Абдуллах Ахмед и семейството му живеели в Дамаск преди избухването на сирийската гражданска война преди девет години. Бягайки от войната, той и семейството му се заселили в югоизточния турски окръг Диарбекир край сирийската граница. След няколко опустошителни години, семейството постепенно успяло да си стъпи на краката и да изгради повторно своя живот. Ахмед бил приет в колежа за медицински сестри към университета в Диарбекир през 2011 г. и започнал работа във фирма за поправка на климатици през почивните дни. Той и двама от братята му изкарвали прехраната на осемчленното си семейство, докато пандемията от новия коронавирус не дошла и отново не обърнала техния свят с главата надолу. бежанци
Историята на Ахмед илюстрира съдбата на около четири милиона сирийци, пръснати из Турция, които са сред най-уязвимите от пандемията. Повечето бежанци не могат да работят заради наложените широки ограничения заради Ковид-19 и икономическите последици. Тъй като по-голямата част от сирийските работници, над един милион според оценки - са взети на работа без договор, те не могат да получат обезщетение за безработица от правителствените мерки за подпомагане на работниците. Пандемията засегна също и мечтите им за по-добро бъдеще, тъй като социалната дистанция е предизвикателство за мнозинството от тях поради езиковата бариера и липсата на средства.
Голям брой от бежанците живеят в размирния югоизточен район на Турция заради близостта му до Сирия. Според турската имиграционна служба над 22 хиляди от тези бежанци, в т.ч. семейството на Ахмед, живеят в Диарбекир, най-големия град и главен търговски център за предимно кюрдския Югоизток.
Ахмед си спомня, че е бил уволнен от работата си през почивните дни скоро след началото на епидемията, като отбелязва, че сега осемчленното му семейство разчита на доходите на брата, имал достатъчно късмет да може да работи от къщи. Много сирийци са наети на работа, която не може да бъде вършена от дистанция, като например в земеделието, строителството, текстилната промишленост и други сектори, изискващи физически труд.
"Макар че заплатата му не е достатъчна, за да ни издържа, няма какво да направим освен да приемем това", каза по телефона пред Ал Монитор Ахмед, който не напуска къщата, за да защити по-възрастните членове на семейството. "Честно казано, това не е достатъчно, но трябва да се справим някак, тъй като не получаваме никаква помощ от другаде".
От хората в Турция се изисква да носят маски, когато пазаруват или посещават обществени места с много хора, като част от мерките за борба с разпространението на вируса. Правителството предоставя маски на турските граждани безплатно, но бежанците не могат да се възползват от тази екстра. Ахмед казва, че няма какво да направят освен да си стоят у дома, за да защитят възрастните, добавяйки че в редки случаи един член на семейството излиза, за да напазарува основното.
Студент втора година в колежа за медицински сестри към университета Диджле, Ахмед се опитва да завърши образованието си дистанционно, но не е лесно.
"Получаваме дистанционни курсове. Това не е заместител на обучението на място, но е по-добре от нищо", казва той. "Беше по-добре, когато бяхме в колежа, лице в лице с преподавателите, но сега това е невъзможно".
Ануар Шиех и семейството му са изправени пред сходни затруднения. Откакто избягал от северозападната сирийска провинция Алепо през 2015 г., Шиех живее в Диарбекир вече пет години. Студент последна година по Арабска литература в университета Диджле, Шиех работел почасово като продавач в магазин за дрехи в мола в Диарбекир от началото на епидемията. Той остава без работа след затварянето на мола в рамките на усилията за възпиране разпространението на вируса. Брат му е изправен пред сходна съдба.
Той и родителите му, които са в самоизолация вкъщи заради напредналата си възраст, сега се опитват да оцелеят, разчитайки на спестяванията си.
"В миналото работех и успявах да осигуря себе си и семейството си. Но сега както работата, така й училището приключиха. Не само ние, всички са в същата ситуация, но нашето положение е малко по-трудно. Ние трябва да плащаме наем", казва той по телефона пред Ал Монитор. "Дай Боже, тази епидемия да свърши скоро, за да можем да се върнем на работа. Иначе трудно ще оцелеем. В момента сме намалили разходите си наполовина. Хазяинът ни ни разреши да плащаме половината от наема", споделя той.
"Ако продължи по същия начин, няма да имаме друг избор освен да се върнем обратно в Сирия", казва братовчед му Изадин Шиех, намесвайки се в разговора.
Според Ануар обаче, завръщането не е вариант. "Тъй като майка ми и баща ми са възрастни, не поемам никакви рискове и излизам само за да набавя основните продукти", казва той. "Не получаваме никаква помощ, нито пари, нито хранителни стоки. Кандидатствахме за помощ, но без резултат. Нямаме надежда".
Епидемията е попречила и на обучението му, тъй като семейството няма компютър вкъщи. Той се опитва да участва в дистанционните курсове през телефона. "Не разбирам нищо, бих успял да разбера по-добре, ако имах компютър", споделя той.
Мохамед Хайдар ал Абид, 17-годишен, е работел в промишлена зона без трудов договор, преди правителството да наложи полицейски час за хората под 20-годишна възраст. Макар че вътрешното министерство направи изключение за тези, които работят, Абид не е могъл да се възползва, тъй като е работел на черно. Той и по-големият му брат, загубил работата си като сервитьор в кафене в Диарбекир заради затварянето на кафенетата и ресторантите в цялата страна, са били единствените двама, изхранващи семейството. По-големият брат обаче е успял да поеме работата на по-малкия в индустриалната зона и сега се опитва да държи семейството на повърхността.
Неправителствени организации междувременно предупреждават, че сирийците и бежанците като цяло страдат от допълнително пренебрегване в контекста на пандемията. Според Джан Исал, адвокат на Съпорт ъф Лайф, базирана в Истанбул организация за закрила на бежанците, са необходими незабавни действия. Подчертавайки, че пандемията заплашва не само оцеляването на сирийците, но и на бежанците в Турция изобщо, Исал призовава властите да увеличат финансовата и образователна подкрепа за бежанците.
"Икономически бежанците са изправени пред по-голям риск отколкото турските граждани. Първата причина за това е, че мнозинството не са регистрирани на работа, поради което са уволнявани много по-лесно от онези, които работят нелегално", каза той пред Ал Монитор. "Нещо повече, тъй като не могат да получат обезщетение за безработица, предвидено за хората, които загубят работата си, бежанците са оставени без каквато и да било защита", посочва той.
Бежанските деца се мъчат още повече с дистанционното обучение, тъй като разстоянието засилва проблема с езиковата бариера и образователната пропаст между тях и съучениците им, които не са бежанци, казва още Исал, добавяйки, че някои бежанци нямат нужните средства, като например компютър и дори телевизор, за да имат достъп до дистанционното обучение.
"Трябва да бъдат взети допълнителни мерки за финансова подкрепа и да бъдат подсилени медицинските центрове за бежанци", каза той.
Исал открои и необходимостта от задълбочаване на информираността за коронавируса сред бежанците.
"Кампаниите за обществена информираност трябва да бъдат на няколко езика. Често посещаваните сайтове за упътване, листовките трябва да бъдат преведени на майчините езици на бежанците, по-специално арабски и персийски", казва той.
Турция осигурява лечение за Ковид-19 на всичките си граждани и на бежанците без разграничение. Исал обаче казва, че бежанците, особено афганистанци и иранци, срещат по-големи затруднения, когато търсят медицинска помощ, несвързана с коронавируса, в една здравна система под удара на пандемия.
Отбелязвайки че турските власти продължават депортациите и в разгара на пандемията, той добавя: "Депортациите трябва да бъдат спрени незабавно".
/БТА/
