Без укрепване на човешкия капитал е невъзможен икономически напредък, а без реално овластяване на гражданите дори и добрите политики са неосъществими, се подчертава в третата част на проекта за Национален стратегически документ, публикуван от прессекретариата на президента Румен Радев.
Без укрепване и развитие на човешкия капитал е невъзможен реален социален и икономически напредък. Ако човекът наистина е на първо място като най-важна ценност, всичко друго е средство за нейното отстояване – власт, пари, материални активи, политически, икономически и социални структури. Това е един от изводите в третата част на проекта за Национален стратегически документ на България, изготвен от Стратегическия съвет към президента, който се представя за обществено обсъждане. В проекта се предлага подготвителен етап на реализацията на националната стратегия с необходими действия за успешното развитие на страната.
Според Стратегическия съвет висшата ценност е действителното материално и духовно добруване на българина, на основните ни социални общности, на нацията като цяло. Не на абстрактния, средностатистически българин, а на конкретните личности, семейства, професионални и териториални общности. Българският народ в реалната си социална среда с реалните си проблеми.
Човекът е на първо място не само защото е мерило на всички неща. Той е най-важният фактор за сигурността и просперитета на нацията. Разрушаването на човешкия и социалния капитал е непреодолима пречка за постигането на всички големи цели пред нацията, а неговото запазване и укрепване – абсолютно необходимо условие за обществен напредък и конкурентоспособност в глобализираната среда, се посочва в проекта за Национален стратегически документ. От Стратегическия съвет подчертават, че политиката и държавното управление са дехуманизирани. Това се усеща безпогрешно от мнозинството от българите и е главният фактор за разрастващото се отчуждение, чувството за безпътица и недоверието в институциите.
Затова в отговор на политическото и властово статукво, което възпрепятства дългосрочното развитие на България, са необходими законови и организационни промени, които да гарантират модел на управление, основан на принципите на откритост и отзивчивост към обществото, обоснованост на управленските решения, отчетност, реална отговорност.
Първостепенните национални приоритети, изискващи последователни и устойчиви инвестиции за развитие на човешкия и социалния капитал, са: образование; здравеопазване; духовност и култура; демографска, семейна и младежка политика; регионално и местно развитие; наука и иновации; политики за насърчаване и подкрепа на малкия и семейния бизнес. Държавното управление слабо се интересува от проблемите на хората и е необходимо реално, а не пропагандно подобряване на техния живот.
Водещият национален интерес трябва да е изграждане на здравословна и стимулираща човешкото развитие публична среда, а от гледна точка на външната политика – трайното конкурентно позициониране на българската държава в глобален контекст, смятат от Стратегическия съвет. Това означава и много по-ефективно участие в международните организации, в които членуваме, и взаимодействие с нашите партньори, при което ясно да се отчита националният интерес.
Набелязаните цели и приоритети трябва да бъдат подкрепени с адекватно реформиране на държавната фискална и инвестиционна политика, както и гарантирането на сигурността на личността, собствеността, общността и страната.
Дори и добре написани политики и програми ще остават неосъществени, ако не се проведат дълбоки реформи, които да овластят гражданите и да наложат лична политическа и управленска отговорност, се подчертава в проекта. Затова са необходими конституционни и законови промени, гарантиращи ефективното прилагане на управленски модел, основан на горепосочените принципи. Законът следва да предоставя гаранции, че всеки, който е получил власт от гражданите, ще я упражнява по задължителни стандарти, ще се отчита и ще носи реална отговорност.
Отговорът на въпроса откъде трябва да започне оздравяването, е ясен – от „върха”. От върха на държавата тръгва създаването на нужната нова сплав от морал и компетентност, а това изисква нова система за подбор на овластените, функционираща под контрола на обществото. Тук се включват не само честните избори, но и ефективният следизборен контрол върху избраните. Това е истинската алтернатива на статуквото и средство за насърчаване на гражданската активност.
В проекта се откроява нуждата от много по-ефективен контрол и по-строги санкции за корупция и злоупотреба с власт, както и от нови стандарти и ефективни механизми за политическа, административна, материална и морална отговорност в духа на съвременните европейски практики. Необходимо е правната уредба да задължава министър-председателя редовно да отчита резултатите от своята работа и от дейността на ръководеното от него правителство пред Народното събрание.
Чрез съществено преработване на законовата уредба и на институционалните практики се предлага да се ограничи съзнателното заобикаляне или нарушаване на изискванията за оценка на въздействието на законодателството и политиките. Всеки орган на власт, всяка администрация и всяко длъжностно лице трябва да се отчитат пред обществото за изразходваните средства и постигнатите резултати. Днешната безотчетност и подмяната на отчетността с рекламни акции следва да се замени от цялостно законово уреждане на процеса на планиране и отчитане на резултатите от управлението.
Реформата в съдебната власт е от ключово значение. Една от първите стъпки в тази насока е създаването на механизми за недопускане на политически и други обвързаности в съдебната система и създаването на функциониращ обществен контрол върху действията на прокуратурата и практическа възможност за разследване на главния прокурор.
Стратегическият съвет предлага и да се възстанови неприемливо ограниченият съдебен контрол върху актовете на органите на властта и да се отстранят правните и практическите пречки пред упражняването на конституционно закрепеното право на защита.
„Най-важната особеност на предлагания нов Национален стратегически проект е, че той цели максимален брой български граждани да се почувстват съпричастни и да станат съавтори на идеите и начинанията“, подчертават от Стратегическия съвет. Според него разколебаното чувство за общност е най-разрушителната последица за общественото съзнание от вируса на злоупотребата с власт и корупцията, поразил държавата и обществото. Третата част от проекта за Национален стратегически документ ще бъде подложен на обществено обсъждане в сайта на гражданската инициатива „Ние, е-народът” https://e-narod.bg/, както и в платформата на инициативата във фейсбук.
***
Следва пълен текст на третата част на проекта за Национален стратегически документ:
ПРОЕКТ НА НАЦИОНАЛЕН СТРАТЕГИЧЕСКИ ДОКУМЕНТ
Трета част
1. Формулиране на ясна ценностна основа на националната стратегическа перспектива. Мисия на българската държава
Първата и най-важна промяна, с която трябва да се започне, е обединяване на националните стремежи и усилия за постигане на най-важните перспективни задачи и насочване на ограничените ресурси към преодоляване на най-сериозните проблеми.
Най-трудното предизвикателство, което трябва да преодолеем, е ценностният вакуум. Сплотеното усилие е възможно само на основата на споделени национални ценности.
В действащия модел на управление на държавата и в публичната среда като цяло истински важните неща (ценности) са принизени и подменени от второстепенни и дори неприемливи. Това в частност е дълбоката причина за неуспеха на Националната програма за развитие 2020 – тя няма реална ценностна основа, а стъпва на голословни декларации, които остават чужди за нацията. Затова този тип документи остават мъртвородени, неспособни да породят импулс на еднопосочно мислене и действие, да не говорим за ентусиазъм и себеотрицание. Симптоматичен е фактът, че осем от десет българи дори не знаят за съществуването на Националната програма за развитие.
Следователно, нужно е национално съгласие за преподреждане на ценностните приоритети, подкрепени от голямото мнозинство от българите.
Какъв трябва да бъде най-важният ценностен приоритет – това, което ще ръководи общите ни усилия в следващите десетилетия?
Разумният държавнически отговор е:
Висшата ценност е действителното материално и духовно добруване на българина, на основните ни социални общности, на нацията като цяло. Не на абстрактния, средностатистически българин, а на конкретните личности, семейства, професионални и териториални общности.
Българският народ от плът и кръв – в реалната си социална среда с реалните си проблеми.
Както показаха анализът и обществената дискусия дотук, най-тежките ни проблеми са свързани преди всичко със състоянието и перспективите на човешкото богатство (човешкия потенциал, човешкия и социалния капитал) на нацията. Което е още по-лошо, тези проблеми не просто са сериозни, а почти всички се отличават с тенденция на влошаване и се подсилват взаимно.
Съществена, в известен смисъл уникална българска особеност е, че мащабът и последиците на посочените сериозни проблеми не се признават, омаловажават се или не се третират системно. Предпоставя се тяхното „автоматично” преодоляване като резултат от подобряването на отделни макроикономически показатели, което само по себе си е невъзможно или най-малкото силно преувеличено. Зависимостта е двупосочна – без укрепване на човешкия капитал е невъзможен икономически напредък.
Преобладава мисленето за вторичния, остатъчен (спрямо икономическите и финансовите цели) характер на политиките за преодоляване на демографската криза и решаване на отделните проблеми в здравеопазването, образованието, социалната защита, грижата за семейството и децата, опазването на околната среда, увреждащи човешкия и социалния капитал на нацията.
Човекът е „на последно, а не на първо място” за държавата и тези, които я управляват. Политиката и държавното управление са дехуманизирани. Това се усеща безпогрешно от мнозинството от българите и е главният фактор за разрастващото се отчуждение, чувството за безпътица и недоверието в институциите.
Преосмислената ценностна основа на дългосрочното национално развитие води към ясна и реалистично формулирана Национална стратегическа мисия, определена на основата на основополагащи национални ценности, на първо място от гледна точка на запазването и развитието на националната ни идентичност.
Трябва заедно да формулираме и приемем отговор на въпросите:
Какъв е смисълът на нашите общи усилия? Какво трябва наистина да бъде на първо място за нас като национална общност и да диктува политиките на българската държава?
На първо място поставяме човека, хората, българите – в трите взаимосвързани аспекта: личност; основни социални общности – семейство, трудови, професионални, териториални; нация.
Досега за това се говори, но се прави твърде малко. Човекът, неговото добруване и развитие е декларативна, пожелателна, а не реално поддържана и последователно осъществявана ценност. Прилаганите политики са фокусирани върху парите и печалбите, вкл. в области, където това е недопустимо, като здравеопазване, образование, териториално развитие, демография, опазване на природата. Ковид-кризата е поредното, за съжаление, драматично доказателство, че тези, които се кълнат, че животът и здравето на хората са най-важни, дълги години не са правили необходимото, за да бъде тази ценност защитена.
Държавата и тези, които я управляват, слабо се интересуват от проблемите на хората и реалното (а не пропагандно) подобряване на техния живот. Поради това се изтъкват и преследват мними или несъществени приоритети, а истински важните са назад. Цели и средства са разменили местата си. Държавата и институциите са се отклонили от своята мисия.
Ако човекът е на първо място като най-важна ценност, всичко друго е средство за реализирането на тази ценност (пари, власт, материални активи, политически, икономически и социални структури).
Човекът е на първо място не само защото е мерило на всички неща. Има още една фундаментална причина – той е най-важният фактор за сигурността и просперитета на нацията. Разрушаването на човешкия и социалния капитал е непреодолима пречка за постигането на всяка и всички големи цели пред нацията, а неговото запазване и укрепване – абсолютно необходимо условие за обществен напредък и конкурентоспособност в глобализираната среда.
Стратегическата мисия на българската държава е да осигурява в максимална степен благоприятното формиране, развитие и реализация на човешкия потенциал, а това означава – живота, здравето, възпитанието, образованието, трудовата и личностна изява на всеки българин според неговите способности и стремежи.
Всяко управленско решение трябва да бъде поставяно преди всичко на тест и аргументирано с това дали допринася за развитието на човешкия и социалния капитал на нацията.
2. Стратегическа национална визия, цели и приоритети
На следващо място идва формулирането на Национална стратегическа визия, конкретизираща хоризонта и цялостния контекст на реализация на стратегическата ни мисия.
Тя очертава основните контури на едно бъдещо състояние на нацията и страната, чиято реализация трябва да започне от днес. На тази дългосрочна визия, произтичаща от общоприетата основна ценност, следва да бъде подчинена реформата на българската държава и нейните институции, изготвянето на дългосрочните и текущите политики. Това ще бъде общо, споделено виждане за бъдещето, затова отсега трябва да започнем да градим едно коренно различно отношение между държавата, политиците и гражданите, което да гарантира по-ефективни, по-ефикасни и ползващи се с доверие и подкрепа управленски политики.
Националната стратегическа визия предвижда българското общество със задружни усилия, чрез разумна и ефективна политика на държавата, да преодолее основните заплахи и негативни процеси. Това е път на последователни и търпеливи инвестиции в човешкия и социалния капитал, т.е. преди всичко чрез работеща система от синхронизирани мерки в сферата на образованието, здравеопазването, социалната защита, политиките за семейството и децата, регионалното и местното развитие, екологията, културата и духовността.
Всички тези дейности, както и социално-икономическата политика на държавата трябва да бъдат насочени към постигането на доказани, поетапни положителни резултати за хората, а не както досега – към хаотично и самоцелно харчене на публични средства, често облагодетелстващо корпоративни и користни интереси.
Тази визия предполага постигането на три цели, материализиращи реалния напредък към желаното бъдеще:
Цел № 1. Поетапно забавяне и овладяване на демографската криза (преди всичко чрез подобряване на раждаемостта, грижите за децата и семействата, понижаване на смъртността и заболеваемостта, снижаване на емиграцията);
Цел № 2. Съществено подобряване на качеството на националния човешки потенциал (чрез повишаване на образоваността, квалификацията, мотивацията и условията за трудова реализация на българите);
Цел № 3. Устойчиво интелигентно икономическо развитие, основано на наука и иновации и на качествено подобрена среда за бизнес и предприемачество, но подчинено на ценностния приоритет на човешкото развитие и на съвременни екологични стандарти.
Благоприятните условия за реализирането на националната стратегическа визия и конкретизиращите я цели съставляват базисните национални интереси.
От гледна точка на вътрешната политика, водещият национален интерес е изграждане на здравословна и стимулираща човешкото развитие публична среда, а от гледна точка на външната политика – трайното конкурентно позициониране на българската държава в глобален контекст, вкл. чрез много по-ефективно участие в международните организации, в които членуваме и взаимодействие с нашите партньори при отчитане на националния интерес.
Националните стратегически приоритети, конкретизиращи съдържателните и времеви ориентири за реализацията на Националната стратегическа визия и стратегическите цели, предполагат държавната политика и обществените усилия да бъдат пренасочени към тези най-важни направления, където се формират условията за развитие и реализация на човешкия капитал:
- образование;
- здравеопазване;
- духовност и култура;
- демографска, семейна и младежка политика;
- регионално и местно развитие;
- наука и иновации;
- политики за насърчаване и подкрепа на малкия и семейния бизнес.
Тези приоритети трябва да бъдат подкрепени с адекватно реформиране на държавната фискална и инвестиционна политика. Заедно с тях, гарантирането на сигурността на личността, собствеността, общността и страната остава неотменна задача на държавното ръководство като основополагаща рамка за развитие на човешкия капитал.
3. С какво да се започне? Подготвителният етап на реализацията на националната стратегия
Ясно е, че повечето от посочените по-горе цели и приоритети са изказвани и разписвани многократно, в редица случаи с предполагаеми искрени намерения. И въпреки това, процесите в страната не вървят в начертаната посока. Проблемите на обществото се задълбочават. Възникват нови и нови кризи, които държавното управление не само не решава, а задълбочава. Думите и идеите се обезценяват.
Големият въпрос е: защо става така? Защо не се набелязват и преследват наистина важни за обществото цели, а дори добре написаните политики и програми остават неосъществени?
Отговорът е: най-вече заради порочния начин на управление, който се отличава с некомпетентност, корупция, злоупотреба с власт, липса на отчетност, хаотичност, неефективен контрол и практическа безотговорност. Коренът на злото не е в отделни погрешни решения или прегрешения на индивидуални ръководители, а в цялостния подход към очертаването на желаното състояние на нацията и пътищата за неговото постигане.
Основното обяснение за неуспеха да постигнем траен и благотворен за цялата нация напредък е в начина на подготовката и реализацията на стратегическите решения, който на свой ред е свързан с дълбоки, системни дефекти на модела на управление на държавата и на отношенията между държавата и гражданите.
Българската държава се управлява така, че тези, които са на власт, се интересуват единствено от това да задържат и да експлоатират властта колкото е възможно по-дълго. Получилите доверие от народа не желаят, а и нямат капацитет да обсъждат и решават най-острите проблеми на нацията. Борбата за оставане на власт на всяка цена обаче допълнително дестабилизира управлението, руши съпричастността към държавата и отблъсква от участие в политиката. Най-сериозната негативна последица е продължаващият спад на доверието на българските граждани към държавата и нейните институции.
Политическото и властово статукво, т.е. наложеният и упорито защитаван неприемлив начин на управление на държавата, се превръща в препятствие за дългосрочното развитие на страната ни. Затова реализацията на националната стратегия се нуждае от предварителна предпоставка – дълбоко реформиране на държавата, на модела, по който се упражнява властта. Ако не променим този модел, няма да сме в състояние нито да разработим, нито да осъществим необходимите стъпки.
Ние, българите, трябва заедно да предприемем решителна промяна на начина на управление на държавата и на функциониране на държавните институции и най-вече – отношенията между държавата и обществото, държавата и гражданите. В днешната българска реалност решаването на тази задача се превръща в задължително условие, защото действащият модел е източник на огромни проблеми и основна, понастоящем непреодолима пречка за постигане на по-добро, устойчиво бъдеще.
Отговорът на въпроса откъде трябва да започне оздравяването, е ясен – от „върха”. От върха на държавата тръгва създаването на нужната нова сплав от морал и компетентност, а това изисква нова система за подбор на овластените, функционираща под контрола на обществото.
Необходими са реформи, които реално да овластят гражданите и да наложат логиката на пълноценна лична политическа и управленска отговорност.
Тук се включват не само честните избори, но и ефективният следизборен контрол върху избраните. Това е радикалната алтернатива на статуквото, единственият успешен път за привличане на гражданите, за отприщване на тяхната активност.
Основните черти на неприемливия начин на управление на държавата са: непрозрачност, некомпетентност, липса на аргументи и доказателства за вземаните решения, хаотичност, липса на отчетност за изпълнението на решенията и постиганите резултати, нежелание да се поема отговорност във всичките й аспекти, съчетано с множество умело създадени възможности за избягване на такава отговорност.
Следователно, необходими са конституционни, нормативни и организационно-управленски промени, които адресират основните характеристики на неприемливия начин на управление на държавата.
Нашият отговор на тези недостатъци е да обосновем модел (начин) на управление, образно казано основан на следните важни принципи:
Първо. Откритост към обществото (прозрачност) и отзивчивост. Със съответни законови промени, всеки орган на власт (законодателна, изпълнителна, съдебна, местна) трябва да бъде задължен да провежда дейността си така, че обществото да е информирано и да получава своевременен и съдържателен отговор на всички основателни въпроси и искания за информация.
Второ. Обоснованост на вземаните управленски решения с предварително оповестени аргументи и доказателства. Сегашната практика на заобикаляне и пряко нарушаване на изискванията за оценка на въздействието на законодателството и политиките показва, че се налага съществено преработване на нормативната уредба и промени в начина на устройство и функциониране на институциите.
Трето. Отчетност на всеки орган на властта, всяка администрация и всяко длъжностно лице пред обществото за изразходваните средства и постигнатите резултати. За целта е необходимо разработване и въвеждане на ново законодателство, което да направи невъзможна днешната безотчетност и подмяната на отчетността с рекламни акции.
Четвърто. Реална отговорност за законосъобразно, целесъобразно и съответстващо на съвременните етични стандарти на добро управление упражняване на публичната власт. Това означава, от една страна, по-ефективен контрол и санкции за корупция и злоупотреба с власт, а от друга страна, въвеждане на нови стандарти и ефективни механизми за политическа, административна, материална и морална отговорност в духа на съвременните европейски практики.
За да не останат предложените промени добри пожелания, основната част от измененията в модела на управление трябва да бъдат подкрепени с конституционни и законови промени, гарантиращи ефективното прилагане на модела на основата на гореописаните принципи. Нужни са солидни гаранции, че всеки, който е получил власт от гражданите, ще я упражнява по задължителни стандарти, ще се отчита и ще носи реална отговорност. Това изисква:
Първо. Промяна, чрез която се гарантира, че подготвяните управленски решения се обосновават предварително с убедителни и публично достъпни аргументи и доказателства. Чрез съществено преработване на нормативната уредба и на институционалните практики следва да се ограничи съзнателното заобикаляне или нарушаване на изискванията за оценка на въздействието на законодателството и политиките.
Второ. Промени, които коригират натрупалите се пороци в дейността на законодателната власт, като осигурят подобряване на качеството на законодателството и на парламентарния контрол. Нарастващото недоволство на обществото от непрозрачността на законодателния процес и влошеното качество на законите изисква ясно уреждане на общественото обсъждане като стандарт за прозрачен нормотворчески процес.
Трето. Промени, гарантиращи спазване на базисното демократично изискване всеки орган на власт, всяка администрация и всяко длъжностно лице да се отчита пред обществото за изразходваните средства и постигнатите резултати. Днешната безотчетност и подмяната на отчетността с рекламни акции трябва да бъде заменена от цялостно законово уреждане на процеса на планиране и отчитане на резултатите от управлението.
Четвърто. Промени, коригиращи липсата на реална, т.е. лична отговорност за неспазване на основни стандарти за добро (законосъобразно, целесъобразно, ефективно и етично) управление при упражняване на публичната власт. Следва да се установи, от една страна, по-ефективен контрол и по-строги санкции за корупция и злоупотреба с власт, а от друга страна, въвеждане на нови стандарти и ефективни механизми за политическа, административна, материална и морална отговорност в духа на съвременните европейски практики.
Проблемите с липсата на отчетност и отговорност ще бъдат преодолени не само чрез реформи на изпълнителната власт, но и като се насочи парламента към пълноценно изпълнение на конституционното му задължение да контролира избраното от него правителство. В частност, необходимо е да се въведе ясна и стабилна правна уредба, задължаваща министър-председателя редовно да отчита резултатите от своята работа и от дейността на ръководеното от него правителство пред Народното събрание.
Пето. Осигуряването на гаранции, че всеки, който е получил власт от гражданите, ще носи реална отговорност, изисква промени и в съдебната власт. Целта на тези промени е ясна и категорично заявена от обществото – безусловно върховенство на правото и гаранции за справедливост при нарушаване на закона. Една от първите стъпки е да се въведат механизми за недопускане на политически и други обвързаности в съдебната система. Нужно е също така да се осигури реална възможност за обществен контрол върху действията на прокуратурата и практическа възможност за разследване на главния прокурор.
Шесто. Въвеждане на ефективни инструменти за контрол и въздействие върху органите на властта и длъжностните лица, които да прекратят ширещата се властова недосегаемост. В т.ч. е необходимо създаване на реални възможности за упражняване на действена пряка демокрация, в момента сведени до минимум поради изкуствени нормативни ограничения.
Следва да се възстанови неприемливо ограниченият съдебен контрол върху актовете на органите на властта и да се отстранят правните и практическите пречки пред упражняването на конституционното закрепеното право на защита. Убедителни аргументи има в полза на въвеждането на института на индивидуалната конституционна жалба.
Седмо. Съществени промени са нужни във формата и начина на функциониране на механизмите на представителната демокрация, изборите, политическото представителство (вкл. подбора на представителите във властта и контрола над тях).
Незабавно трябва да се отговори на очакванията на българското общество за осигуряване на честни и свободни избори и ефективен следизборен контрол. Органите, които трябва да следят за недопускане и отстраняване на нарушенията на изборните права на гражданите, да бъдат заставени да прилагат единен стандарт и да прекратят прикриването на такива нарушения. Същото важи за масираната партийно-политическа употреба на администрацията за изборни цели.
Назряло е времето за задълбочена и честна обществена дискусия и приемане на решения относно проблемите на представителната демокрация, на първо място - на политическото представителство. Тук особено внимание следва да се отдели на усъвършенстване на механизмите за кадрови подбор, както и на публичния контрол над партийните назначения във властта. Обществото с основание приема като порочна и вредна практиката на партийни квоти в органите на властта и институциите и тя следва да бъде ограничена. Неприемливо високо и с тежки последици за компетентността на администрацията е безконтролното партизиране на подбора и кариерното развитие на държавните служители.
4. Реализацията на подготвителния етап на стратегията и дългосрочните й цели изискват акумулиране на обществена енергия
Въпреки очертаните проблеми и негативни тенденции, българското общество все още може да промени хода на негативните процеси. Убедеността, че можем заедно да се справим, е абсолютно необходимо условие, за да се върне желанието на хората да участват в управлението на общите дела. Нужен е импулс на надежда, за да породим гражданска енергия и обществен натиск за промяна.
Затова най-важната особеност на предлагания нов Национален стратегически проект е, че той цели максимален брой български граждани да се почувстват съпричастни и да станат съавтори на идеите и начинанията. Именно тази убеденост обоснова усилията за задълбочено и търпеливо обществено обсъждане на отделните части на проекта и търсенето на форми за концентриране на силната обществена ангажираност към предложените идеи.
Вероятно ще се натъкнем на една голяма пречка – недоверието. Недоверието не само към държавата, към нейните институции и към политиците, а към другите хора въобще. Разколебаното чувство за общност е най-страшната последица за масовото съзнание от вируса на злоупотребата с власт и корупцията, поразил държавата и обществото.
Въпреки това, с публикуването и обсъждането на този проект се поставя начало на общонационално усилие за нашето бъдеще и за началото на изграждането му още от утре. В това усилие има място за всяко разумно предложение и за всеки честен принос.
