Сега искам да се науча да яздя кон, да пътувам с кораб и да отворя школа - за художествена гимнастика и бойни изкуства
Мария Петрова е родена на 13 ноември 1975 г. в Пловдив. Трикратна абсолютна световна шампионка по художествена гимнастика в три поредни години. През 2006 г. тя и първата трикратна абсолютна №1 в света - Мария Гигова, са избрани и в топ 10 в историята на цялата гимнастика. Мария Петрова е най-титулуваната българска художествена гимнастичка - освен трите абсолютни световни титли и един сребърен медал в многобоя има още 5 златни, 7 сребърни и 3 бронзови медала от световни първенства, двукратна абсолютна европейска шампионка и носителка на сребро и бронз от еврофинали. С две пети места на олимпийски игри.
От 2001 г. е в управата на любимия спорт у нас, а от 2012 г. е вицепрезидент на Българската федерация по художествена гимнастика. В управата е и на европейската гимнастика от 2005 г. В края на 2017 г. е избрана за президент на европейската художествена гимнастика. През 2021 г. е избрана за вицепрезидент на световната художествена гимнастика и е в ръководството на Техническия комитет към Международната федерация по гимнастика.
Легендарното златно момиче на България навърши 50 г. Равносметка с широка усмивка на щастлива жена направи в специално интервю за "24 час
- Мария, едва ли има по-добър съдия от самата вас за предстоящата важна задача. Ако трябва да оцените съчетанието, което изиграхте в живота си през изминалите 50 години, какъв е резултатът? Какви са оценките ви за артистичност, за изпълнение и за трудност?
- Благодаря за този интересен въпрос. Замисли ме. Може да звучи нескромно, но аз се чувствам удовлетворена от това, което съм постигнала. От начина, по който хората отговарят на знаците, на емоциите, на това, което им давам аз. Ако трябва да вляза в тази роля, на съдия -
не бих си дала
максимална
оценка 10, но
бих си дала 9,
защото има още какво да надграждам. Винаги има.
- А конкретно за трудността на житейското ви съчетание дотук?
- Този фактор може би е основан на това, че не знаеш какво те очаква. Затова 5. 5 е добра оценка, защото каквото съм постигнала дотук и това, на което стъпвам, според мен е достатъчно като опит, емоции и удовлетвореност, за да мога да продължавам да надграждам. А силата я имам. И не се предавам лесно. Водена съм предимно от любов и вяра, че сме добри, че можем повече и че трябва да разпръскваме добро около нас и да даряваме щастие.
- При “отворена” оценка за трудност, която може да надвишава 10, наистина ли поставяте само 5 за трудността на живота трикратен световен шампион до 21-годишна възраст и успешен ръководител на българско и световно ниво в следващите 29? Свикнали сме да се говори за големите препятствия зад големите успехи. И ако тази оценка за трудност поне за постиженията на килима ни се струва ниска, може ли да я завишите, ако подадем контестация?
- Аз съм човек, който не дава лице на трудността, не обръща внимание на това колко е трудно. Не съм свикнала да споделям не защото имам какво да крия, но смятам, че трябва да се фокусираме по-скоро върху това какво можем, какво правим и какво още можем да постигнем, а не какви трудности ни пречат. Тоест, аз съм човек, който търси решения, който върви напред. Естествено, че съм имала трудни моменти. Не само аз, всеки човек има трудни моменти. Въпросът е как преминаваме през тях и какви решения вземаме.
- Кой е най-големият ви подарък от живота?
- Дъщеря ми и семейството ми.
- Как бихте описали с 5 думи 50-годишната Мария Петрова?
- Уау! Зряла, щастлива, в мир със себе си, устремена напред. С любов. Това е.
- Коя е Мария Петрова днес извън публично познатото с работата ви за българската и световната художествена гимнастика? Какво ви усмихва, какво ви предизвиква, какво ви кара да летите - нещо, което обичате в буквален и преносен смисъл?
- Аз съм човек, който не се задоволява трудно. Лесно бих могла да бъда доволна, да дам храна или воля на радостта си. Мен ме радват малките неща. Ама много ме радват и ме правят щастлива. Ето, дори на 50-ия си рожден ден - огромно щастие да бъда с моята майка и с най-добрата си приятелка. Важен ден за мен, естествено - имахме прием в най-важната институция в държавата. Щастието е да мога да споделя този ден с толкова важни хора за мен като майка ми и най-добрата ми приятелка.
Радват ме
хората. Радва ме
красотата
като цяло. Красотата в думите, красотата в обстановката, красотата в начина, по който човек се изразява, как изглежда и въобще всичко свързано с красота.
- Кои хора и събития определяте като съдбовни за вас, за да стигнете дотук?
- Първо, съдбовно е, че съм попаднала в такова семейство. Първичното ми семейство е семейство на спортисти. Те са ме определили и са определили посоката ми. Не за друго, а защото от малка съм слушала предимно разговори за спорт. След това съвсем случайно попаднах в художествената гимнастика. Това е важна стъпка. Беше просто случайно - в детската градина ме избраха за този спорт.
- Там идва да ви гледа треньорка, която детските ви очи оприличават на фея, и тръгвате след тази красота...
- Да, там дойде феята с русата коса и сините очи, която ме вдъхнови да тръгна по пътя на спорта. След това, естествено, голямата школа на Нешка Робева. Искам да спомена специално една жена - Дора Шишкова, която, освен че беше президент на Българската федерация по художествена гимнастика в моментите, в които станах шампионка, но тя беше първата, която открехна вратата към това да науча дипломатичността. Тя също ми даде много. Моята първа треньорка – феята Наталия Моравенова. И мъжът ми, който
сподели
благородната си
душа с мен
и го чувствам като огромна сила и подкрепа. Дори в моментите, в които ми е било много трудно, говорехме си, а аз му се оплаквах: “Ужасно е, не я понасям треньорката”, Борислав отговаряше: “Не, ти си там да си свършиш работата. Свърши си работата. Всичко ще приключи, въпросът е да се успее”.
- И в много от най-успешните бизнеси най-големите във всяка сфера определят своите провали и разочарования за съдбовни за бъдещите си големи постижения. Така ли беше при вас и в спорта? Доколко определящо беше първото ви световно първенство през 1991 г., когато едно 16-годишно момиче впечатлява, но изпуснат обръч го оставя назад в многобоя? И имате ли и други такива примери?
- Хванахте ме в точния момент с точния въпрос. Това също беше много съдбовно. Беше много трудно световно първенство за целия ни отбор. Случваха се някакви неща, които ние не разбирахме защо. Имаше оценки, които се появяваха на таблото, после излизаха други. Ние не знаехме какво се случва. Общо взето, нямахме голям успех на това световно, при все, че бяхме сребърни медалистки в отборното класиране, имахме бронзов медал в многобоя, но това се считаше за провал. Състезанието свърши. Аз бях толкова ядосана на нашите конкурентки, ама толкова ядосана... Говорихме си с Нешка и тя казва: “Виж какво, Мария, ти си дебютантка, хората те запомниха. Получи първата десетка на цялото световно първенство. Ще вървим напред, няма да се отказваш.” Спомням си, че само стоях и я гледах. И ѝ казах:
“Ще видят тия рускини”
И всъщност две години по-късно аз станах абсолютна световна шампионка.
- Видяха тези рускини... Точно в навечерието на 18-ия ви рожден ден през ноември 1993-а в Аликанте идва първата титла - след онзи урок от 1991-а и след среброто през 1992-а. Но колко по-специално беше посрещането на пълнолетието с този мечтан златен подарък, при все че иначе време за празнуване на рождени дни тогава не сте имали?
- Видяха... Просто ме мотивираха. Но не го свързвам с рождения ден. До отказването си от гимнастиката на 21 г. повечето рождени дни не ги помня, защото са били по състезания, а важни са те. Не съм имала и абитуриентски бал. Рождените дни - някой ако ти подари цвете по време на състезание. Състезанията обаче ги помня всичките. Спортът беше основна част от живота ми. Основен приоритет. Там нямаше много време за лични празници. Та за подарък като за рожден ден в Аликанте не съм мислила, но пък чувството от постигнатото беше страхотно. След онази мотивация, че просто ще им покажа на конкурентките. България беше първа отборно, аз – първа в многобоя.
- Хвърляте ли понякога поглед към онзи първи златен медал от световно? Пазите ли медалите си на специално място – физическото олицетворение успехите ви?
- За мен е важно това, което съм постигнала. Това, което е написано. Това, което остава в историята. Материалните придобивки не са толкова важни. Но е важно може би един ден твоите деца и следващите поколения да видят материалния облик на успехите, чисто като медали. По това време се подаряваха много красиви купи. Особено в Италия. Огромни красиви трофеи. И някак усещаш наистина тежестта на удовлетворението от това, че си пристигнал нещо значимо. Защото купата тежи – като усилията ти. И аз трябваше да я нося, било то от Италия, или от Русия, където също подаряваха много красиви купи. Носейки я, виждаш, че има смисъл.
- 1993 г. в Аликанте изпреварвате Екатерина Серебрянская с две десети за златото в многобоя, през 1994 г. в Париж сте с 50 хилядни пред Зарипова и Лукяненко, а през 1995-а във Виена сте заедно на върха със Серебрянская. Казвали сте ми, че третата титла ви е най-ценна, и то не заради уникалния факт, че сте първата абсолютна №1 в света в три поредни години, а по-скоро заради настроенията в стил: “Тя вече си гледа връзката с Борислав Михайлов, а не тренировките, няма шанс пак да стане първа”. Така ли е?
- Абсолютно. Аз много
обичам някой
да ми каже
“не можеш”
или “няма да се справиш”. Това ме мотивира неимоверно. И може би това ми е помогнало също да докажа на тези, които не са вярвали, защото аз искрено исках да им покажа. И го постигнах.
- В момента във всеки спорт се радваме на всеки медал, а вие растете във времена на "всичко освен златото е провал". С днешна дата оценявате ли още повече постижението си - първата три пъти в три поредни години абсолютна световна шампионка в художествената гимнастика?
- Знаете ли, ние трябва да се радваме на всеки един успех, който получава България. Било то в лицето на спортистите, на нашите математици. Аз винаги се радвам, когато се чува името на България така ярко да свети. Да, аз съм постигнала много и имах много успехи. Не без помощта на много, много хора. Било то моите треньори, приятели, родители, екипите с които сме работили. Това е бил огромен наш успех, за да може името на България да се прославя. И удовлетвореност - да знаем, че трудът има смисъл.
- Как ви се сториха 30-те години от третата ви титла до днес, 29 от оттеглянето ви от спорта? Отлетяха ли като миг? Бяха ли като вечност? Или са със смисъл на вечност заради любов, семейство и отдаденост на настоящето и бъдещето на любимия спорт?
- Не мога да кажа, че тези 30 години минаха бързо, защото бяха много шарени, много цветни. Взех важни решения в живота си. Успях да създам семейство, да създам дом, да имам професия. Щастлива съм, че останах в художествената гимнастика, защото продължавам да твърдя, че това е най-красивият спорт за жена. Освен че прави красиви, елегантни, женствени тела, той калява. Той дава много силен дух, воля, целеустременост. Това са все качества, които помагат на момичетата в живота след спорта. Така че животът ми е цветен. А задачите, които си бях поставила, ги постигнах.
Вече от 13 г. съм вицепрезидент на Българската федерация по художествена гимнастика, ръководена от Илиана Раева. И тя, и аз като нейна огромна помощ, и всички ние от екипа сме щастливи – имаме нашите олимпийски шампионки от ансамбъла, имаме олимпийска сребърна медалистка индивидуално, освен всичко друго вече имаме нашите олимпийски медали. И за мен това е огромно удовлетворение.
Бях член на управителния съвет на федерацията от 2001 година благодарение на поканата на Мария Гигова. Тогава тя покани мен, Илиана и Лили, за да се учим. Впоследствие Лили стана треньор, аз и Илиана останахме в средата на ръководството. Много научих. След това влязох в европейската гимнастика. 16 години бях там. След това бях 4 години президент на Техническия комитет по художествена гимнастика в Европа. Видях какво е да си президент. Отново научих много. Срещнах много силни жени, от които научих доста. Хайде Брунедер беше президент тогава, когато аз бях още член. От нея съм взела много. След това продължих със световната гимнастика. Преди 4 г. бях избрана за вицепрезидент на Техническия комитет по художествена гимнастика към Международната федерация. Щастлива съм, че работим заедно с президентката на комитета Ноха Абу Шабана, както и с Моринари Ватанабе. Освен професионалист той е и голям приятел на България, защото е бил студент тук. Много японски треньорки и специалисти са се учили от българската школа по онова време. И той винаги обръща специално внимание на България.
- Как вие определяте значимостта да сте вицепрезидент на международната структура, управляваща вашия спорт?
- Много хора са ме питали: “Добре, и какво толкова?”. Знаете ли, ние представляваме България, ние сме лицето на България в света в тези структури. Нашата цел и отговорностите ни са много големи. Аз съм щастлива, че попаднах в Международната федерация в момент, в който благодарение на мен и на моите колежки успяхме да върнем художествената гимнастика обратно към корените. А именно - ние сме спорт и изкуство. Музиката е водеща. Танцът трябва непременно да присъства в нашия спорт. И ние трябва да разказваме истории чрез телата си, чрез уредите. Естествено, със съответните елементи на трудност. И съм много горда, че успяхме да върнем този баланс между всички компоненти на спорта ни. И вече чувам отново и от моите приятели, и от специалисти от други спортове: “Мария, вие сте интересни. Интересно ми е да ви гледам”. От този факт съм щастлива и удовлетворена.
А удовлетвореността се допълва още повече, когато заговорим и за успехите, които имаме ние. Нищо по-хубаво не може да се случи на един ръководител от това да знае, че неговите гимнастички, неговите треньори благодарение на цялата работа на този екип и техните сили и талант са успели да постигнат нещо. Най-доброто. Най-високото.
- И все пак след онази “ваша” златна 1995 г. има сериозна 30-годишна пауза – чакане на абсолютен световен шампион от България след Мария Петрова. Симона Пейчева стана вицешампионка в многобоя през 2001 г., Стилияна Николова стана вицешампионка в многобоя тази година след бронза си от 2022-а, но златото ни бяга. Ясно е, че го чакате с нетърпение, но ако влезем в сферата на реализма – кога ще си го заслужим, кой ще го извоюва, готова ли е Стилияна да сложи край на това дълго чакане възможно най-скоро?
- Ех, тази година бяхме на косъм. Замислих се, че най-трудното е да си втори и четвърти. Защото си на крачка. Първото е на крачка от златния медал, а да си четвърти е на крачка от подиума, от медалите. Аз вярвам. Ние работим в тази насока и аз вярвам, че нашите момичета, треньорите и всички ние ще се справим – да имаме световна шампионка в многобоя в индивидуалното.
- А и олимпийска...
- Да, абсолютно. Първата крачка е това – световното първенство. А след три години отново има олимпийски игри. Вярвам и в Стили, вярвам и във всички български деца. Има много, много – най-различни и много талантливи български гимнастички. Аз съм човек, който вярва. И винаги съм вярвала. Всеки работи, всеки иска да е добър. Но когато имаш съвкупност от физически качества, талант и силна психика, тогава се получава. И то трябва да се случи в точния момент. На точното място. Този синхрон е много труден. И затова казвам - вярвам. И вие вярвайте. Благодаря за вашата подкрепа, защото без журналистите това, което правим, не би стигнало до хората. А е важно. Защото сме най-силни, когато вярваме заедно. Вярвайте в нас.
- Тъй като живеете в свят на спорт и изкуство и се борите за него, кой е любимият ви спорт извън художествената гимнастика и какво ви вдъхновява или просто много ви харесва от сферата на изкуствата?
- Обичам да гледам хокей, фигурно пързаляне, ски, футбол, естествено. Хубавия, добрия, динамичен футбол. Обичам хубавите футболни мачове. Но хокеят наистина ме вдъхновява. Тази динамика е впечатляваща. Аз съм била и в Австрия на хокеен мач, даже направих един удар в края на мача. Изваждаха по един човек от публиката. И видях, че не е никак лесно.
- И избраха вас напълно случайно? Кога се случи това?
- Да, да, напълно случайно. Аз бях малка. Бяха ме поканили на гости и моите приятели ме заведоха на хокеен мач. И от публиката ме избраха за удара в края на мача.
- И какво стана? Уцелихте ли вратата?
- Не. Греда. (Смее се.) Казвам ви, че не е никак лесно.
- А в сферата на изкуствата – какво ви е любимо?
- Благодарна съм на Нешка и целия екип от треньори, защото те възпитаваха в нас отношение към изкуството и културата. Отивахме на тренировка и Нешка ни казваше: “Утре имате задача да ми кажете имената на петима художници”. На следващия ден: “Искам да ми изрецитирате едно стихотворение”. Винаги имахме задачи, свързани с изкуството. Винаги знаехме каква е музиката, кой е композиторът на съчетанията, които изпълняваме. Водила ни е на балет, на театър и някак неминуемо ние израснахме с изкуството. Това е много важно за една красива, богата и широка душа. И много помага за спорта в бъдеще. Сега го виждам особено много, тъй като 25 г. спортът ни беше предимно трудност. Трудност, трудност, трудност. Изкуството, танцът бяха малко избутани в ъгъла и виждам колко много специалисти, било то треньори или съдии, не разбират. На тях им е трудно. Борят се да научат изкуството да оценяваш артистичността, да я правиш, да я прилагаш и да я разпознаваш. Трудно им е, но ние като международен комитет правим доста в тази насока. Имаме много обучителни материали, които подготвяме, за да обучим целия свят. Нашата цел е спортът ни да бъде достъпен до всички континенти, до колкото може повече държави.
Аз обичам изкуството, познавам много български художници.
От чуждестранните
ми е любим Климт
Харесвам неговия ярък период, но се оказва, че има и интересни произведения с по-убити, пастелни тонове. Харесвам също Матис, Дега, скулптурите на Роден. От българските сега – Светозар Бенчев и Живко Мутафчиев. Лично се познавах със Светлин Русев. Горда съм, че имам няколко негови картини. Обичам поезия също така. От музикалните произведения не знам, кое да ви кажа – харесвам “Болерото” на Равел. Слушам всякаква музика.
- Самата вие пробвали ли сте се и в друго изкуство освен изкуството на художествената гимнастика?
- Това не съм го казвала на никого, но от малка
имам написани
стихчета –
наивни, детски
Някои си ги помня и до днес. Умея да рисувам малки скици.
- Има ли нещо, което все още не сте постигнали или направили, а много искате?
- Много неща искам още да направя. Искам да се науча да яздя кон. Искам да пътувам с кораб. Може би един ден бих искала да направя школа, която обаче да не е само с художествена гимнастика, а да има и някакъв вид бойно изкуство за момчета, защото харесвам дисциплината, която бойните изкуства дават. Да можеш, когато имаш ярост, да я опитомиш и да я използваш в правилната посока.
- Какво си пожелавате за следващите 50?
- Първо съм благодарна, че стигнах до 50. И второ – надявам се животът да бъде милостив към мен и да продължава да ми дава интересни предизвикателства, с които да се справям.
- А в сферата на щастието през призмата на най-голямото му измерение за вас – Елинор?
- Като всяка майка бих искала тя първо да е здрава, след това - щастлива. Казвам щастлива, защото за мен щастието обхваща всичко. Всеки човек е различен и за всеки човек щастието е в различни измерения. Бих искала тя да бъде щастлива по нейния си начин.
