Той преговаряше за членството ни в НАТО, сега представя тънкостите на дипломацията в "Отвъд протокола"
Как България връчи демарш на съветския посланик през 80-те години заради неточност в учебник? Как затруднихме паркирането на служители на американското посолство като ответна мярка за поискани от Държавния департамент 2 млн. долара неплатени глоби на нашето посолство в САЩ? Тези любопитни истории и тънкостите на външната политика в трудни за България времена разказва опитният ни дипломат и експосланик в Москва Бойко Коцев в новата си книга "Отвъд протокола", чиято премиера е днес от 18,00 ч. в Тържествената зала на Централния военен клуб.
Бойко Коцев е с впечатляваща кариера и богат опит в дипломацията и Министерството на външните работи, извървял пътя от стажант-аташе до посланик. Сред длъжностите му са и първи постоянен представител на Република България в ЕС и посланик в Руската федерация, ръководител на преговорите за присъединяване на Република България към НАТО (в областта на сигурността) и към ЕС (в областта правосъдие и вътрешни работи и обща външна политика и политика за сигурност).
Носител е на многобройни чуждестранни отличия, сред които "Велик офицер на Ордена за заслуги на Френската Република", "Велик офицер на Ордена на Леополд II" на Кралство Белгия, ордена на Руската православна църква "Преподобни Серафим Саровски", медала "За взаимодействие" на Министерството на външните работи на Руската федерация и др.
Ето откъс от книгата му "Отвъд протокола", и по-конкретно части от главата: "Нестандартността в дипломацията е гаранция за успех":
В битността си на извънреден и пълномощен посланик на Република България в Руската федерация имах възможността да се запозная с много добре премислен съвременен държавен церемониал, изпълнен с уважение към традициите на руската държава и с добре вплетени послания. Пристигнах в руската столица през април 2012 г. Предстоеше извървяването на последната стъпка за окончателната акредитация. Пълномащабният работен режим на един посланик настъпва едва след като той връчи акредитивните си писма на държавния глава на приемащата страна. Тогава той се смята за легитимен представител на своята държава и може да пристъпи към представителните си функции по развитие на двустранните отношения.
***
В Руската федерация всичко е организирано малко по-различно. Приемането на акредитивните писма се провежда два пъти в годината - през февруари и през септември. Няма значение кога е пристигнал новият посланик. Трябва да чака. Действително Русия е голяма страна, сложна за управление. Има много задачи и проблеми, които чакат своето решение. Държавният глава е силно ангажиран. Имат 147 посолства и представителства на международни организации. Но дипломатическите представителства в другите световни столици не са по-малко на брой, а и проблемите там не са по-малко. Според мен освен чисто прагматичните причини са се
търсели и други внушения, унаследени от имперските традиции
Държавният глава на Русия, било той монарх или президент, трябва да внушава величие и респект. Всички други държави и техните пратеници следва да се отнасят с нужното почитание и да приемат, че не са равни с него и да не оспорват върховната му власт.
***
Така всички 21 посланици, които бяхме пристигнали след февруари, трябваше да изчакаме до 26 септември 2012 г., когато беше назначена датата за приемане на акредитивните писма. Нямаше индивидуални срещи. Практически нямаше и възможност за обсъждане на каквито и да било двустранни въпроси. Предвиждаше се всички ние да участваме в групово връчване на акредитивните си писма.
***
Пристигнахме в Кремъл един час преди началото на церемонията. Изкачихме се по парадната стълба, която се използва за всички държавни мероприятия на президента. Той самият се изкачва по нея за извършване на своята инаугурация, т.е. официално встъпване в длъжността президент на Руската федерация. Настаниха ни в Георгиевската зала, където чинно трябваше да изчакаме началото на церемонията.
***
В уречения час влязохме в съседната Александровска зала. Беше изрядно подготвена за церемонията. На мястото, където трябваше да застанем, върху уникално красивия паркет имаше широки, елегантни и цветово съчетани с останалия интериор пътеки. На срещуположната страна беше поставен стилизиран килим и катедра със знака на президента. Досещахме се, че там ще застане Владимир Путин.
***
В един момент вратата откъм Тронната зала се открехна и към нас се присъедини президентът на Руската федерация Владимир Путин. Застана зад катедрата и направи кратко обръщение към нас, посланиците, които трябваше да връчат акредитивните си писма. Отбеляза, че поемаме почетната и отговорна мисия да представляваме своите държави в Руската федерация и да развиваме двустранните отношения и взаимноизгодното сътрудничество във всички области.
***
След тези встъпителни думи руският президент направи кратки характеристики на отношенията с всяка една от държавите, чиито посланици бяха в залата. Една от най-позитивните беше за Република България.
***
След краткото встъпително слово, което беше предназначено колкото за нас, толкова и за световните медии (журналисти от много медии присъстваха в залата), Путин застана в центъра на залата и пристъпихме към фактическото връчване на акредитивните си писма. Процедурата не предвиждаше разговор с него. Подхождахме, предавахме писмата, заставахме до него за снимка и се връщахме на място. Връчването ставаше по ред в зависимост от датата на пристигане в Русия и протоколната подредба в редицата. След завършването на тази процедура се предвиждаше кратко неформално общуване с руския президент на чаша шампанско, разбира се.
Владимир Путин се приближи към нас и застана в центъра на залата. Ние подхождахме към него, след като си вземахме чаша добре охладено шампанско. Неволно и естествено се получи опашка, този път в случаен ред. За тази част от церемонията нямаше регламент. Който беше по-пъргав, се оказа в началото на редицата, а по-умерените останахме в края. Не се предвиждаха дълги беседи. До руския президент имаше протоколен служител, който напомняше, че има и други посланици, които искат да общуват с него. Освен това естествено получилата се опашка притискаше застаналия до президента посланик и така ограничаваше времето на неговото общуване. Следях внимателно как протичат беседите. Продължаваха не повече от две-три минути. Посланиците говореха бързо, като че ли искаха да изговорят целия дневен ред на двустранните отношения. Путин се усмихваше и нищо не отговаряше, но беше дружелюбно настроен.
***
Дойде и моят ред. Нашата страна имаше най-дълъг списък с отворени и проблемни въпроси в двустранните отношения. Едва ли обаче щях да успея в рамките на две-три минути да изложа някакъв въпрос в неговата цялост и да искам определено решение от държавния глава на Руската федерация. Освен това нямах указания да поставям определен въпрос на вниманието на Путин по време на връчването на акредитивните си писма. Просто да мълча, щеше да е невъзпитано и нетактично. Импровизирах. Реших, че нестандартната дипломатическа комуникация би могла да постигне по-голям ефект, отколкото мрънкането с някакви искания, които той нямаше как да разбере и да реагира. Когато дойде моят ред и застанах пред него, му казах, че в залата
има много достойни хора, но само двама джудисти - той и аз
Путин нищо не каза, но се усмихна много топло и дружелюбно. Сигурен съм, че това направи моята последваща работа като извънреден и пълномощен посланик на Република България в Руската федерация много по-лека и ефективна. Българският посланик стана разпознаваем, което е голямо постижение в руската столица. Това безспорно съдейства да имам работещ канал за комуникация с президента. В случаите, когато имаше искане от моето държавно или правителствено ръководство да предам дадена информация или да поискам нещо, имаше действащи канали, по които предавах полученото от мен поръчение и в разумни срокове получавах отговор.
Импровизацията и нестандартността може много да допринесе за успеха в дипломацията. Но за това е нужна висока квалификация, много знания и умения и богат професионален опит.
(Със съкращения, заглавието е на редакцията.)
