- Норвегия скрива кюлчетата си под прясно уловена риба в кораби, които се промъкват покрай подводници и самолетен обстрел до Лондон
- Подмолни игри на банкери от Швейцария и Ватикана помагат на нацистите в „изпирането" на слитъците и скриването им в сигурни убежища
9 май е добър повод да си припомним колко малко са страните, успели да спасят значителна част от златните си резерви от алчните орди на Хитлер. Една от тях е Норвегия, която с ювелирна операция „евакуира" 50 тона от благородния метал, чиято стойност в момента надхвърля 2 млрд. долара.
Часовете преди нацистите да нахлуят в столицата Осло са инфарктни. Слитъците трескаво са опаковани в щайги, а монетите в барели и с мотокари са откарани до 26 камиона. Оттам са качени на влак за Лилехамер, но германците вече са се натъкнали на празните трезори в Осло и започват да търсят златото под дърво и камък. Разузнаването им идентифицира влака беглец и започва настървено преследване. На няколко пъти той е атакуван от немски парашутисти от спецчастите, но норвежките военни успяват да ги отблъснат.
След много екшъни, достойни за филм ала Индиана Джоунс, съкровището е откарано до морето. Там близо 200 щайги с ключета са натоварени на британски крайцер, който поема към трезора на Bank of England в Лондон. На втори английски военен кораб се качва норвежкият крал заедно с придворните, правителството, като с тях е друга част от златото. За беда плавателният съд бързо попада в полезрението на немското разузнаване и е подложен на серия от въздушни атаки. За късмет британските военни успяват да парират серията от нападения. За да не се поемат рискове, други 18 тона временно са изоставени в секретни складове. По-късно те са транспортирани до няколко рибарски кораба, тъй като вече е известно, че те не представляват мишени за нацистите. Така със злато, заровено под уловената риба, плавателните съдове се промъкват „под носа" на немските подводници и самолети и безпрепятствено доставят съкровищата до Лондон.
Там обаче норвежкото правителство в изгнание заявява, че Великобритания може да е следващата прегазена от Хитлер страна и с домакините решават да транспортират златните резерви до Америка и Канада. Но малка част от тях оцелява, защото политиците и дворът продават постоянно кюлчета, за да живеят зад граница. Макар да няма яснота каква част точно е похарчена и за какво, през 1987 г. САЩ връщат на Норвегия 10 тона златни монети.
За съжаление, не всички държави имат подобен късмет. Когато нацистите ограбват златото от Австрийската национална банка, всички страни в Европа започват трескава подготовка да евакуират резервите си. Желанието е кюлчетата да стигнат до Канада и САЩ. Част от тях временно са съхранявани във Федералния резерв на Ню Йорк в Долен Манхатън, но след това за по-сигурно Белият дом нарежда да се изместят във Форт Нокс.
Смятаната за най-сигурната финансова институция в Европа Bank of England също решава да се презастрахова, макар че много трудно взема решението 2000 тона злато да поемат към САЩ. Причината е, че Великобритания съхранява слитъците на много страни и се притеснява, че ако Хитлер атакува Острова, ще ги загуби, а с това ще загуби и статута си на международен пазител на златни резерви. От друга страна, изпращането им в САЩ е огромен риск, защото през 1940 г. Атлантическият океан гъмжи от вражески и съюзнически подводници. Както и че нацистите подлагат почти всеки чужд плавателен съд на въздушни атаки.
След много дебати и спорове, в крайна сметка банкерите от Лондон преглъщат „горчивия хап" и изпращат 2000 тона злато към САЩ с цяла флотилия. До днес това тайно мероприятие предизвиква купища въпроси, защото нито един от тези кораби не е потънал, нито е бил плячкосан от нацистите. От тази гледна точка винаги ще витаят подозрения дали не е имало някакви договорки на високо ниво между британския крал Джордж VI и Хитлер или между банкерите от Лондон и Берлин. Според някои цената може да е била част от златото на Чехия, която заради грешка на шефа на Bank of England е прехвърлена в банкова сметка, свързана с Райха.
Разбира се, при всички тези специални операции по спасяване на златото на отделните страни е имало и много куриози. Когато Хитлер атакува Съветския съюз, Сталин и Политбюро са изключително разтревожени и вземат едно от най-трудните си решения. Да евакуират най-големите ценности на страната в тайни скривалища в Източен Урал. Първата реликва преди всички останали е балсамираната мумия на Ленин, втората са някои безсмъртни произведения от Ермитажа и накрая - 2800 тона злато.
До момента няма яснота каква част от съкровищата на Европа са спасени от хищните и ненаситни „лапи" на нацистите, които, за да захранват военната си машина, са имали нужда от все повече и повече богатства. Някои казват, че са плячкосани 600 тона слитъци, но според други – те са много повече, но са били или добре скрити, или добре „изпрани" с помощта на алчни банкери.
Разбира се, Хитлер не би могъл да направи с конфискуваните ключета абсолютно нищо, ако не ги превърне в конвертируема валута, с която да си набави необходимите ресурси. Тоест на него са му били необходими или американски долари, или швейцарски франкове - единствените платежни средства, признати от всички за стабилни в онези размирни времена.
Макар да са проведени десетки разследвания, все още не може да се каже каква точно е била ролята на Швейцария в този процес. Мнозина изследователи в книгите си твърдят, че банкерите от Цюрих и Женева са изкупували на ниска цена нацистките слитъци, които били на стойност около 1,7 млрд. франка, или 1,7 млрд. долара. Според автора на „Изпирането на златото" Марк Пийт Швейцария придобива 79% от германските резерви в благородния метал, като 90% от тях са депозирани в Националната банка на страната, а останалата част е разпределена в частни финансови институции. Според Пийт там са и плячкосаните кюлчета от Австрия, Белгия, Холандия и др., както и скъпоценностите, конфискувани от жертвите на концентрационните лагери.
Затова след войната са стартирани различни разследвания и многократно от Швейцария е изисквано да изнесе цялата информация по въпроса, както и да изплати репарации. Според Марк Пийт обаче до момента страната е обещала да изплати единствено 250 млн. франка и да идентифицира „спящи" сметки без наследници.
"Швейцарците бяха основните банкери и финансови брокери на нацистите, боравещи с огромни суми злато и твърда валута - казва бившият зам.-министър на търговията на САЩ Стюарт Айзенщат. - Неутралитетът се сблъска с морала, твърде често да бъдеш неутрален е претекст за избягване на моралните съображения."
Но швейцарските банкери не са единствените заподозрени, че са помагали на нацистите да изперат заграбеното злато.
През 40-те години на миналия век по време на войната агентът на американското Министерство на финансите Емерсън Бигълоу започва разследване кои са помагачите на Райха да се скрият плячкосаните богатства.
След проведени разговори с различни източници, включително с хора от разузнаването и армията, през 1946 г. Бигълоу подготвя доклад с гриф „Строго секретно" до Държавния департамент на САЩ. Разсекретен е 50 години по-късно и през 1997 вече всеки може да се запознае със съдържанието му. В анализа си Бигълоу посочва, че Ватиканът и след войната, през 1945 г., е задържал нацистко злато на стойност 350 млн. франка, чиято стойност сега надхвърля 1,6 - 1,7 млрд. долара. От тях слитъци за 150 млн. франка са били конфискувани от британски части на границата между Австрия и Швейцария, като заедно с останалото злато са прехвърлени в една от швейцарските банкови сметки на Ватикана. Анонимността на собственика на тези богатства била запазена, тъй като тези сметки били достъпни само когато лицето даде конкретен шифър – за целта не били необходими нито имена, нито някакви лични данни.
Бигълоу се позовава и на американската служба, която по-късно ще стане известна като ЦРУ, че над 200 млн. франка в златни монети са прехвърлени в банката на Ватикана с помощта на духовенството и Ордена на св. Франциск.
Естествено, римо-католическата църква енергично отрича всички тези обвинения с тезата, че за доклада няма никакво основание, но подозренията за нечовешката алчност и трупането на несметни богатства за сметка на бедността и мъката на останалите остават.
