Почти 30 г. нито един парламент не прави промяна в правилника, според който възнагражденията на народните представители са равни на 3 месечни възнаграждения в обществения сектор и се променят на всеки три месеца. Нагоре!
Във време на войни и петролна криза, "24 часа" предлага по-справедлива формула: парите им да се вдигат, но с размера на инфлацията
Две седмици и половина след като депутатите в новия 52-и парламент се закълнат, националната статистика ще обяви данните за средната заплата за първото тримесечие на 2026 г. И когато на 1 юни получат възнагражденията си, те определено ще бъдат по-високи от сегашните.
За настоящите народни представители, които останат и в 52-ия, това няма да е новост, те са свикнали всяко тримесечие заплатите им да се увеличават с процент, който е далеч по-висок от инфлацията за изминалите три месеца.
Сегашната основна брутна депутатска заплата е равна на три средни месечни възнаграждения в обществения сектор за предходното тримесечие, което към момента прави 4463 евро.
Но това е само основата. До 1 юни всеки народен представител ще членува в поне две постоянни комисии, което автоматично качва трудовото му възнаграждение с по 15% за всяка комисия, т.е. само дотук заплатата става 5801 евро.
Дори най-младите сред тях имат поне 15 години трудов стаж, а всяка година увеличава класовете с по 1%, т.е. и по това перо заплатата се увеличава с още 15% и става 6673 евро. Следват още 10% за званието “доктор” или “доктор на науките”, има и представителни пари в размер до две трети от основната заплата, които не се облагат с данък, защото се водят разходи а не приходи. И се получава една хубава сума, на която би завидял дори ръководител на екип от програмисти в голяма софтуерна компания.
Проблемът обаче не е в сумата, а в автоматичния начин, по който се изчислява. Никъде в България няма – нито в бюджетната сфера, нито в бизнеса, механизъм, който
да позволява всяко тримесечие заплатата да се увеличава с какъвто и да е процент.
В частния сектор възнагражденията обикновено се преразглеждат когато приключи финансовата година и станат ясни приходите, разходите и печалбата.
В бюджетните учреждения заплатите зависят от бюджета – всяка есен има вълнения, искания дори стачки и протести и когато се гласува новият бюджет, има доволни и недоволни. При някои се получава така че инфлацията след предходното увеличение на заплатите вече е изяла предварително повишението, при други това става на петия-шестия месец след корекцията на заплатата.
Но никъде няма такъв автоматизъм, при който изобщо не се налага нещо да се обсъжда или гласува, а то просто става - без много шум, само по силата на някакво правило. Което, забележете, депутатите сами са си гласували веднъж навремето.
Сегашният механизъм за определяне на депутатската заплата е приет за първи път от 38-о Народно събрание, което действаше между 1997 и 2001 г. Това беше първият парламент в новата ни история, който изкара пълен мандат.
През септември 1997 г. той приема Правилник за организацията и дейността на Народното събрание, в който години наред оттогава се внасят какви ли не поправки, но точно този механизъм никой нито обсъжда, нито пипа.
Старите стенограми пазят интересни изказвания. Като например защо за основа е избрана средната заплата именно в обществения сектор, т.е. държавната администрация и дейности като здравеопазването, образованието и други такива, където
заплатите пряко зависят от бюджета.
Едната група аргументи са, че статистиката за държавния сектор е по-прозрачна и по-лесно измерима от НСИ в сравнение с частния сектор, където по онова време (а и до днес) има по-високи нива на сива икономика и недекларирани доходи. Другата група аргументи обаче се родеят с популизма – по онова време заплатите в обществения сектор са по-ниски от тези в частния и се счита за по-справедливо възнагражденията на народните избраници да се приравняват към тях, а не към тези, които плаща бизнесът.
Но последните години ситуацията съвсем не е такава. Средната заплата в обществения сектор често изпреварва тази в частния поради перманентните увеличения в бюджетната сфера. А в последните 2-3 години това е редовно състояние. Което не само води до автоматичен ръст на депутатските възнаграждения без нужда от гласуване. А до това, че техните заплати растат без всякаква връзка с инфлация, брутен вътрешен продукт, производителност на труда.
От 2019 г. досега заплатите на народните представители и тези в обществения сектор са се увеличили със 124,8%, докато на заетите в частния сектор – със 101%. (Виж графиката.)
Затова ако има консенсус, че петролната криза върви заедно с поредното затягане на колана, би било редно депутатите първи да дадат пример. Не да се откажат от заплатите си, нито дори да замразят размера им. А просто да променят механизма и да обвържат ръста им с инфлацията. И нека им отпуснем един или два процентни пункта отгоре – пак ще е по-справедливо от сега.
Това ще е
нещо като швейцарското правило за пенсиите,
които все пак се индексират само веднъж годишно. Формулата при това индексиране изисква да се вземат 50% от ръста на средния осигурителен доход и 50% от инфлацията, така че пенсиите да не изостават драстично от ръста на заплатите и същевременно да се компенсира инфлацията. Друг е въпросът, че в самата Швейцария това индексиране се прави веднъж на две години.
Ако това се вижда прекалено на народните избраници, биха могли да си индексират заплатите според ръста им в частния сектор или поне според средната заплата изобщо. Все пак тя изразява фундаментални неща като икономически растеж и стабилност, производителност на труда и състояние на пазара на труда. Върху които дейността на народните представители също оказва влияние, но не чак толкова пряко, колкото върху бюджетните заплати.
Иначе ще продължим да наблюдаваме едно и също всяка година: през декември всички учреждения раздават бонуси и допълнително материално стимулиране. Това увеличава средната заплата в обществения сектор често с по 13-15% и дори повече. А оттук с толкова се вдига после и депутатското възнаграждение. Евтин номер, но всеки път минава.
