Как с 11 евро на глава от населението се завоюват титли и медали
Трябва да отлепим ютията от дъното. Това са думи на един национален селекционер по футбол преди години. Е, дрехата на родния футбол отдавна прегоря под ютията на проблемите, но за останалия ни спорт започва да се надига с пълна сила. Въпреки липсата на финансиране.
Защото, ако се проверят данните на Европейската комисия, ще се открие, че България е държавата, която дава най-малко за спорт. Последните сочат, че у нас това са 11 евро на глава от населението. И по този показател сме последни заедно с Ирландия. Според официалната статистика у нас се отделя 0,1% от бюджета. Може би става въпрос за закръгляване, тъй като всички са наясно, че вероятно сме на 0,05%. С всичките увеличения през годините. Унгария, Финландия и Швеция са лидери с 0,7%, а Исландия, която е член на EFTA, е рекордьорът с 1,5. Иначе средното за всички държави членки е около 0,2%, което си е два пъти повече от България.
И на този фон започваме да смятаме. След две нулеви олимпиади в Лондон и Рио на последните две завършихме с по три титли. Толкова не бяхме вземали от Сидни през 2000 г., или точно преди четвърт век. А 2025-а ни донесе емоции, които трудно могат да бъдат забравени. И то в спортове, смятани за елитни. И то на фона на липсата на финансиране и материална база, завещана ни от родителите и дядовците ни.
България е единствената държава в Европа, която не строи и дори не планира нов национален стадион, който да отговаря на изискванията на ФИФА и УЕФА. Може би опарена от факта, че това, което се свърши в Пловдив, стана в пъти по-скъпо и сега седи празно. У нас се приема като новина, че се възстановява писта за лека атлетика. Основополагащ спорт, от който тръгват всички останали. Защото, както казва Сергей Бубка, футболът е атлетика с топка. Във волейбола се скача, в баскетбола също. А в София останаха само няколко коридора в НСА, където може да се тренира нормално. За пързалки не говорим. Зала "Христо Ботев", която се използва от волейболната федерация, е със забрана да се използва едната трибуна, защото е опасна. И единственият клуб, който има нормални условия, е "Левски" заради частна инвестиция, не държавна или общинска. Зимните ни пързалки са в толкова окаяно състояние, че ако ги види човек, ще се замисли дали въобще да влиза, камо ли да пусне детето си да тренира. И на този фон са последните изследвания, които показват, че зимните спортове каляват и допринасят най-много за здравето на подрастващите. България разполага с един тревен корт за тенис, защото поддръжката е изключително трудна. И още, още, още.
Може би единственото, на което разчитаме, е ефектът на изтеглянето. Той е изключително важен в моторните спортове. Или с прости думи, този, който се движи пред теб, образува фуния от разреден въздух, която ти дава предимство. В някои спортове работи, в други се проваля.
Сигурно мнозина са забравили, че преди няколко години България бе домакин на европейско първенство по волейбол. И тогава нашите се представиха феноменално. Изведнъж залите се напълниха, децата искаха да бъдат като своите идоли. И ето че след години резултатът е факт. Мъжете са сред четирите най-силни отбора на планетата, и то с най-младия тим на първенството. Жените също бяха на световно, завършило със загуби, но бяха сред най-силните. Девойките редуват европейска със световна титла, а Димана Иванова е №1 в няколко възрасти. Юношите също са в елита. По всичко личи, че бъдещето е пред нас. Представяте ли си да класираме два отбора на олимпиадата в Лос Анджелис след 3 години?
Че ние не можем да пробием в отборен спорт от 2008 г., когато пак бяхме с волейбол в Пекин.
Същият ефект се вижда и в тениса. В този елитарен спорт сме имали сестри Малееви и феномена Григор Димитров. И хоп - български финал на откритото първенство на САЩ. Иван Иванов с двете титли - в САЩ и "Уимбълдън", а братовчедът на Григор - Александър Василев, с 1/2-финал в Лондон и загубен финал в Ню Йорк. Турнир от "Големият шлем" и две български знамена на пилона и на екрана. Как да не се спукаш от гордост.
Изтеглянето направи феноменални успехи и в сноуборда. Имаме световен шампион в зимен спорт - Тервел Замфиров. И над Сахара заваля сняг. Такава рядкост е това постижение. Но в началото бяха Радослав Янков и Александра Жекова.
Те проправиха пътя, хлапетата грабната бордовете и... А не трябва да се забравя, че Тервел не е сам. Те са цял отбор надъхани младежи. И за момента една девойка - Малена Замфирова, но и там ще дойдат кандидатки за славата.
Може би този ефект е най-добре съхранен в художествената гимнастика. С леки изключения. Но при Илиана Раева все едно идват поколение след поколение. Наследници на златни, диамантени и платинени момичета. Няма друг спорт в България, който да се е задържал толкова време на върха. От десетилетия. При другите винаги се получава срив, а гимнастичките ни са константа всяка година.
Боксът също държи ниво, като тази година направихме двама медалисти от световно, което не се бе случвало от доста време.
Сега идва и отрицателният пример, който вече се превърна в нарицателен. От 4-и в света на футбол само за някакви си 20 години се борим да влезем сред 100-те най-силни на планетата. Четвъртите в света взеха властта след Иван Славков и сега сме на положението за български футбол да се говори или добре, или нищо...
Баскетболът все още не е реализирал ефекта от Александър Везенков, който стигна и до НБА, след като стана номер 1 в Европа. Но трябва да се надяваме, че и тези времена ще дойдат. Все повече момчета излизат да играят в чужбина. Което е една доста добра перспектива за хубава основа на един бъдещ национален отбор.
На второ място, за успехите допринасят и родителите. Възпитанието е основна част в успехите на един спортист. Липсват ли ти първите 7 години, можеш да забравиш. Не знам Владо Николов колко си е стоял у дома, но синовете му Симеон и Александър направиха чудеса във волейбола, и то от ранна възраст. Представяте ли си, че Мони е само на 18 години и ако вземем предвид до колко игра баща му, може да сме спокойни за бъдещето на волейбола у нас.
Родителската връзка може да се проследи и в други спортове. В държавата, където няма и една шанца за ски скок, имаме състезател в световния елит от десетилетия - Владимир Зографски. Тръгнал по стъпките на баща си Емил. Със световна титла за младежи.
За първи път българче спечели първенство на Италия по картинг. Лео Кралев. Най-малкият син на Пламен Кралев, първият българин, който кара във Формула 2. Родителите на втория - Никола Цолов, са също до него през цялата му кариера.
Точно тук е и моментът на ината. Родителския. Да направиш така, че детето ти да успее. Да го хвърлиш в огъня, а не да се опитваш да му осигуриш всичко. Няма как да го возиш на тренировка с последен модел автомобил и да очакваш да стане Лионел Меси. И да буташ кинти на треньора, за да играе, нищо, че другите са по-добри от него.
На трето място идва талантът. Този прословут български талант. Просто няма как да не се появи някой феномен. Алберт Попов ни върна на картата в ските след близо 4 десетилетия. А слаломистите в световната ранглиста са повече от тези при тенисистите. Петър Мицин е в елита на един от най-трудните и престижни спотове - плуването. Другите ни таланти подобряват рекорди от времената на Таня Богомилова, Соня Дангалакова, Антоанета Френкева. На по няколко десетилетия. Божидар Саръбоюков в атлетиката вече сериозно се намесва в картите в скока на дължина. Постоянно е над 8 метра. Йоана Илиева е в елита на фехтовката, след като едва ли някой от нейните съученици знае кои са братя Етрополски. Или Николай Свечников. Да не говорим за олимпийската титла на каратистката Ивет Горанова.
И тук отново идват братя Николови във волейбола, Везенков, Григор, младите ни таланти в тениса и още един куп спортове. И на последно място идва още един важен момент, който е показателен за българския спорт и нивото на треньорите у нас. Да, те могат да намират таланта, но да го развият, е трудно. Заради това постоянно се говори, че има проблем, когато младите минават при мъжете и жените.
Какво е общото между всички гореизброени - всички са минали през чужбина. Мони и Алекс - през американското първенство за колежани, сега Алекс отива и в Русия. Алберт Попов не се прибира от септември до май у нас заради лагери и тренировки. Влади Зографски се ожени в Полша и си намери треньори там. Замфирови също са на дълги лагери в чужбина. Везенков е роден в Кипър, където играеше баща му и почти няма допир с българското първенство. Същата история като с първия роден в България хокеист от най-силната лига в света - НХЛ, Александър Георгиев. Роден в Русе, израснал в Русия, тренирал във Финландия. Тенисистите - единият в школата на Надал, другият - в Швеция. Двамата пилоти не карат у нас, защото нямаме свястна писта, сега се завършва първата в Самоков. Или с прости думи, с учебниците от времето на социализма голяма звезда не можеш да създадеш. Примерът е ярък - имаме професори по футбол, а футбол нямаме. Но продължаваме и него да обичаме - на инат.
В кацата с меда - серия от скандали
Въпреки успехите в спорта си остават и конфликтите. Особено тежки бяха тези през годината.
На първо място е спорът в олимпийския ни комитет. Весела Лечева спечели избора срещу Стефка Костадинова, който бе оспорен и стигна до съда. Запрочнаха едни маневри на ниво Международен олимпийски комитет, което единствено доведе до спирането на финансирането на организацията. Съдът пък не бърза да решава спора, а до зимните олимпийски игри остават броени месеци.
В борбата се хванаха за гушите заради натурализираните борци. Нищо, че по цял свят точно те са носители на над 2/3 от медалите. Просто съветските републики се разделиха, а продължават да произвеждат. И всички държави по света се възползваха.
Станка Златева пое федерацията с пълно единодушие, но след това започнаха проблемите. И останахме без нито един медал при мъжете от световното първенство в Загреб. Защото едните били п българи от другите. Все едно в Париж точно половината ни спортисти бяха родени извън пределите на родината. Включително и тримата ни шампиони - Магомед Рамазанов, Семен Новиков и Карлос Насар. Медал прибра и Кимия Ализаде, родена и израснала в Иран.
Проблеми се зараждат и в щангите, спорта, който носи толкова медали, колкото и скандали. Централата бе спасена в последния момент от финансовия колапс, в който изпадна, след като няколко ръководства успяха да ошушкат касата. Но възстановено финансиране винаги е означавало и поредното извънредно изборно общо събрание. Вероятно традицията ще бъде спазена след световното в Норвегия през октомври.
И разбира се, скандал след скандал има във футбола. Там скандалите са понече от играта. Последният е със залозите на играчи и треньори. Явно парите им са прекалено малко, че са започнали да си трупат допълнително от букмейкъри. Та и съдиите в този кюп. Но положението не се е променило за последните 30 години, така че не е нещо неочаквано.
Голямата грешка от соца - развиваме само индивидуални спортове
Една от най-големите поразии, нанесени на българския спорт, е още от времето на социализма. Тогава големите мозъци, които управляват държавата, стигат до невероятното изчисление, че 11 футболисти носят максимум един медал за България. Колкото един щангист или борец например. И започва тоталното разбиване на колективните спортове. Защото в момента волейболистите са на върха, но останалите ги няма на картата. В спортове, където сме били едни от лидерите на Европа.
"Специалистите" преди 10 ноември, от които остана и непрекъснатото броене на медали от медии и фенове и сравненията с Москва и Сеул, просто забравиха, че отборните спортове са в основата на възпитанието на младите и най-вече на състезателите. Защото те дават това чувство да зависиш от колектива, да се направи общност от приятели. Всичко, което липсва в съвременното българско общество.
Волейболът чакаше 19 години своето възраждане, но е единствен в българските отборни спортове. Футболът пропуска поредното световно първенство и големият успех ще е да вкараме гол на Испания, Турция или Грузия. Проблемът бил, че клубовете спрели да произвеждат и вижат в децата единствено поредната такса. Нароиха се частни школи, които наистина са вторачени само в парите. Треньорите хвърлят една топка и отиват да си гледат бизнеса.
А проблемът доста лесно се решава. Създаваш бонусна система за тези, които произвеждат. Наистина е трудно, ще има голяма съпротива, но ако наистина милееш за развитието на спорта, го правиш. Вземаш мерки за премахването на зависимостите във футбола и може след 19 години отново да имаш четвърти в света. Преди точно 10 лета България бе домакин на европейско за юноши. На него играха испанските национали Марк Кукурея и Дани Олмо, които вече имат всичко спечелено във футбола, а някои от българите прекратиха кариерата си.
Само поглеждаме как се развива футболът в страните, които намалиха елитните си групи, за да оставят истинските професионални отбори в тях, и решението идва само. От лятото Сърбия, която си е сила във футбола от десетилетия, свива групата. При нас ревем, че щели да станат 14 тима. За пазара и развитието на футбола в България са достатъчни и 10. Защото все пак става въпрос за държава без един нормален стадион, която продължава да използва за национален "Васил Левски", който е амортизиран почти напълно.
Баскетболът отпадна в предквалификации при мъжете, а в бъдещото първенство при жените се събраха 3 (словом - три!) отбора. В спорт, където имаме второ и трето място на олимпиада, второ и трето място от световна купа, титла, 5 втори и 4 трети места от европейски. За клубните отбори няма въобще да отваряме дума. И този спорт бе заличен тотално, както се вижда от интереса към него.
Едва ли някой си спомня, че България е била представяна на олимпийско ниво и във водната топка. Спорт, който в момента е един от най-рейтинговите в световен мащаб. И който бе пред тотално изтребление заради липсата на база. Сега на юношеско ниво се забелязва развитие, младите се върнаха в елитната дивизия на Европа, започнаха победи на различни нива. Но прави ли се сметка колко поколения пропуснаха реализацията си?
От години се говори, че трябва да се построи една нормална зала за зимни спортове, която така и не идва на дневен ред у нас. Правим си лед за милиони с амоняк, на децата им тече кръв от носа заради условията, но тренират. И на този фон България има двукратни световни шампиони по фигурно пързаляне и трикратен олимпийски медалист в шорттрека.
А през 1976 г. в Инсбрук участваме и на хокей на лед. Хокей на лед? Не паднахме ли с рекорден резултат от Словакия преди години при жените? Паднахме, но на последното световно взехме медал в една от долните дивизии. На младежка олимпиада също имаме отличие. И правим и първенство. С три отбора, колкото в славния някога женски баскетбол.
Или всичко е много елементарно. Когато се работи, никой не може да ти попречи да се издигаш. Дори държавата със своята незаинтересуваност. Просто трябва да намериш своята рецепта.
Повтаряме - в момента от отборните спортове единствено волейболът прави изключение. Като обаче си спомним, че само преди няколко месеца бяха погнали треньора Джанлоренцо Бленджини, че нищо не правел. Е, направи.
