- При Иван Шишман изземат ценности от богатите и църквата, за да секат сребърни пари
Много преди левовете да станат официална валута в България, даже преди завладяването на страната от османците, хората у нас са търгували със златни, сребърни, медни и смесени монети - и византийски, и собствено производство.
Първите емисии, върху които със сигурност стои името и изображението на български владетел, са от времето на цар Иван Асен II (управлявал между 1218 и 1241 г.). Намерени са няколкостотин медни пари, никакви сребърни грошове и само една златна перпера. Поради високата си стойност тя е имала представителна функция. Смята се, че започва да се сече от 1230 г., след победата на Иван Асен II в битката при Клокотница над епирския деспот Теодор Комнин. Вероятно производството на златните монети е било в монетарницата в Солун, която тогава е била в българската територия. Тиражът е бил малък в годината на победата или за кратко след това.
От едната страна е изобразен Исус Христос Пантократор, седнал на трон. Откъм гърба е сцена как св. Димитър Солунски
коронясва и подава меч на цар Иван Асен II, който е в цял ръст.
Видът ѝ е заимстван от византийския хиперпирон. Разликата в теглото и диаметъра им е минимална. Перперата е 4,33 грама, с 33 мм обиколка, а хиперпиронът - 4,45 г, с 25 - 28 мм. Формата и на двете е вдлъбната. Пробата на златото е много висока (18 карата, 66% чистота). Византийските първоначално са били с още по-чиста проба - 20,5 карата (85%), но с течение на времето спадат до 12 карата заради икономическата криза в империята.
Перперата е леко вдлъбната от едната страна по подобие на византийската монетна традиция към онзи момент. Екземплярът е открит през 1934 г. край Прилеп, Кралство Югославия тогава, и днес се съхранява в Националния археологически институт с музей при БАН. Белград се съгласява да я размени за други ценни монети, които пък са предоставени от България, обясни д-р Михайлов. Основоположникът на българската нумизматика Тодор Герасимов е изпратен на място да провери нейната автентичност и да извърши самата замяна.
Тя е безценна, казват нумизматите. Но ако се предложи на търг, според тях би се продала за 100 хиляди евро в момента. "Перперата е леко изтрита и дори е била пробита, така че е използвана като накит", добави д-р Михайлов.
Пак от същото време има още една интересна монета, въпреки че е от мед, а не от благороден метал. Причината за високата ѝ стойност е, че е имала и политическо значение. Тя е влязла в употреба след битката при Клокотница през 1230 г., когато цар Иван Асен II увеличава територията на България на три морета - Черно, Егейско и Адриатическо, и в нейните предели влизат областите Тракия, Македония и части от Албания. Тогава държавата е
поръчала изсичането на медни скифати
с надписи на български, които са се разпространявали по новите земи.
Това е доказано, но кой е първият владетел, който започва да сече монети у нас, все още е спорен въпрос.
"Съществува хипотеза, че това става при цар Петър IV, брат на Асен - обясни историкът д-р Стоян Михайлов от Националния археологически институт с музей към БАН пред "24 часа - 168 истории". - Тези монети, на които е изписано името "Теодор" (рожденото му име), може и да са били на името на узурпатор във Византия.
Не е ясно за кого от двамата Теодоровци става дума.
Монетите са само по един-два екземпляра в по-големи находки и не можем да разберем на базата на разпространението кой ги е поръчал."
При всички положения държавата е контролирала процеса и е давала право на малък брой местни владетели да пускат свои серии. Най-масово са се използвали медните и билонните (смес от благороден метал и мед) монети.
От тях властта е печелила най-много, казват нумизматите. Стойността на златните и сребърните се определя от чистотата на метала. Докато дребните пари са били по-евтини от изписаното върху тях. Държавата винаги е могла да промени курса и така да контролира постъпленията в хазната. "Обикновено ги дава на населението по един курс и ги взема по леко по-висок, един вид като такса - добави д-р Михайлов. - Когато например трябва човек да си плати данъците.
Документирана е системата във Византия и вероятно се е използвала и в България. Според нея данъците задължително се плащат в златни монети. То е ясно, че не може да бъде точната сума, защото те са само с един номинал. Тоест ти даваш три перпера, ако дължиш 2,5, а държавата ти ги връща в медни монети. Така чрез данъците тя събира средства и отделно пуска към населението медни монети, които са де факто с по-ниска стойност."
Размерите на дребните пари варират между 18 и 25 мм. За отливането им са изразходвани няколко тона мед годишно, като за суровина са използвали стари византийски монети, които са били в обращение. Заедно с тях в обращение са били и билонните. Думата идва от френското billon - сплав от сребро или по-рядко злато в ниска концентрация и мед или други метали. Съдържанието на благородния метал е между 5 и 25%. Когато са току-що изработени, те са сребристи заради процеса на избелване - потопени в киселина, която разтваря медта по повърхността и оставя тънък слой чисто сребро или злато. След време той се изтрива и монетата става червеникава или тъмна на цвят.
Секли са ги, за да спестят благороден метал за по-големи държавни нужди и в същото време да има достатъчно пари за покупките.
Стойността на билонните монети е била по-висока от вложения в тях метал. Тоест царството гарантирало, че хората може да се разплащат с тях, когато чистото сребро е било твърде скъпо.
Често билонните монети се наричат и скифати. Наименованието идва от гръцката дума "скифос" ("чаша"), защото са били вдлъбнати. Формата се получава чрез специфичната технология на сечене -
горната и долната матрица са били с различен релеф
(едната - вдлъбната, а другата - изпъкнала), което придава на метала обем и здравина. По този начин се улеснявало подреждането на монетите и изглеждали по-големи.
Повечето медни монети на владетели като Константин Тих Асен (1257 - 1277) или Теодор Светослав (1300 - 1322), открити у нас, са билонни.
По-ценни от тях са били сребърните пари - грош или аспра. Най-масово са били сечени при цар Иван Александър и сина му Михаил Асен. При тях са били поръчани огромни количества.
Открити са при археологически находки. Разпространявали са се на целия Балкански полуостров и са били приети от съседите. Производството им продължава дори и след смъртта на Иван Александър.
Любопитното е, че в монетосеченето у нас се отразяват и местните конфликти.
Видинският цар Иван Срацимир (1356-1396) поръчва сребърни монети с различен външен вид от търновските по онова време. Той е изобразен на трон, което напомня западноевропейските образци. Докато брат му цар Иван Шишман е в цял ръст и държи скиптър или кръст.
Търново в онзи момент изпитва силен недостиг на благородни метали, защото владетелят е в обтегнати отношения с брат си, а от юг напират османците и не може да разчита на находищата в Северозападна или Южна България. В същото време в последните 10 години от управлението на Иван Шишман са сечени най-вече сребърни аспри.
От времето на цар Иван Шишман има находки на медни торнезета (вид пара), които са изключително редки, защото са сечени за много кратък период от време около бурните събития преди падането под османска власт. Някои изследователи смятат, че част от монетите не са от истински билон, а са с медно ядро и калаено покритие. Технологията е била използвана за постигане на сребрист ефект при по-ниска производствена цена, което е индикация за финансовите трудности на царството в края на XIV век.
Независимо от разликите в емисиите
има една основна характеристика, като се сравнят българските сребърни пари с византийските.
Техният сребърен ставратон например започва да се употребява с тегло около 8,50 грама, което по-късно спада до 7,40 г, докато нашите при Теодор Светослав са 1,71 г, а при Михаил II Асен - вече 1,55 г.
По времето на Иван Александър сребърното монетосечене достига своя количествен пик, въпреки че се забелязва постепенна инфлация - теглото на монетите намалява от 1,5 г до под 1 г. В края на XIV век - при Иван Срацимир, се секат малки аспри с тегло едва 0,43 г. Въпреки че няма свидетелства какво количество сребро е било употребено за държавните цели, вероятно това са били стотици килограми, добивани в местни рудници или при търговия с Дубровник. То е било с високо качество за времето си - стерлингово сребро в началото (90 - 92,5%), а в по-късните емисии вече качеството намалява.
Повечето български монети са по византийски образец, но има и такива, които заимстват венецианската иконография, за да бъдат по-лесно приемани от търговците. Изобразяват Исус Христос Пантократор на трон на лицевата страна. На обратната страна на чуждата монета са св. Марко и дожът, а на българската - владетелят със синовете си и надписи на кирилица.
Най-редките сребърни български монети са от времето на цар Михаил III Шишман Асен (1323 - 1330).
Върху тях той е изобразен на кон, за да се подчертае войнската му мощ.
Парите, сечени при предшественика му цар Теодор Светослав Тертер (1300 - 1322), пък се отличават с високо художествено майсторство. Те са първите от средновековните български монети, които са открити през XIX век. Ядрото им е плоско за разлика от по-старите емисии, където то е корубесто.
Има една монета, открита през 2008 г., чийто анализ обаче е публикуван от нумизмата Валери Стойчев чак през 2020 г., защото дотогава собственикът ѝ не е давал съгласието си за това. Тя е с ядро от неблагороден метал, покрита със злато. На лицевата страна царят е на кон, с инсигниите си, а от другата има кръст с украсени с двойно топче краища. Матрицата според Стойчев не е позната от останалите от времето на Теодор Светослав Тертер и експертът прави извода, че е била изсечена по специален повод. Монетата е добре позлатена. Била е предназначена за награда, с по-висока стойност от обикновените емисии. Вероятно е дадена на отличил се с храбростта си воин.
По принцип обемът на произвежданите монети е бил контролиран от държавата. Няма запазени документи, но се съди по това колко броя се секат с една матрица. Това зависи и от типа метал. Златото и среброто са по-меки и от един печат може да отсекат повече, докато медта е по-твърда и реално от една матрица става по-малко количество. Да речем до 10 000, докато златните и сребърните - до 15 - 20 хиляди.
Властта е внимавала и да няма фалшиви пари, въпреки че според нумизматите ментета са се правили още от момента, в който започват да се създават първите монети. От научна гледна точка е трудно да се прецени дали една пара е имитация, поръчана от упълномощен владетел, или фалшива. Но законите са били много строги. От Византия е привнесен опитът да се отрязват ръцете на хората, секли незаконно монети.
След завладяването на България от османските турци е имало преходен период, в който са се използвали все още и българските пари. Империята не е ограничавала в каква валута да стават разплащанията. Вероятно нашите са отпаднали с течение на времето, загубили са се или са били заровени, но не са били насилствено иззети.
