Виолета Еленска полага основите на художествената гимнастика в родината на Маркес
С Виолета Еленска се знаем от легендарния вестник “Поглед”. Когато през далечната 1976 г. като студент първокурсник по журналистика отидох в редакцията с желанието да сътруднича, тя вече беше доказан автор и редактор, който отговаряше за спортните страници в седмичника.
Вили, както всички я наричахме, беше много хубава жена, с изваяно като в Божия матрица тяло. Винаги вървеше много бързо и си мислех, че всеки момент аха и ще литне.
От колегите разбрах, че е световна шампионка по художествена гимнастика в ансамбловите съчетания през 1969 г. Тя никога не парадираше с високите си спортни успехи. После пътищата ни - житейски и професионални, се разделиха, за да се срещнем отново след почти 40 години.
През 1967 г. на световното първенство по художествена гимнастика в Копенхаген за първи път са въведени и ансамбловите изпълнения. И “шест никому неизвестни момичета от някаква си страна България” - както пише местен вестник, си позволяват да се заявят като шампионки със самочувствието на кралици.
Представете си ситуацията: фаворитки са от водещата в света школа на СССР, чехкините и гимнастичките на ГДР. Цяла седмица снимки и репортажи за тях в медиите подгряват публиката. А българките пътуват почти три денонощия, сменяйки няколко влака. Не са имали възможността да тренират поне четвърт час, но влизат с навирени носове в най-грамадната зала, която някога са виждали. При това изтеглят най-ужасния номер - първи!
Обаче още след началните няколко такта от Петко-Стайновата ръченица, на която играят, сред публиката в залата настъпва космическа тишина. А след последния акорд момичетата имат чувството, че светът се стоварва върху тях. Те още не са свикнали на такива продължителни и бурни аплодисменти.
Ансамбълът ни сякаш обезличава играта на всички останали отбори и до края оценката им остава най-високата. Но последва разправия в съдийската комисия и без каквото и да е правило от тогавашния регламент отнемат пет десети от оценката на нашите.
Така те остават с бронзовите медали, а кметът на Копенхаген, който ги връчва, се опитва да изтрие сълзите им. За разлика от българското ръководство, което не разрешава на състезателките да подадат контестация с пари, които събират от собствените си джобове.
“За мен дотогава спортът беше просто хоби - разказва Вили Еленска, а състезанията - възможност да се изявявам пред публиката, защото от малка обичах сцената, там се чувствах жива и значима. Но след тази несправедливост, меко казано, у всички нас се зароди дивата амбиция да докажем, че сме най-добрите”.
И на следващото световно първенство във Варна, отборът ни просто натрива носовете на всички! Но когато момичетата са на най-високото стъпало и ги окичват със златните медали, когато звучи химнът на България и цялата публика е на крака, Вили Еленска изведнъж усеща някаква празнота.
Това ли е да си на върха?
Скоро тя намира отговора на този сакрален въпрос: “Дадох си сметка точно в този момент, че за мен по-важен е бил самият път към върха”.
След години, когато пита наши алпинисти, покорили поредния осемхилядник, как се чувства човек, когато е стъпил там, на “покрива на света”, никой не й отговаря с ентусиазъм. В журналистическия си тефтер тогава тя записва: “Само снежни върхове, пустота и мъртвило, просто бързаш да се спуснеш обратно. Към живота!”.
Още цели шест години след триумфа във Варна продължават успехите в спортната кариера на Еленска. Авантюристичният й дух е донякъде удовлетворен, защото в онези времена само чрез елитния спорт тя може да обикаля по света.
Наричат състезателките от ансамбъла “златните”,
в САЩ ги представят като “Момичетата, които биха рускините”,
в Япония на “Експо-70” сутрин, обед и вечер ги посрещат с огромен светлинен надпис: ”Златните момичета на България”.
И те играят, като дават всичко от себе си. Дори и Вили, въпреки че вече е бременна с първото си дете. Само четири месеца след като ражда дъщеря си, тя отново е най-силната състезателка на “Левски” и поднася на публиката поредния си рискован или “луд” елемент с уредите, заради което не искат да й се доверят и да я пуснат на световно с индивидуалните състезателки.
И днес тя твърди, че ако се беше състезавала в спортната гимнастика, поне четири рискови нови елемента са щели да носят нейното име.
Ансамбълът продължава да обикаля из Европа и света за състезания или демонстрации. Но нещо се променя, залите вече са й тесни, стените им сякаш държат в клетка мислите и желанията на Еленска.
И най-неочаквано за мнозина, които я знаят като най-високо платената военизирана гимнастичка на “Левски-Спартак”, тя постъпва като репортер във в. “Народен спорт” с три пъти по-ниска заплата. Записва следдипломна специализация във Факултета по журналистика - профил печат, в СУ “Св. Кл. Охридски”.
Когато година по-късно я канят в редакцията на в. “Поглед”, тя най-после се чувства на мястото си. Попада сред невероятен екип от професионалисти, които си позволяват да задават въпросите защо, как, какво да се направи”, за да се променят нещата? Които разнищват проблемите и често настъпват по “мазолите” властимащите. И се чувстват в правото си да го правят, защото работят в изданието на СБЖ.
Заради чудесната творческа атмосфера и отличните условия за професионална изява “Поглед” си остава голямата любов на Виолета Еленска за цял живот. Неповторими 14 години!
Обаче след голям скандал за нейно журналистическо разследване през есента на 1986 г., дълбоко обидена, тя подава молба за напускане и си тръгва от вестника.
Един ден треньорът по баскетбол Станислав Бояджиев й казва, че цялото му семейство учи испански, защото се подготвяли да заминат за Колумбия.
От него Еленска научава, че колумбийското Министерство на спорта моли българското за добри треньори и специалисти в баскетбола, вдигането на тежести, волейбола, както да се положат основите на художествената гимнастика.
Още на другия ден рано-рано сутринта, заредена с копия на дипломи, грамоти, отличия и аргументирано написани предложения за развитието на любимия й спорт, както и молба за работа в Колумбия, Вили Еленска буквално влетява в кабинета на Мария Гигова, тогава председателка на федерацията. Двете се познават от деца.
И само след една седмица Еленска лети към другия край света. Лети към Колумбия, родината на нобелиста Габриел Гарсия Маркес, но и на наркокартелите. Тя, разбира се, е “изгълтала” всичко, преведено от този забележителен автор.
Обаче местните власти не са подготвили нищо, за да използват Вили като специалистка. Тя си дава сметка, че
за да ѝ обърнат внимание, трябва да направи нещо атрактивно, нещо “а ла фиеста”
Докато си подготвя програмата за курсове и лекции (задължително с колоритни и привлекателни заглавия), обикаля всички клубове за танци и всякаква активност в Кали - голям град, в който се намира седалището на Националната спортна школа на Колумбия.
Тя бързо навлиза в специфичните им народни ритми и разбира, че вихрещата се навсякъде салса е толкова далеч от древната и обичана кумбия, колкото у нас чалгата е далече от шопското хоро или от родопската песен. Открива си едно частно клубче, в което момиченца тан;уват балет и веднага ги спечелва за каузата си. Подготвя голям ансамбъл с ритмите на кумбията.
В Колумбия най-обичани са коридата и мачовете.Често след края си футболните двубои прерастват в улични битки между агитките, но в антракта между двете полувремена запалянковците се държат като в опера.
Точно там се прицелва Вили. Помолва директора на Националното училище да уговори домакините на стадиона да пуснат момиченцата за едно изпълнение по време на почивката.
Вили Еленска си спомня: “Очаквах положителна реакция, но чак такава - не! Три пъти извикаха на бис изпълнителките и целият стадион танцуваше - момиченцата с цветните ленти на зелената трева, а зрителите - по двойки до седалките. По-голяма реклама за мен от това здраве му кажи.”
Започват да я канят отвсякъде. Пътува до много градове за курсове, за лекции в различни университети и колежи, за съвети как да си направят клуб или как да организират дейността му. Оказва се, че колумбийците са невероятно любознателни хора, жадни за непознатото и готови да дадат последните си песос, за да научат нещо ново. Без значение дали курсът е осемчасов, или тридневен.
Самата Еленска открива колко много познания е получила и от спорта, и от журналистиката. И още нещо важно, което после й дава друга насока в живота - че умее да увлича младежката аудитория и, че обича да обучава деца, да ги кара да погледнат на света с други широко отворени очи.
С такива очи тя гледа Колумбия и нейните хора. Впрочем чуйте разказа й:
“Видях с очите си лавата и почувствах с кожата си горещата пепел на вулкана Ел Руис. Живях в Меделин по време на въведения полицейски час и преподавах в университета, в който преди дни бяха убили кандидата за президент заради обявената от него война на наркокартелите. Пътувах по нов път, който се оказа, че е прокаран върху огромното свлачище, погребало над 600 автомобила, както ми разказа непознатият ми спътник в автобуса до мен.
Докосвах се до невероятна колекция от артефакти на предколумбовата епоха в Картахена, обикалях запазени до днес светилища, гостувах в индианско селище, където почти нищо не се беше променило, освен че преди да влязат за служба в църквата, построена от католиците, местните си обуваха обувките, а после навън отново ги събуваха - даже през зимата ходеха боси. Опознах Колумбия даже по-добре от много колумбийци...”
В една спокойна утрин Еленска трябва да пътува със самолет от Богота до Кали. Събужда се по тъмно с такова силно главоболие, че остава в леглото. В същия ден няма други ангажименти и решава да си доплати и вземе следобеден самолет.
Тя винаги носи със себе си малък радиоапарат, настроен на музикална станция, който слага до ухото си на леглото в хотелската стая. В 7,05 часа прекъсват предаването и тя чува съобщението:
“Току-що експлодира самолетът с полет Богота - Кали
След десетина минути ще ви съобщим имената на загиналите!”.
“Боже мой какви глупости сънувам, понеже изпуснах самолета! - такава мисъл минава през ума й, а тя продължава да лежи, унасяйки се. В 7,15 часа отново прекъсват музиката, същият траурен глас повтаря съобщението и започва да чете имената на загиналите пасажери. Ужасена, тя чува и своето име!
Да чуем преживяването й след онзи траурен глас: “Не можех да дишам, да направя каквото и да е движение. Не помня как съм се облякла, как съм излязла от хотела на летището. Помня как поемах на огромни глътки въздуха, как поглъщах с невярващи очи зеленината наоколо, как влетях в първото кафене и пих най-вкусното в живота ми кафе, как се затичах по някаква улица и тичах, и тичах, докато останах без сили...”
Към обяд Еленска се поуспокоява и докато лети със следобедния самолет за Кали, вече обмисля каква нова страница ще отвори за живота си след завръщане в България.
Оказва се, че през следващите години тя отваря не една, а няколко най-различни страници, но това са теми за друг разговор. В него водещата роля е на въпросите за мястото на младите хора и възпитанието на децата ни.
Колкото до взривяването на самолета, той е поредният епизод от свирепата война между властта и наркокартелите.
