Точно като в приказката „Грозното патенце", Джонатан Ангелов никога не е като другите. Нито във Франция, където живее само с майка си, а тя не говори добре френски, нито в България, която обожава, но видимо физически е различен от другите деца, нито сега сред милионерите, защото за разлика от тях, той е бил много беден и много гладен. И сред изоставените деца не е бил като останалите, защото е знаел, че ще успее.
Майка му заминава за Франция на 18 години. Проговаря френски език на средно ниво, но никога не се научава да пише. Прави си агенция за манекенки. Прекалено късно научава, че е бременна и вече няма избор. Така през 1986-а година се ражда Джонатан. Никога не става ясно кой е бащата. А на Джонатан прекалено рано му се налага да порасне, защото майка му губи всичко.
„Ставам, отварям врата. Виждам десетина души. Полицаи, социалните служби, ключар. И една жена ме взима и ме слага настрани и ми казва: „Джони, няма да се прибереш днес. Събери си една чанта набързо, ще отидеш в едно приемно семейство. И няма да се върнеш". И в този момент сякаш един блок пада", разказва той пред bTV.
Така започва дългият път на Джонатан по приемни семейства. През няколко седмици има право да вижда майка си.
„Прибирам се и виждам, тя не ми беше казала, че беше дала под наем моята стая. Спя на земята, в хола. Слагам си едно-две-три одеяла и съм окей. Но е малко трудно, защото има студент, който живее в моята стая и аз живея в хола на земята. Малко е страшно", спомня си Джонатан.
Хората му казват, че „за нищо не става", но той не се вслушва в това.
„Не слушам какво ми казват. Бързо си намерих какво обичам. Обичам технология, обичам имоти. Обичам имоти, защото загубих моя дом, може би", казва Джонатан.
На 14 години той започва да разнася пици, да продава вестници и да купува евтини китайски бижута по 1000 бройки. После ги продава поединично във Франция.
„Всички стотинки си ги заделях настрана. И така на 19 години си купих първия апартамент в Париж, стаичка де. Тя беше 8 квадратни метра", спомня си той.
Джонатан я ремонтира и вижда, че интересът към нея е огромен. Взима студентски заем и купува нови 10 слугински стаи. През 2014 г. с още трима съдружници развиват идея – софтуер за телефония за бизнес клиенти. Днес Aircall струва 1 милиард долара.
„Шест години. Много бързо стана. Ние почнахме само двамата с Оливие, първият ми съдружник. И доста бързо всичко стана. Не работеше много добре Aircall, когато започнахме. Беше малко трудно. Всяка бутилка от шампанско показва един важен момент. Първият е, когато взехме 2,7 милиона евро от един инвеститор и бяхме 8-9 души", разказва предприемачът.
На всяка бутилка от шампанско са написани имената на хората от екипа на Джонатан.
„Тук сме 2015 година и съм с всичките хора, които работят за нас. С всичките служители сме в нашия офис, много малък, беше 50 квадратни метра. Започваме да подписваме и аз им казвам: „момчета, един ден тази фирма ще е 1 милиард евро". И те ми се е смееха, „ти ни казваш това да ни мотивираш". Аз бях много мотивиран и им казах „момчета, това ще стане един ден". Вярвах го, защото вижда колко силен е този продукт. Виждах как клиентите обичаха продукта", казва Джонатан.
Компанията има офиси в Париж, Ню Йорк, Берлин, Лондон, Австралия.
„Много хора мислят, че понеже съм направил една компания, която е 1 милиард долара, съм различен или няма да съм добър с хората или ще се виждам като някой много важен. Аз не се виждам като важен. Аз съм си същият човек, както когато нямах хляб", казва той.
Миналото никога няма да бъде забравено обаче две неща изглеждат непоносими за Джонатан – да се изхвърля храна или да няма ключ в джоба си.
„Когато идвах в България, винаги много ядях. Когато майка ми готвеше, беше по много и когато ме настаниха в приемните семейства нямах нищо за ядене и умирах от глад. И затова казвам – винаги съм ял като прасе, защото когато виждам манджа съм много щастлив, нещо става в мен и ям", споделя Джонатан.
„Да, много бях гладен. И е много трудно, когато си дете на 12-13 години, защото растеш всеки ден и ти трябва храна. И се научих да ям доста като малък и когато нямах – беше трудничко. Но беше окей, едно дете е щастливо с каквото има. Аз нямах нищо и когато нямаш нищо, имаш всичко", смята той.
Ключът му винаги се намира в левия му джоб, за да му напомня, че има дом.
„Ако този джоб ми е празен, нещо ми липсва. Ако си имам ключа, си казвам в главата, че имам дом. Защото не съм имал от 12 до 19 години, това е много дълго време", казва той.
Джонатан казва, че днес има истински приятели и именно това му трябва.
„Аз цял живот съм пазил моите приятели. Моите приятели, които ме познават, откакто бях на 10 години, още ги имам. Те за мен са като брат и сестра, защото те познават истинския Джонатан, те знаят откъде идвам. И те ми го казват: „не си се променил, същият тъпанар си, същият глупак", казва той.
В книгата си „Нищо за губене" той разказва за майка си и за своята история, от която дълго време се срамува.
„Беше ме срам и лъжех. Казвах на хората, че живея при една братовчедка, затова не ме познавате. И така до 22-23 години не исках да разказвам. Хората ще се смеят и хората ми се смяха. И си казвах „добре, ще успея, ще направя мой дом, моя фирма и бизнес", добавя той.
Майката на Джонатан умира преди 5 години. Тогава той е бил в началото на успехите си, а тя тайно му се е радвала.
„Когато изпразних апартамента, намерих една папка с много листове вътре. И виждам вътре, чр тя е изрязвала от вестници статии за мен. Първите успехи. Но тя никога не ми е го е казала. И на тази папка беше написано: „Джони". Когато го видях си казах, че тя е била горда. На леглото преди да почине ѝ казах, че я обичам повече от всичко ,защото тя е моето семейство. Нямам брат, нямам сестра, нямам баща.
И тя кога почина, исках пак да я направя горда. Нямаше я вече, но знам, че някъде горе тя ме гледа. И го правя малко и за нея", споделя той.
Приходите от книгата си Джонатан дарява на асоциации за изоставени деца. Такива като него. Защото може пък точно там някъде да има един друг бъдещ Джонатан.
