 6?
- (Смее се.) Тази дата е много особена. Радвам се, че съм родена на 29 февруари. Мисля, че е голям късмет да се родиш на такава специална дата. Да, досега 6 пъти е имало 29 февруари, откакто съм се родила, но пък в годините, в които няма 29 февруари, празнувам по два дни - на 28 февруари и на 1 март. Винаги е голям празник - и когато има 29 февруари, и когато няма.
- Един от най-интересните мигове от твоята кариера е през 2014 г. - излизаш в мач рамо до рамо с майка си, в отбор, воден от баща ти. Какво си спомняш и как би описала онзи ден, онзи миг, онзи мач?
- Да съм играла заедно с мама, е истинска привилегия за мен. Много съм щастлива, че имах този шанс. Тя е играла на много високо ниво, но слезе в третото ниво на първенството, за да започне заедно с мен. Завеща ми много, научи ме много. Благодаря ѝ, защото с нея израснах страшно много. След това същото беше и със сестрите ми. Да играя заедно с мама, е голяма, незабравима емоция.
- От кого открадна повече от волейбола - от баща ти или от майка ти?
- Тати беше този, който се караше повече. Мама беше тази, която ми обясняваше по-спокойно нещата. (Смее се.) Но тук ще кажа - и от двамата взех много.
- Какво да очакваме и от сестрите ти?
- Те също играят волейбол и искат да се развиват. Точно завършиха училище, на 19 години са. Предстоящите години са най-важни, годините, в които трябва да дръпнат, да пораснат и да опитат да се реализират. Уверена съм, че могат да постигнат всичко, което пожелаят.
- Вече си европейска шампионка и световна вицешампионка, коя е голямата ти спортна мечта - може би първо е свързана със световното първенство, а в малко по-далечно бъдеще и с олимпийска титла?
- Да станем световни шампиони или още повече - да вземем медал на олимпийските игри, ще бъде сбъднат сън. Да, мечтая за това. Да, знам, че ще е невероятно. Но има още много работа, която трябва да свършим, за да го постигнем. Ден след ден, мач след мач и ще видим какво ще дойде. Мечтите се сбъдват само така, с последователно следване и много работа.
- Кои са първите хора, с които си говориш след мач извън отбора и треньорите?
- С приятеля ми. След това със сестрите ми. С най-близките ми приятели.
- С какво се занимава приятелят ти?
- Играе баскетбол в италианската серия “Б”.
- Показва ли гордостта от успехите на неговото момиче?
- Да, много се гордее и ми дава огромна сила да вървя напред. Знае какво изживявам, защото и той е спортист като мен. Помага ми много.
- Кой е по-емоционален, когато е на мач на другия на живо?
- Мисля, че аз. (Смее се.) Да стоя да гледам мачове отвън, ми е много трудно и не мога да крия емоциите си, предпочитам да играя, отколкото да гледам.
- Има ли български спортист, на когото си се възхищавала като дете?
- Матей Казийски ми харесваше страшно много, Цветан Соколов - също. Те винаги са били мои примери за подражание. А и те отдавна играеха и в Италия и ми беше лесно да ги гледам. Казийски и Соколов са страхотни играчи на световно ниво.
- А световни спортисти?
- Жиба и Мурило от Бразилия. Все от мъжете. (Смее се.) Всъщност гледам всички, които се представят на най-високо ниво, и ми харесва да наблюдавам тези, които правят най-доброто.
- Как би се почувствала, ако, дай боже, един ден женският национален отбор на България стигне до важен мач с голям залог на европейско или световно ниво срещу твоята Италия?
- Ще бъде голямо щастие и гордост за мен, защото, когато не играем срещу България, аз винаги поддържам България.
