Ако беше нещо хубаво, те на тебе ли щяха да го предложат, усмихнала се Мария, когато го убеждавали да приеме поста на държавен глава
През 2025 г. се отбелязва 90-годишнината на първия свободно избран президент в следвоенна България и по този повод на 19 март в 65-а аудитория на Софийския университет ще бъдат представени две книги. В тях са събрани статии и спомени на негови приятели и съратници. Тук публикуваме много малка част от историите, разказани от Соломон Паси в "Първият президент на републиката".
Д-р Желев беше избран за президент на 1 август 1990. На следващия ден започна окупацията на Кувейт от Саддам Хюсеин - първото глобално предизвикателство след падането на Берлинската стена. Кой ли можеше да предположи на 2 август 1990 г., че избраният вчера български президент ще превърне това предизвикателство от криза в уникална възможност да смени коловоза, върху който България бе прихваната през предишния половин век. Историята, която аз знам и помня, е следната: Шепа български депутати, водени от д-р Любомир Иванов, депозирахме във ВНС на 5 септември проекторешение за включването на България в международната коалиция, организирана от президента Джордж Буш за освобождението на Кувейт от Саддам Хюсеин. Поради далечна командировка на Любо, по предложението пред парламента трябваше да пледирам аз - на 26 септември. Тази инициатива - донякъде поради своята непосредствена актуалност - звучеше не само абсурдно, но и доста плашещо за широката публика, дори на фона на моето скандално искане от предния месец за напускане на Варшавския договор и присъединяване на България към НАТО. Кувейт беше истински пареща тема през 1990 г.: САЩ се бяха изтеглили от Виетнам едва преди 15 години, а СССР от Афганистан - преди една, и спомените у нас, а и по света бяха болезнено пресни. Същевременно множеството български работници в Ирак, потенциални заложници на безумеца Саддам, правеше този глобален ход - особено ако не е добре обмислен - и обективно рискован, и обществено неприемлив. Желев, с когото бяхме обсъждали инициативата, беше принципен привърженик, но не ни беше разкрил непосредствения си план за действие по нея. Мнозина от депутатите, спонтанно симпатизирали на членството в НАТО, абдикираха от офанзивата ни за Кувейт. А някои дори ни заплашиха с масови пацифистки демонстрации. Тогава разбрах, че политиката изобилства от гратисчии: хора, склонни да тръгнат към някаква цел със съзнанието, че няма да платят цената за постигането . Аз си спечелих за пореден път славата на екстремист и ястреб и се превърнах в единствената (но само за няколко дни!) мишена на унищожителната обществена критика... Докато се пържех в огъня на противниците си, аз въобще не подозирах, че ден по-рано, на 25 септември, върховният главнокомандващ д-р Желю Желев по време на посещението си в Държавния департамент на САЩ споделя - очевидно конфиденциално - същата идея със своя домакин Лорънс Игълбъргър. Според Димитър Луджев - участник в срещата - именно там, на място, е поискана среща с президента Буш, за която домакинът е обещал да съдейства. Вероятно заради важността на предложението на Желев срещата му с Буш е била организирана светкавично - за 28 септември - и след нея планът на Желев става обществено достояние. Тази манна небесна, долетяла към София отвъд океана, беше за мене като родилно облекчение, а мишените на обществения жупел вече бяхме станали две!
През 1990 г. дотогавашните ни съюзнически разузнавания започваха да се превръщат в чужди, а вражеските - в партньорски.
Но и едните, и другите вероятно са докладвали в столиците си, че парламентарната ми реч в София, вклинена в перфектния тайминг между двете срещи на президента Желев във Вашингтон, е резултат от ювелирно тактическо планиране в лагера на СДС, съпроводено от репетиции и тренировки. Комичната истина е, че нямаше нищо такова - съвпадението на акциите беше случен ефект от хаоса, характерен за прохождащия СДС, ненавършил още и годинка. Е, разбира се, и следствие от единодействие на единомишленици. Според един от тях - ген. Стефан Димитров, Желев е смятал, че присъединяването ни към коалицията от демократични държави ще е важен аргумент за бъдещото ни трайно приемане в тяхното семейство.
Желев беше обмислял присъединяването ни към коалицията и във военнотехнически детайли и успя да го превърне в държавна политика.
Той подтикна Великото народно събрание към това трудно решение. (ВНС - за разлика вероятно от Желев - още нямаше представа, че Варшавският договор ще се разпусне, а разпадът на СССР се очакваше само от единици.) Решението на ВНС беше подготвено от работна група, съпредседателствана от проф. Александър Янков (БСП) и д-р Любомир Иванов (СДС), и прието по някаква междупартийна процедура с политически консенсус, но без гласуване на 26 октомври 1990 г., като че ли за подарък за годишнината от събитията в градинката пред "Кристал".
За командир на българския контингент (батальон) беше определен полковник (впоследствие генерал) Стефан Димитров, но операцията "Пустинна буря" завърши мълниеносно, преди контингентът да бъде подготвен за заминаване. Това техническо отсъствие от бойното поле остана пренебрежим детайл: България за пръв път в историята си стана съюзник на САЩ и беше поканена на парада на победата на 20 юли 1991 г. в Далас.
Тази повратна точка се превърна в крайъгълен камък за новата външна политика на България, която следвахме - ентусиазирано или не - през следващите 35 години. Президентът Желев ни съюзи за пръв път със САЩ, което може да изглежда за днешните поколения като business as usual. Защото за 26 години след 1990 ние имаме заедно със САЩ вече 5 спечелени съюзнически акции (Кувейт, Косово, Афганистан, Ирак, Либия), изградихме съвместни временни военновъздушни бази у нас (след 9/11 за Афганистан и Ирак), съюзихме се трайно в НАТО и създадохме постоянни българо-американски военни бази у нас през 2003-2006 г.
Желю беше биткаджия, постъпваше по съвест и по нормалност, а не по протокол. И президентството не го промени в това отношение.
Той контрастираше с кабинетния държавен функционер и помагаше винаги, когато смяташе това за морално. Веднъж приятел ме беше алармирал, че някой искал да продава под масата завод "Електрон" в София, и аз доверчиво се опълчих срещу тази неправда. Нахлух в кабинета на президента Желев, когото веднага заразих с моята тревога, той се качи на колата и влетяхме в "Електрон", с което заводът беше спасен, макар да не помня вече от какво точно.
Друг път корумпиран лекар поиска подкуп в държавна болница за лечение на Желюв приятел. Президентът невинно се обади да попита как е пациентът и лекарят бързо влезе в правия път. Желев не се заблуждаваше, че така ще смени нравите в обществото, но не пропускаше случай да се противопостави на всяка отделна неправда. Напоследък Желю ме бе помолил да се застъпя за негов уважаван съратник и репресиран от комунизма, предложен за посланик. Пречката била, че човекът нямал висше образование, а Желев настояваше това изискване да не важи за хора, на които режимът бе отнел правото на образование. Съвсем логично и морално, нали!
Желев се оттегли от президентството си по един пионерски за България, но много европейски начин - с предварителни избори. Оттеглянето му беше също така достойно, както и изборът му, за който заговорихме на 6 юли 1990, с оставката на Петър Младенов. Президентът (наричан още и председател) според тогавашната конституция се избираше от Народното събрание.
Мария, която обикновено ни приемаше в кухничката и се оттегляше, този път беше в Грозден, така че кафето ни направи Желю. (И може би по-добре, че тя отсъстваше, че впоследствие тя с много обич, хумор и всеотдайна подкрепа често повтаряше: "Желю, че ако президентстването беше нещо хубаво, те на тебе ли щяха да го предложат!") Колективните усилия в края на краищата го убедиха и той избра държавата пред партията, което за държавата беше най-доброто, а за партията - не чак толкова.
