Подпоручик Константин Йорданов е осъден на смърт от Народния съд. В последната си дума поема вината и моли за снизхождение към войниците
Датата 20 декември 1943 г. се оказва особена за историята на българската армия, защото показва двете лица на военните. В този ден в защита на небето над София от бомбардировачите на съюзниците във Втората световна война геройски загива поручик Димитър Списаревски. Пак на 20 декември 1943 г. (според някои - на 19 декември) в село Ястребино, днес в община Антоново, изпратените за борба с "вътрешните врагове" военни разстрелват без съд и присъда 18 цивилни жители на селото, сред които и 6 деца на възраст между 7 и 14 години. Вината им пред тогавашната власт била, че хората от погубените 6 семейства имали близки в нелегалност или в неизвестност.
Разстрелът извършват войници от Втора картечна рота на 19-и пехотен шуменски полк с командир подпоручик Константин Йорданов. През това време той е запасен офицер, по професия учител.
Подпоручикът твърди, че го е направил по заповед на висшестоящ, но е доказано, че той заповядва разстрела, за което е осъден на смърт от Народния съд в Омуртаг на 9 април 1945 г. Възложил е екзекуцията на селяните на свои войници без да присъства на нея лично.
Сред убитите в Ястребино е и 7-годишният тогава Стойне Калайджииски. По това време подпоручикът е имал вкъщи син на същата възраст...
Пропагандата преди 10 ноември 1989 г. създаде мита за "шестте ястребинчета" и ги провъзгласи за герои, макар че те по-скоро са били мъченици на своето време. Днес са почти забравени, особено от младото поколение.
В последната си дума пред съда на 2 април 1945 г. Йорданов заявява: "Господин Председателю, Господа народни съдии, признавам се напълно за виновен, за стореното горчиво от сърце съжалявам. Получавам най-тежката присъда, която почитаемият Народен съд ще ми наложи. Но тази присъда ми се дава не от народа, а от подполковник Киров (Любомир), защото той хвърли цялата отговорност върху един подпоручик. Желая да отида на фронта и там да намеря своята смърт в служба на ОФ властта, за да се опитам да измия черното петно, което се хвърли върху мен, рода ми и семейството ми. Аз моля да бъде намалено наказанието на войниците, защото те не са виновни, понеже аз им заповядах.
Моля почитаемия съд за снизхождение".
С подполковник Киров двамата имат очна ставка пред съда, висшестоящият офицер отрича да е заповядвал екзекуцията в Ястребино и съдът му се доверява - подполковникът се разминава със смъртната присъда. Така е записано в протоколите от съдебните заседания в Омуртаг, които се пазят в Държавния архив.
В днешно време се появиха писания, че българската войска е неспособна на подобно зверство, а децата от Ястребино са убити от партизани, защото неволно в играта си те открили тяхното скривалище и можело да ги предадат. А подпоручикът говорел пред съда това, което му било наредено, за да облекчи съдбата си.
Нито един от наличните факти - запазените малко документи от онова време и спомените на съвременниците, не потвърждават тази версия. Не я потвърдиха и близките на подпоручика и на някои войници, участвали в разстрела, с които се срещнах през пролетта на 2021 г. във Варна, Плевен и Разград, макар тя би им била най-изгодна.
Напротив, без съмнение подпоручикът е бил умен човек, високообразован за времето си, и е бил наясно със съдбата си.
Константин Георгиев Йорданов е роден на 20 май 1914 година в силистренското село Базиргян, (Безиргян) Силистренско, в семейството на Деша и Георги Георгиеви. По-късно в студентското му досие ще пише, че майка му е била домакиня, а баща му - земеделец.
Днес родното му село не съществува на географската карта на България, както по силата на присъдата от Народния съд е заличено и името на Йорданов от регистрите на днешната Главна дирекция "Гражданска регистрация и административно обслужване" на Министерството на регионалното развитие и благоустройството.
Най-напред, през 1942 година, някогашното село Базиргян (остарялата форма базиргянин означава търговец) е прекръстено на Милетич. След това, на 7 декември 1954 година, три села - Айдоду (Изгрев), Базиргян (Милетич) и Драгалина образуват днешното село Искра, което най-голямото в добруджанската община Ситово.
В материалите за Константин Йорданов на Народния съд може да се види, че той е ту от Базиргян, ту от Милетич, ту от Киченица, Разградско, друг път е представен като жител на Разград. Най-накрая, в смъртния му акт, издаден от община Омуртаг в края на 1945 година, е вписан и като жител на Шумен. В това няма нищо необичайно - в един момент село Базиргян става Милетич, а най-вероятно семейството на подпоручика напуска крайдунавска Добруджа след 1919 година, когато по силата на Ньойския договор тази територия става част от Румъния, и се заселва в пределите на стара България, като избира разградското село Киченица.
По това време Константин е на 5-6 години. А по времето, когато е арестуван - септември 1944 година, той живеел със семейството си на квартира в Разград на улица "Свети Климент" 66.
Като умно и начетено момче, Константин Йорданов получава добро образование. Първо, през 1935 година, той завършва Смесената /слятата/ гимназия в Русе с успех много добър 5,03. Издадено му е зрелостно свидетелство номер 2297 от 6 юли същата година. Веднага, на 10 септември 1935 г., с протокол номер 3, е приет за студент, тогава са казвали курсист, в Института за учители в Шумен, специалност "Математика и физика". Постъпва в първа курс на 25 септември, като в картона му изрично е уточнено, че ще учи на разноските на родителите си.
Две години по-късно, на 12 юли 1937 година, от института му е издадена диплома номер 38 след успешно положени теоретичен и практически изпит. В досието му изрично е отбелязано, че успехът му е повишен със заповед номер 1524 от 16 юни 1937 година - рождения ден на престолонаследника Симеон Сакскобургготски. Тогава, в чест на появилия се на бял свят Симеон, на всички учащи в царството успехът е завишен служебно с по една единица. От оценките му се вижда, че младежът не е бил отличникът на випуска, но се е справял прилично с учебния материал.
Като курсист /студент/ Константин Йорданов по-скоро е бил някъде в златната среда. По-късно, вече като командир на рота, макар и запасен офицер, оценките му са много по-добри.
Любопитен факт е, че като студент той вече е бил глава на семейство - женен мъж с едно дете. Венчал се е за Станка Сярова от Асваткьой (Главиница), Силистренско, малко преди да замине за института в Шумен - на 1 септември 1935 година. Избраницата му е на 20 години. Венчали се в черквата на село Топчии, тъй като в тяхната Киченица нямало православен храм. По-късно там е кръстен и синът им Славчо. Славчо, или Слави, както е записан по-късно, се ражда на 4 септември 1936 година. Той почина през април т.г. месеци преди да навърши 89 години.
С днешна дата човек би си казал, че Йорданов е бързал да живее, сякаш и подозирал какво му готви Съдбата..
След като завършва института, Константин Йорданов, вече на 23 години, трябва да влезе в казармата. Служи в Разград, в 19-и пехотен шуменски полк, който е дислоциран от години в този град. Като войник Йорданов дори бил в същата Втора картечна рота, която ще командва като запасен офицер през декември 1943 година. Когато се уволнява, се налага да работи като учител в продължение на пет години, какъвто ангажимент той е приел още като курсист в първи курс на института в Шумен.
Времената в страната през тези дни, и особено в родния Силистренски край на учителя, са бурни. През септември 1940 г. е подписана Крайовската спогодба, която връща по дипломатически път на България от Румъния Южна Добруджа. Силистренско отново е в пределите на България, една от задачите на българската власт е да върне българския език и българските учители и учебници в местните училища, където досега са се подвизавали румънци. Златно време за изява на един млад учител, при това - патриот, какъвто без съмнение е бил младият Константин. Едно от доказателствата за това е, че, според показанията на бившите му подчинени пред Народния съд, Йорданов е бил легионер и той никъде дори и не прави опит да опровергае това. А Съюзът на българските национални легиони освен антикомунистическа, е бил и уртранационалистическа организация.
Младият мъж наистина се завръща в родния си край - на 12 декември 1940 г. е назначен за учител в прогимназията на село Ситово с месечна заплата 2250 лева. Остава тук до края на учебната 1942-1943 година, когато е мобилизиран като запасен офицер и трябва да се яви отново в полка си в Разград. В последната си учебна година - 1942/1943 г., преподава в прогимназията физика, химия, телесно възпитание, история, но и вероучение - предмет, по който се учат десетте божи заповеди и онази - "Не убивай".
Летописната книга на училището в Ситово е писана през 80-те години на миналия век, когато чествали неговата 100-годишнина. Там бившият му директор Стоян Радков Стоянов е посочил, че школото в селото е създадено през 1886 година, а от учебната 1925-1926 г. имат прогимназия. Не е пропуснат периодът на румънските учители тук и трудностите, които създава на децата изучаването на всички предмети на румънски език. Следва възторгът, с който местното населението посреща връщането на родния си край в пределите на България.
Не са забравени и първите учители, които трябвало с апостолски труд да върнат българщината в Ситово. "Но някои от младите учители по това време се увлякоха по идеите на фашизма", пиша Стоянов. Имена не са посочени.
Попитах го по телефона за тях. Отговори ми веднага, без да се замисля: "Ами Константин Йорданов от Базиргян. Той карал курс за борба с партизаните, докато бил в казармата, в Школата за запасни офицери. А в Ястребино проявил усърдие".
"Проявил усърдие" - оценка в две думи, която вероятно може да направи само един дългогодишен учител.
Не открих живи ученици на Йорданов, за да ги попитам дали е проявавал усърдие и докато е бил техен учител.
Съдбата повече не върнала учителят зад катедрата в клас. Военните му месеци, до септември 1944 година, му създават характеристика на строг, работлив, взискателен и... усърден офицер. Поведението му в казармата подсказва, че със сигурност е искал да остане на служба под пагон. Първо, и вероятно защото вече получавал месечна заплата от 4600 лева плюс "екстри". През май 1944 г. заплатата му стига до 5 хиляди лева. /По-ниска е от заплатите на щатните офицери, но все той е запасняк/.
Но вероятно, и по-важно от парите, във войската той е виждал своето истинско призвание.
Обяснимо е и това. Подпоручикът е бил беден, в документите му като студент например е записано, че в първи курс е освободен от таксата за общежитие поради бедност. От същата "фаланга", според Народния съд, са били и тези от другата страна. Те, другите, са искали да променят живота си, като променят системата и повели борба на живот и на смърт с нея. Наивно, романтично, под чужда диктовка - приемете го, както искате. Показателно е, че част от разстреляните ястребинци са приели идеите на комунизма като гастарбайтери в САЩ в годините след Първата световна война, а не от съветска Русия.
Без съмнение, подпоручикът също е искал да промени и уреди живота си, но по другия начин - не като демонтира системата, а като започне да й служи предано и всеотдайно, като я запази. Преведено на войнишки жаргон - в казармата е бил натегач. Може би така е разбирал смисъла на понятието за дълг пред Цар и Отечество.
Изборът и на двете страни е бил осъзнат, както биха казали днес - информиран. За него, уви, и двете страни са платили възможно най-високата цена.
А запасният подпоручик е бил ценен от началниците си до края. Това личи от удостоверение с дата 15 март 1945 г., подписана от новия командир на полка подполковник Иван Г. Иванов, издадено, за да послужи пред Народния съд. В него офицерът е определен като точен, акуратен и изпълнителен.
За живота зад стените на казармата може да се разказва според документите, които, макар и прочистени още преди 9 септември 1944 г., все пак са се съхранили в Държавния военен архив във Велико Търново. Този живот е белязан от едно неочаквано, но съдбоносно за страната събитие - ранната смърт на монарха цар Борис Трети на 28 август 1943 година.
Според статистиката, през 1943 година в Царство България са починали 47 757 мъже и 40 635 жени. Обобщената статистика не казва причината за смъртта на тези хора, най-вероятно в общия кюп са както царят, така и растреляните в Ястребино 18 мъже, жени и деца.
Вестта за кончината на монарха заварва Константин Йорданов в казармата. Веднага, още на следващия ден - 29 август 1943 година, ротата му полага нова военна клетва за вярност - вече за честна и вярна служба на новия цар Симеон Втори и на Родината, който, според тогавашната традиция, автоматично станал и главнокомандващ на полка. С дата 31 август е издадена заповед, в която са упоменати чиновете, положили тази клетва. Във втора рота това са 186 човека, неин командир по това време все още е капитан Стоил Върбанов Даскалов.
От военните книжа на Йорданов става ясно, че малко преди това, за времето от 8 август до 21 август включително, подпоручикът е бил командирован към Школата за запасни офицери и може би тогава е изкарал въпросния курс за борба с партизаните, за който говори бившият директор на училището в Ситово Стоян Стоянов.
Денят 6 декември 1943 година вероятно е бил паметен за подпоручик Константин Йорданов. Според запазен рапорт от тази дата, капитан Стоил Даскалов и подпоручик Константин Йорданов донасят, че на 6 декември първият сдал, а вторият приел във всяко отношение командването на Втора картечна рота. С други думи - на фаталния 20 декември в Ястребино подпоручикът бил ротен командир едва от две седмици и със сигурност е искал да го забележат в тази му роля. Но става обратното - командирът на полка полк. Иван Атанасов не погледнал с добро око на новината, че сред убитите в Ястребино има и 6 деца, поради което, според свидетели, подпоручикът понечил да се самоубие и трябвало вечерта да го пазят от самия него.
Не е споменато изрично, но подпоручик Йорданов е назначен за времен командир на ротата, тъй като е бил запасняк, а не щатен офицер.
В архива във Велико Търново е запазена поверителна заповед на полка от 25 декември 1943 година, в нея се казва, че съгласно лично поверитална заповед номер 1 от 15 декември 1943 година на командира на сборния отряд при 4 дивизионна област /ген. Георги Ковачев/ полкът излезе на занятие извън гарнизона. Следва списък на офицери, подофицери, срочни кандидат подофицери и фелдфебели школници, според който "посочените да се изключат от порционни пари, а се зачислят на котлова храна и им се требват станови (лагерни) пари според датата в списъка...".
В този списък подпоручик Константин Георгиев Йорданов фигурира под номер 18, бил е на занятие извън гарнизона от 16 до 23 декември 1943 година.
Как са се развили събитията по време на това занятие, известно и като "Голямата акция", е писано много - задачата пред войската била борба с "вътрешните врагове". Една от целите е чрез физическо унищожение да бъде прекъсната връзката между нелегалните и техните ятаци, което да принуди партизаните да се предадат. Но в запазените в архива документи на 19 пехотен шуменски полк, с две изключения за други случаи, няма нито ред от заповеди, донесения или рапорти за извършени блокади, разстрели на цивилни, палежи на къщи, преследване на нелегални и т.н., с каквито историята на този край изобилства. Това е така, тъй като материалите са били старателно прочистени от "компромати" още преди септември 1944 година. Следват събитията в полка след занятието.
Ако един изследовател се довери само на тях, ще остане с впечатлението, че казарменият живот в Разград продължава да си тече мирно, а по време на занятието не се е случило нищо за отбелязване, както казват самите военни.
Една от първите заповеди, в която фигурира и името на подпоручик Йорданов, издадена след завръщането на полка от "занятието извън гарнизона", е с дата 31 декември 1943 година. Тя е под номер 71 и касае назначаването на различни комисии. Неговата е "за проверка на паричния ковчег, офицерската и подофицерската взаимноспогателни каси, фонд "Музикантски инструменти" и фонд "Собствени на частта пари" към 10 януари 1944 година".
Към 1 януари 1944 г. Втора картечна рота наброява 89 души - доста по-малко от положилите клетва за вярност към новия цар Симеон Втори през август 1943 година. Как върви войсковият живот в нея след драмата в Ястребино?
В своя заповед номер 11 от 5 март 1944 г. лично командирът на полка полковник Иван Атанасов пише:
"По занятията
Ротата се представи от подпоручик Константин Йорданов. Отлично подравняване по фронта и тила, с правилен рапорт и стегната маршировка. Външният вид на войниците много добър, стегнат войнишки стоеж, жив и устремен поглед, облекло чисто и спретнато.
Стъкмяването на войниците и конете - правилно. Раниците много добре скатани. Отговори твърди, отривисти и дружни. Чистоплътност - задоволителна.
Морална подготовка - успех отличен. Войниците даваха самоуверени, твърди и смислени отговори. Обстоятелство, което подчертава ясното разбиране за дълг към Царя, народа и Родината и готовност за изпълняване на длъжностите си в мир и на война...
По отношение на съвременното устройство на държавата и политико-обществения живот е работено с увлечение и умение, в резултат на което се дадоха смислени и положителни отговори.
Намирам, че по отношение на моралната подготовка в тая рота са създадени благоприятни условия за поддържане на едно будно национално съзнание и самочувствие.
Телесна подготовка - успех много добър. Войниците са заякнали и лесно понасят трудности.
Стрелкова подготовка - успех отличен. Оръжието се познава достатъчно...
Заключение. Намирам, че подготовката на войниците от ротата е на нужната висота, което се дължи на големите усилия, настойчивост и желание за работа на всички командири".
По всичко личало, че начело на ротата е командир, който има уменията и възможностите на един добър учител.
И когато на 20 и 21 септември 1944 г. полкът тръгва от Разград за Пирот, за да участва в Първата фаза на войната срещу Германия /заповедта за това е от 14 септември/, видимо той е добре подготвен за тази си мисия. От Разград към фронта тръгват общо 1845 човека, сред тях са 66 офицери, 105 подофицери, 35 фелдфебел-школници.
С тях не е подпоручик Константин Йорданов, който като прогермански офицер е арестуван от новата власт заедно с неколцина други още в първите дни след 9 септември 1944 г. и остава в ареста на омуртагската милиция до разстрела му на 9 срещу 10 април 1945 г. край село Паничино край Омуртаг.
Днес името на подпоручика не фигурира сред 7526-те имена на жертвите на комунизма, изписани върху плочите на Мемориала, издигнат пред НДК в София. В българската история остава като герой един друг командир на същата тази Втора картечна рота на 19 пехотен шуменски полк - капитан Христо Бърдаров, роден в Разград. През Първата световна война ротата му защитава 3 години Охрид от позициите си в Мокра планина в Албания, където той загива в бой на 19 октомври 1917 година. На следващия ден е произведен посмъртно в чин майор. Тялото му е пренесено и погребано в двора на черквата "Свети Георги" в Струга. Казват, че на погребението за капитана плакал дори и конят му.
Властите на комунистическа Югославия разрушават паметника му след 1944 година.
В тази история крещящо липсват две снимки - на разстреляния 7-годишен Стойне Калайджийски и на командира на Втора картечна рота при 19 пехотен шуменски полк подпоручик Константин Йорданов. За детето е ясно - то било толкова малко, когато го настигнали куршумите, че все още не било успяло да се снима и негова снимка не е останала. Затова и навремето рисуваха портрета му със звезда вместо фотография.
Случаят с подпоручика е по-различен - след срещата ни през пролетта на 2021 г. във Варна с внучката му, родена 20 години след ястребинските събития, тя отказа да ми предостави снимка на дядо си, което, разбира се, е нейно право. Обяснението й беше, че той принадлежи на семейството си и трябва да остане завинаги там.
Аз мисля по-различно - волно или не, подпоручикът е влязъл в българската история и вече принадлежи на тази история. За добро или за лошо...
