Ако преди няколко години някой беше казал, че в края на 2020 европейците ще мечтаят за един нормален живот, при който могат да пътуват където и когато поискат, да излязат спокойно на разходка или на ресторант семейно или с приятели, да посетят родителите си, или баба и дядо, да изпратят децата си на училище, да отидат на кино, на концерт или на мач, сигурно щяхме да си помислим, че междувременно е избухнала война, или че Европейският съюз се е разпаднал.
Пандемията от корона вируса връхлетя почти внезапно и си припомнихме какво означава карантина, или казано по новому - локдаун, и че границите много лесно могат да се върнат, както и да се лишим от редица основни човешки права и свободи в името на оцеляването. Но дали причината е единствено в коварния вирус, дошъл от Китай?
Можем да си припомним, че границите в Европа започнаха да се затварят още при миграционната криза, разразила се също така почти внезапно през 2015 г., и все още тлееща, превърнала се в болезнен и неразрешен проблем за ЕС и за Европа изобщо. Преговорите за отмяна на Дъблинското споразумение, което явно не работи, и за нова обща миграционна политика буксуват години наред, а солидарност между страните членки относно разпределението на бежанските потоци липсва.
Такива проблеми се натрупват все повече, превръщат се в хронични кризи и подлагат съюза, а заедно с него и мечтата за общо европейско бъдеще, на все по-дълбоки съмнения.
Неяснотата около Брекзит продължава вече близо пет години. Проблемът не е само за британците, защото от това как ще бъдат уредени отношенията между Брюксел и Лондон в значителна степен ще зависи бъдещата архитектура на съюза и пътят, по който той ще поеме. Британците така и не пожелаха да се разделят с част от суверенитета си и след като не успяха да наложат своя принцип за Европа на нациите и да приемат федерализацията като път за развитието на интеграцията на континента, са готови да излязат от съюза дори без търговско споразумение, скъсвайки с единния пазар и митническия съюз. А даже и да не допускат със сила бившите си съюзници да ловят риба в тяхната морска икономическа зона.
Ако в крайна сметка плюсовете от излизането на Великобритания от ЕС натежат над негативите в дългосрочен, та дори и в средносрочен план, примерът й може да се окаже заразителен. Съвсем неотдавна, в резултат на разразилата се поредна криза около приемането на общата финансова рамка на ЕС за следващите 7 години, както и за фонда за икономическо възстановяване след огромните щети от пандемията, Полша и Унгария заплашиха с парализиращо вето цялата дейност на съюза. При това спорът не беше за самите пари, а за основополагащи ценности на съюза - за върховенството на закона, за това кой как го разбира, и може ли мнозинството страни, най-вече големите стари членки, да налагат своите виждания, и то с финансови санкции. Варшава и Будапеща дори намекнаха, че излизането от такъв съюз, подобен, според тях на Съветския, също е опция.
Заплахите на Полша и Унгария, поне на този етап, са блъф. Но че антиевропейски настроения намират солидна почва в някои страни членки, не убягва на социолозите. А те твърдят, че ако сега се проведат референдуми за членство, то поне в няколко страни резултатът може да е на кантар или негативен. Прибързаното форсиране на федерализма като общо бъдеще изглежда приемливо най-вече за брюкселската бюрокрация и именно това стои в основата на възхода на популистките сили в редица европейски страни. Дали зад тази идея ще застанат и повечето европейски гласоподаватели далеч не е сигурно. Именно това противоречие поражда сериозно напрежение в цялата структура на ЕС.
Източноевропейците например се чувстват сериозно пренебрегнати, след като миналата година всички главни постове в основните европейски институции отново бяха заети от представители на Западна Европа. Това неизбежно ще засилва и центробежните сили в ЕС, особено ако той не се реформира сериозно, за да преодолее отчуждението си от своите собствени граждани.
Извън ЕС Великобритания вече се оформя като нов претендент за глобална роля, за което тя има дълбоки исторически традиции, икономически и военен потенциал. Като самостоятелна държава с многовековна геополитическа доктрина за ролята си в света (в който, впрочем, английският все повече се утвърждава като главен език за международно общуване), тя действа много по-синхроннно и координирано от тромавата машина на ЕС, която заскърцва при всеки опит за съгласуване на усилията на съставните си страни членки с техните разнопосочни интереси. На преден план отново ще излязат британско-френските и британско-германските противоречия, което още повече ще отслабва Европейския съюз, който вече ще има сериозен вътрешен конкурент с нарастваща притегателна сила. Лондон полага сериозни усилия за изграждането на собствени оси на влияние, установявайки например специални отношения с други регионални сили, като Турция и Украйна.
Така претендентите за влияние върху Европа стават няколко - самият ЕС, Великобритания, САЩ, Китай, та дори и Турция. В тази сложна конфигурация Брюксел може да разчита за утвърждаване на собствената си роля в света, играейки на противоречията между тях, и то само ако успее да се справи с вътрешните си проблеми.
Нов елемент в глобалното уравнение става новата администрация на САЩ след болезнения опит, който не само Европа, но и светът преживяха с президента Доналд Тръмп, поел курс към изолация на САЩ от ролята им на "световен полицай". Трябваше на арената да се появи Тръмп, за да разбере Европа колко й е било добре досега под военната закрила на големия задокеански брат. Той каза на европейците, че за да разчитат и занапред на американската подкрепа, трябва да дават много по-голям финансов принос в общия им отбранителен алианс - НАТО.
Военностратегическата безпомощност на ЕС стана очевидна при поредното разгаряне на конфликта в Южен Кавказ между Азербайджан и Армения. Европа стана безсилен наблюдател на касапницата в един район в нейната периферия и от голям геополитически и икономически интерес за нея. Трябваше да се намесят Русия и Турция, за да потушат огъня, разбира се, според своите собствени виждания и интереси.
Сега в ЕС гледат с голяма надежда към бъдещия президент Джо Байдън, който обеща промяна на антиевропейския курс и повече внимание към трансатлантическите съюзнически отношения. В каква степен ще стане това, обаче, е твърде рано да се каже. Администрацията на Байдън тепърва ще прави рекапитулация на политиките на Тръмп и няма да е чудно, ако реши да запази в една или друга степен онези нейни аспекти, които отговарят на американските интереси. Още повече, че все още не е ясно кои точно сили от американския политически, икономически и военен елит ще надделеят в екипа на престарелия Байдън, за да действат от негово име.
Един от най-мощните факти, които ще определят бъдещето не само на Европа, но и на целия свят, разбира се, са последиците от коронавирусната пандемия. Механизмите на ЕС и тук не заработиха на необходимото равнище, особено на първия етап на пандемията, когато имаше само няколко особено потърпевши страни - Италия, Испания, Франция. Брюксел отново не успя да наложи общ подход към мерките срещу разпространението на вируса. В крайна сметка се наложи принципът всеки да се спасява както може. Това доведе до затварянето на границите, до разстройството на транспортните комуникации, а оттам и до дефицити в снабдяването с редица жизнено важни стоки и медицински консумативи.
Лъсна истината, че здравните системи на отделните страни членки са като цяло неподготвени за катаклизми от подобен вид, а в редица страни са изобщо занемарени и страдат от недъзи, пренебрегвани от много години. Все пак ЕС успя да впрегне мощния си научно-технологичен потенциал и да създаде няколко обещаващи ваксини, с които се свързва надеждата на света за излизане от кошмара на пандемията, както и да лансира програма за безплатна имунизация на населението в страните членки при справедливо разпределение на наличните ресурси. От изпълнението на тази програма в голяма степен ще зависи дали ЕС ще успее да съхрани доверието на своите граждани.
Кризата, в което се оказа ЕС заради пандемията, е екзистенциална. Очевидно предстои да бъдат направени дълбоки изводи за функционирането не само на системите за здравеопазване, но и за избягване на подобни кризи занапред, да бъде възстановена европейската икономика на нова основа, при налагащо се ново международно разделение на труда. То няма да отмени глобализацията, но съществено ще промени характера й.
Новата ситуация крие и сериозни политически опасности. Мерките срещу разпространението на вируса на практика ограничиха редица базисни свободи на европейските граждани, с които те вече са свикнали и ги смятат за даденост. Налице е сериозен риск управляващите в отделни страни от ЕС елити да съхранят тези мерки в своя арсенал и да са изкушават да прибягват към тях и при други възникващи кризисни ситуации от различен тип - например при терористични заплахи.
От ключово значение е също дали възстановителната следкризисна програма, предвиждаща огромни финансови средства, справедливо разпределени между отделните страни, ще бъде успешно реализирана.
Ако Европейският съюз не намери верните отговори на всички тези проблеми, бъдещето му не е розово.
