- Разпадът на държавата, беззаконието, грубостта в семейството, обществото и политиката ги правят безчувствени, а насилието се превръща в забавление
- Социалните мрежи са инструмент да наблюдаваш човешката болка като съдържание, а харесванията са заместител на чувството за стойност
- Проблемът се наблюдава и в други страни, но у нас се задълбочава заради емоционалното изоставяне на младежите от родителите
Двама тийнейджъри убиха клошар за забавление във Варна. Имали фиксация към бездомните и често ги нападали. Дни по-късно младеж качи клип в ТикТок как танцува в София на булевард на фона на катастрофа с пострадал. Децата, които направиха клипа на Волен Сидеров във видимо неадекватно състояние, първо го снимаха, а след това се сетиха да му предложат вода. 15-18-годишни в столицата чупят прозорци на автомобили на улицата за развлечение и крадат от магазини, за да усетят тръпката. Други намушкват с нож своите връстници след словесен спор...
Това бяха скандални случки с тийнейджъри от цялата страна само от последните две седмици.
Жестокостта им отново взема връх, а тоталната липса на емпатия е очевидна
Затова потърсихме мнението на психолози, които да обяснят защо агресията при децата става все по-голяма и това битка за лайкове в социалните мрежи ли е, или има по-дълбок смисъл и обяснение.
“Въпреки че случаите са различни като постъпки и тежест, те имат едно и също значение - обяснява пред “24 часа - 168 истории” детският психолог Михаил Михайлов. - Аз наричам това социално перверзно поведение, което носи удоволствие от нарушаването на закона, явна вреда или опасност от такава за хората около нас. Главната му цел е едно незряло нарцистично утвърждаване пред публика, при което личността се преживява като имаща контрол, власт, превъзходство, изключителност, видимост. Законът и границите, които той поставя, са опасност за тази нарцистична версия на личността, затова трябва да бъдат поругани и обезсилени. А от постигането на тази цел идва друга част от удоволствието, състояща се в удовлетворяването на агресивните импулси, които всеки от нас има.”
За психотерапевта Ирена Соколова
главните герои в тези истории не са просто лошо възпитани деца,
нито може те да бъдат обяснени само с агресията на пубертета. По-скоро очертават по-дълбок социален и психологически процес.
“Има постепенно отслабване на способността за вчувстване, нормализиране на жестокостта и превръщане на другия човек в обект, а не в личност - обясни пред “24 часа - 168 истории” Соколова. - Това не е само български феномен. Подобни процеси се наблюдават в много държави: Франция, Великобритания, САЩ, Германия, но в България те се проявяват особено остро, защото се съчетават с институционална слабост, дефицит на авторитети и хронична социална фрустрация. Когато едно общество дълго време живее в несигурност, недоверие и усещане за липса на справедливост, агресията започва да се превръща в език. Децата не се раждат без емпатия. Те я изграждат чрез ранната връзка с възрастните, чрез преживяването, че болката на другия има значение. През клетки в предната кора на мозъка, наречени огледални неврони, децата възприемат и заучават мимиката, жестовете, поведението и чувствеността на своите родители и обкръжение. Когато обаче растат в среда, в която унижението, цинизмът и грубостта са ежедневие в семейството, училището, медиите, политическия език и социалните мрежи, то психиката постепенно свиква с чуждото страдание. Настъпва десензитизация.
Човек започва да вижда болката, без да я чувства
Наричаме го още дехуманизация.”
Особено тревожен е и фактът, че при част от тийнейджърите страданието на другия вече не предизвиква тревога, а възбуда и очакване за нещо интересно, което предстои. “Това е много важен психологически преход - допълва Соколова. - Когато насилието се превърне в спектакъл, а не в морален проблем, се появява т.нар. дисоциация на емпатията, т.е. способността да наблюдаваш човешка болка като съдържание. Социалните мрежи ускоряват именно този процес. В ТикТок, Инстаграм и други платформи реалността започва да се преживява през камерата. Първичният импулс вече не е “Как да помогна?”, а “Как изглежда това?”.
Не е случайно, че младежи снимат катастрофи, побоища или унижения, преди да реагират човешки. Обезчувствени са! Самото преживяване се измества от вътрешната емоция към външното наблюдение. Тук стои и темата за лайковете. Но не става дума само за желание за популярност.
Лайковете са форма на психична регулация
За много млади хора дигиталното одобрение е заместител на реалното чувство за стойност. Когато идентичността е нестабилна, човек започва да търси доказателство, че съществува, чрез видимост. Шокът, скандалът и жестокостта носят бързо внимание.
Алгоритмите на социалните мрежи възнаграждават екстремното поведение, защото то задържа интереса. Така се стига до опасна подмяна: моралната стойност на действието се измества от неговата гледаемост. В психиката на някои младежи възниква усещането, че ако нещо е станало популярно, значи има значение.”
Тоест основната роля на социалните мрежи е, че публиката става свидетел и гарант за това, че някой е успял да преживее нарцистичната си версия, нарушавайки закона. “Те са изключително ефективен начин да се намерят зрители на съответния “подвиг” - подчертава Михаил Михайлов. - Всички ние, които гледаме, коментираме, анализираме, лайкваме или критикуваме, сме в ролята на свидетели за това, че някой е успял да утвърди превъзходството си в реалността. В този вид поведение другите хора не се преживяват като субекти, личности, а като обекти - средство за постигане на нарцистичното утвърждаване чрез саботирането на закона. Затова в тези случаи ще видим не просто липса на емпатия, а дехуманизация на личността на жертвата - тя е само средство.”
Но какъв всъщност е проблемът на тези юноши?
“Те живеят в света на възрастни, които имат абсолютно същата проблемна форма на поведение - коментира Михайлов. - Големите хора са, така да се каже, първоучителите. Когато децата израстват в културен контекст, който е наситен със социално перверзно поведение, няма нищо чудно, че го усвояват. Има 4 сигурни начина за това. Първият е като идентификация с неподходящи модели на подражание, които вълнуват младежите. Това може да се предизвика не само от харесването и възхищението, което е логично (харесваме някого и искаме да приличаме на него), но и от фигури, които пораждат голяма тревожност. В такива случаи психиката се опитва да се спаси, като включи защитния механизъм “идентификация с агресора”. Психиката си казва: “Ето, аз съм един от тях, няма защо да се страхувам!”, или “Аз съм един от вас, няма защо да ме нападате!”. В миналото такива модели на подражание бяха мутрите например, представителите на силовите спортове, сега могат да бъдат локалите или агресивните, скандални публични личности.
Вторият е като социално учене - юношите възпроизвеждат това, което наблюдават. Не е нужно нито някой да ни дава награда за това, нито да харесваме източника на това поведение, нито той да ни тревожи. Просто децата трябва да го виждат. Много изследвания показват, че нашето поведение има склонността несъзнавано да се синхронизира с това, което виждаме в социалната си среда. Едно много важно холандско проучване - “Разпространение на безпорядъка”, показва точно това. Според него, ако наблюдаваме нарушаване на нормите, се покачва вероятността и ние да го направим.”
Третият начин е като адаптация - за жалост, социално перверзното поведение може да се усвои като успешна стратегия за справяне с патогенната среда. “Смисълът ѝ е приблизително това - ако искам да оцелея, да направя така, че да ме забележат, трябва да мога да нарушавам правилата - отбелязва Михайлов. - Например младежите могат да станат по-жестоки, само и само за да не се окажат в ролята на жертви. В ежедневието това може да накара някои от тях да се включат в подигравките, униженията, агресивните прояви. От една страна, не стават жертви, а от друга, увеличават шансовете да станат популярни в средата си.
И четвъртият е като форма на социално включване и принадлежност - ако искам да съм част от юношеската група, трябва да спазвам привичките и светогледа ѝ. Ако не искам, може да се окажа аутсайдер. Ето как тийнейджърите понякога функционират като вълшебно огледало, което отразява собствените ни недостатъци, и ако искаме да спрем тези тенденции, е уместно да се вгледаме повече в себе си, отколкото в тях. В противен случай ще сбъднем библейските алгоритми и ще жънем бури от ветровете, които по-рано сме посели.”
Само че в България проблемът се задълбочава и заради особен тип емоционално изоставяне.
“Много родители физически присъстват, но психически отсъстват
- категорична е Ирена Соколова. - Често изглежда като свръхобгрижване (“На мама принцесата”), но зрелостта да сложиш граница на себе си, преди да сложиш на детето, отсъства. Големите се усещат претоварени, тревожни, работещи до изтощение или самите те емоционално неграмотни. Пиенето, пушенето, да държиш постоянно айкоса или телефона всъщност са свързаност със зависимостта. Децата растат с огромен достъп до информация, но с малко реална емоционална свързаност. Без навици дори и да си лягат навреме в един и същ час. Това дълбоко дестабилизира детската психика. Усещането е за истинска самота - (“Аз сам съм си родител”).
Емпатията също не се учи чрез морализиране,
а чрез преживяване на свързаност. Ако едно дете не е било достатъчно виждано, чувано и регулирано емоционално, то трудно разпознава вътрешния свят на другия човек.
Допълнително влияние има и културата на подигравката, която в България често се приема като форма на сила. Уязвимостта се разбира като слабост, а чувствителността като нещо срамно. В много училищни среди агресивното поведение носи статус. Това е особено видимо при момчетата, при коит
социалният натиск да бъдат “твърди” често води до емоционално притъпяване
Когато към това се добавят липсата на последствия, дефицитът на училищна психологическа подкрепа и слабият обществен авторитет на институциите, агресията започва да се преживява като безрискова.”
Сравнението със скандинавските държави е показателно. Там също има насилие и проблемно поведение, но образователните системи работят много по-активно върху социално-емоционалното развитие с разпознаване на чувства, конфликти, емпатия, групова динамика.
“В България училището все още е фокусирано предимно върху академичното съдържание, а
психичният живот на детето често остава извън вниманието
- подчертава Соколова. - В резултат имаме млади хора с добра дигитална ориентация, но с нисък капацитет за емоционална регулация. Нарастващата загуба на вчувстване е свързана и с още един феномен - хроничното свръхстимулиране. Съвременният мозък, особено в юношеска възраст, е подложен на непрекъснат поток от образи, видеа, скандали, насилие и емоционални крайности. Когато психиката е постоянно превъзбудена, тя започва да се защитава чрез притъпяване. Това е защитен механизъм. Човек започва да чувства по-малко, за да издържи повече.
Парадоксално, но именно свръхекспозицията на емоции може да доведе до емоционално изключване. Тези случаи са симптом на културна и психологическа криза на свързаността. Най-любимите образи от екрана рекламират смърт, маскирана като печалба на билбордите за хазарт.
Това е саблен удар върху съзнанието на децата, които уж пазим
Колкото повече обществото се атомизира, отношенията се заменят с дигитално наблюдение, а ценността на човека - с неговата видимост, толкова повече ще виждаме млади хора, които могат да снимат страданието, без да го почувстват.”
И може би най-страшното не е самото насилие, а моментът, в който престанем да се ужасяваме от него.
Когато човешката болка се превърне във фон за клип, тогава проблемът вече не е само в децата
Той е в средата, която ги е научила, че вниманието струва повече от съчувствието. Тийнейджърите не растат във вакуум. Те попиват езика, моделите и ценностите на обществото, което ги заобикаля.
И ако днес виждаме поколение, което снима, вместо да помогне, унижава, вместо да разбере, и напада, вместо да разговаря, трябва да си зададем неудобния въпрос: какво точно сме им показали ние?
Защото емпатията не изчезва внезапно.
