Двама папи приемат жената от търговищкото село Илийно
Девизът "Вяра, търпение, воля" осмислил необикновения й живот
Още през 1937 г. от Холивуд искали да правят филм за нея, но не се случило
Въпреки недъга си сервирала кафе лично на Шарл дьо Гол
На 12 март 1957 г. папа Пий ХII приема във Ватикана една българка - Върбинка Димитрова. Две години и половина по-късно - на 13 ноември 1959 г., същата жена е на частна ауденция при неговия наследник папа Йоан ХХIII - Анджело Ронкали. Този глава на Римо-католическата църква е известен като "българският папа", защото е бил папски нунций /посланик на Ватикана/ в София. С него Върбинка разговаряла на български език, макар че говорела общо 13 езика, включително и италиански. Тя подарява и на двамата си домакини килими с техните гербове, които била изработила сама.
Но коя е тази българка, заслужила високата чест да гостува на двама папи?
Нейната съдба е необичайна. Върбинка е родена на 8 март 1917 година в село Илийно - недалеч от град Омуртаг в днешната област Търговище. Независещи от нея обстоятелства по-късно стават причина рождената й дата да бъде коригирана на 14 април 1924 година. Но рожденият й ден не променя най-важното в живота й - тя идва на този свят като табуретка, без ръце и крака. Лявата й ръка била само до лакътя със закърнял израстък накрая от вътрешната страна, който в един момент й служил за пръст, дясната била без китка. Този недъг й дал повод по-късно да казва, че родените с 10 пръста са милионери, че те не знаят какво богатство имат. По рождение левият й крак бил до коляното, а от десния липсвало ходилото до петата.
Причината да се роди такава Върбинка така и не разбрала до края на дългия си живот. Но установила, че в рода й няма хора с генетични заболявания.
Недъгавото дете било седмото поред и последно в семейството на Неда и Димитър Тодорови. Бащата по това време е кмет на селото, а майката - акушерка - бабата, която израждала селските бебета. Първата й мисъл била да се отърве от това дете, което видимо щяло да се мъчи цял живот.
По-късно самата Върбинка ще сподели в рекламната си брошура "Необикновеният живот на Върбинка Димитрова", написана от нея на немски език и преведена на български от бившата учителка от Търговище Веска Ноева:
"Докато слънцето залива всички простички и хубави неща със светлина, една майка живее в изпълнено със страх очакване от раждането. Скоро болките ще престанат, но вместо радост от събитието настъпва дълбоко страдание: моята майка е дала живот на едно дете без ръце и крака.
Една тиха печал се спуска над празнично настроеното село. Моята майка преди всичко е неописуемо опечалена. Тя притиска детето си до сърцето, чуват я да хлипа:
- Ще може ли моето дете да бъде жизненоспособно? Ще бъде ли то в състояние без ръце и крака да понесе товара на живота? Господи, накажи ме, изпитай ме с всички лишения, направи живота ми път към Голгота, приличащ на твоя, но пощади невинното детенце с товара на живота. Вземи го обратно, о Боже, сега, когато е още невинно и не познава злото.
С увредено дете на ръце, моята майка отправя тази сърцераздерателна молитва към небето. Присъстващите роднини, приятели и познати я уверяват, че Господ ще се вслуша в молитвите й. Да, някои се осмеляват да й кажат:
- Не бива да се оставя да живее. Ако ти го обичаш, то тогава му спести всички страдания на един тъжен живот. Господ ще ти прости греха, който ти извършваш само от обич.
Моята майка се чувстваше болезнено тласкана насам-натам и понякога й се струваше, че иска да се предаде на лошите втълпявания. Тогава тя избухваше отново в плач, изпълнена с горчиво разкаяние.
- Господ ми го е дал, да бъде неговата воля! Аз бих била най-нещастната от всички майки, ако поискам да се освободя от неговия дар.
Моята майка прекара цялата Страстна седмица в това раздвоение. В Страстната събота майка е имала сън, едно лице. Докато тя, сънувайки, бе готова да жертва детето си, й се явил един старец, хванал ръката й и казал:
- С какво се наемаш ти, нещастнице?
Тя отговорила:
- Господ ми даде детето без ръце и крака и аз искам да го пожертвам, за да не го гледам как страда.
На това старецът отговорил:
- Ако Господ ти го е подарил така, то ти трябва да го оставиш да живее и да се грижиш за него. Той ще има грижата бъдещето му да е щастливо.
Моята майка се събудила и извикала, треперейки от вълнение:
- Боже мой, прости ми!
Над главата на детето сияела великолепна светлина. Моят баща, който също се бил събудил, видял чудно хубавата светлина. С дълбоко умиление в сърцето той и моята майка започнали да се молят. Скоро след това камбанен звън оповестява възкресението на Спасителя и празничното послание изпълнило сърцата на моите родители с блажена радост".
Този откъс от книгата разкрива и писателската дарба на авторката. А докторът по история Тоня Любенова, главен уредник в отдел "Нова история" на Регионалния исторически музей в Търговище, хвърля повече светлина върху началото на живота на Върбинка: "Според семейната легенда за нея, тя е наречена така, защото била родена на Цветница /Връбница/ през 1924 година. Затова и жената пише в книгата си за Страстната седмица. Но по-вероятно тя да е била кръстена на Връбница, а да е била родена по-рано, на 8 март 1917 г., както пише в едно от училищните й свидетелства за завършено трето отделение. Като нейна рождена година посочили 1924 г. по-късно, за да я изкарат непълнолетна и да я освободят по-лесно с помощта на Швейцарския Червен кръст от концлагера в Ливан, където попаднала с брат си Христо. В тази страна я сварва началото на Втората световна война и Върбинка е задържана в концлагер като поданик на държава, с която тогава Ливан воюва - България била съюзник на хитлеристка Германия. След като двамата са освободени, заминават за Сирия. Там тя получава сирийско поданство. Тази история също е част от необичайния живот на момичето".
Обречена на живот, жената никога не пада духом. Докато навърши 18 години, се придвижва, като пълзи на колене. Ходела на училище, и дори завършва прогимназия в Омуртаг, качена на кон. Тя самата разказва за коня Горчо като за свой най-добър приятел. Вкъщи я качвали на седлото, в училище я свалял пазачът. Ако го нямало, конят се бил научил да рие с копита, докато го чуят и извикат помощника на Върбинка. Понякога и някой от братята й я носел на раменете си.
Това, че била без ръце, в началото много й пречело в училище. Когато веднъж учителката попитала: Ако ти имаш два ореха и майка ти даде още два, колко ореха ще имаш тогава, другите деца започнали да пресмятат на пръсти, а тя изведнъж осъзнала за първи път в живота си, че няма пръсти и не може да смята и да бъде като другите. За този случай тя пише в брошурата си: "Но аз бързо намерих друго помощно средство, за да направя моята сметка. Забелязах, че един прозорец е съставен от малки четириъгълници. Аз се обслужих с тях, както бих направила с пръсти, за да ги събера и вдигнах ръка. Отговорът беше верен. Това беше моят първи училищен успех. По време на следващите часове смятах по същия начин. Никой не си даваше сметка как го правех. А учителката бе особено радостна от моите бързи отговори. Веднъж й направи впечатление моят поглед към прозореца. Тогава тя ме попита:
- Защо гледаш към прозореца? Какво виждаш?
Аз отговорих:
- Понеже нямам ръце, използвам четириъгълниците за смятане.
Моето хрумване й хареса. Тя съобщи това на директора, който настойчиво помоли моя баща да ме праща на училище. Така още като малко момиче полагах усилие да превъзмогвам трудностите по моя път със собствени сили".
Друг път учителката понечила да учи момичетата от трето отделение как да плетат на една кука дантели, а за това пак трябвали сръчни ръце. Тогава в съня на момичето отново се явил добрият старец от видението на майка й, за да й покаже как баща й може да изработи метална гривна с кукичка накрая, с която тя можела да плете като другите. И го правила цял живот. Умеела да майстори не само дантели, но и всякакви други ръкоделия - покривки, чаршафи, килимчета. В последствие ръкоделията й стават нейна визитна картичка и основни експонати в нейните изложби, които тя реди преди всяка своя демонстрация на уменията си.
Въобще сънищата били важна част от живота й. За нея били като пътеводна светлина, била убедена вярващата жена.
Тя се научила да шие гоблени и дрехи на машина, да пише, да си пали с кибрит газов котлон, да глади с ютия и са меси баница, да домакинства, да си пуска грамофон. Всичко това тя по-късно с удоволствие ще показва на демонстрациите, които правила в България и чужбина пред ученици, монахини, в болници и пред случайни граждани, но най-вече пред хора в нейното неравностойно положение, които се нуждаели от пример и кураж.
През 1936 г. Върбинка написала писмо до цар Борис Трети и царица Йоана с молба за финансова помощ - да й намерят подходящи протези за краката и ръцете, с които да се научи да ходи и да си служи. И чудото се случило - царят й помогнал, после я приели в двореца. Когато дошла, тя все още ходела на колене по софийските улици. Но от нея се заинтересували от Министерството на просвещението. От там й заръчали да обикаля училищата в страната и да показва на учениците, че дори и човек да се роди без ръце и крака, не всичко е загубено, че с много воля може да се живее пълноценно. Но първо тя свикнала за ходи без чужда помощ с протезите - първо с патерици, после и гордо изправена. По-късно щяла да се научи и да танцува.
За да пътува из страната, Върбинка получила правото да се вози без пари по българските железници, после й назначили и двама помощници. Между различните демонстрации тя успяла да завърши и вечерна гимназия.
Вече през 1938 година започнали и нейните странствания по света. Първо - в Близкия изток. Избрала да отиде на гости в Ливан, където брат й Христо, по-голям с 14 години, работел като строител. Освен това практикувал и свободна борба /кеч/, тъй като подобно на Дан Колов бил много силен. В свободното си време припечелвал допълнително, като показвал силата си в представленията на цирка на българина Александър Добрич, който в това време гастролирал в Бейрут. Вдигал с устата си товар от 300 килограма и с двете си ръце удържал два автомобила със запалени двигатели. В този цирк първо показали тъкмо като цирков номер и какво умеела да върши, без да използва ръце и крака, българката Върбинка.
По-късно в Дамаск, Сирия, тя отваря собствено ателие /дюкян/ в центъра на града, където демонстрира какво умее и как се справя с различните предизвикателства от ежедневието като човек без крайници. И как с вяра, търпение и воля всичко се постига. Временно се лекува в Триполи, Либия, където брат й Христо строи болница за френската армия. Там се запознава и лично поднася кафе на генерал Шарл дьо Гол, под чийто контрол протича строежът. Малко по-късно Христо напуска строителството и става главен асистент и опора в живота на сестра си.
Тоня Любенова разказва още: "Обикновено насън при нея се появява Господ в образа на млад мъж или стар човек, който я насочва какво и кога да предприеме. Тя самата вярва, че е изпратена от Господ да показва как умее да се справя с трудностите и да помага на хора в нужда. Така, след няколко поредни напътствания, през 1950 г. Върбинка заминава за Йерусалим, където пребивава две години. Прави демонстрации във всички училища, манастири и болници там. Една седмица прекарва и във Витлеем. По-голямата част от демонстрациите й са под патронажа на Червения кръст. Присъства на две Рождественски и две Великденски служби на Божия гроб. Със своите масажи успява да излекува Йерусалимския патриарх Тимофей и още трима други парализирани.
Междувременно през 1949 г. Върбинка е поканена в Аман /столицата на Палестина и Трансйордания тогава/, където участва в изложба със своите бродерии. Печели наградата на кралицата за най-красиви бродерии.
Върбинка дарява всички спечелени средства в полза на Червения кръст. Шие килим с държавния герб на крал Хюсеин, след това на президента на Сирия - Шукри Ел Кватли. По-късно гостува в Кувейт, Бахрейн, Йемен, Персия и стига до Индия /Калкута и Ню Делхи/.
Импресарио организира тези нейни пътувания. Навсякъде прави десетки демонстрации в салони и зали, които са и предоставени за целта. През 1954 г. пристига в Кайро, Египет. Среща се лично с президента Гамал Абдел Насър, на когото също изработва килим с държавния герб. Посещава и Суецкия канал. Такъв герб подарява на крал Фейсал II в Багдад".
Върбинка не само пътувала, но и използвала времето си да усвоява чужди езици. За кратко време тя научава арабски, турски и арменски езици, а от колониалните войници - английски, френски и индийски език. Средствата от демонстрациите си дарява за благотворителност, за построяването на болници, за лечението на болни деца. Живее с мисълта, че е пратеник на Милосърдието, който помага на хора в нужда. За себе си оставя толкова, че да може да преживява и да си прави нови протези, които през няколко години се износвали.
Когато през 1956 г. най-сетне стига с кораб до Европа - Италия, за три месеца научава и италиански. На Ботуша изнася над 250 демонстрации в Рим и Ватикана в църкви и частни училища, за което получава разрешение лично от папата. Става известна и навсякъде я посрещат като ВИП персона. На много места я обявяват за сензация, в Бейрут е обявена за "чудото на ХХ век", в Египет също я посрещат с невиждан интерес. Наричат е феномен, пример за силата на човешкия дух, вдъхнала вяра на хиляди страдащи по света.
За нея се знае, че още през 1937 г. министърът на здравеопазването на Царство България получава потвърждение от Холивуд за проявен интерес към заснемането на филм за нея, но това не става по неясни причини.
През 1958 г. Върбинка и брат й Христо се установяват за постоянно в Швейцария, където получават добър прием за своите демонстрации в различните кантони. През 1959 г. двамата се завръщат за кратко в родината си - Върбинка след 21 години, а Христо - след 35 години, за да видят вече 86-годишната си майка, която ги дочаква щастлива, макар и опряна на два бастуна.
Христо умира на 20 август 1979 г., но след претърпяна катастрофа през 1962 г. вече не може да бъде асистент на Върбинка. От 1963 г. неин партньор при демонстрациите и в живота става швейцарецът Паул Крапф. До края на живота си Върбинка не спира със своята благотворителност и милосърдие. Продължава да прави своите демонстрации пред хора в неравностойно положение. Тъй като говори 13 езика, помага като преводач на полицейските власти в Швейцария. До последно живее в селцето Бетлах, където умира на 24 октомври 2010 г. на 93-годишна възраст. Кремирана е и прахът й остава в Швейцария.
Но до последно мислите й са с Родината. Като преводач тя се запознава с българина Слави Василев, който също от дълги години живее в Швейцария. Това се оказва щастливо съвпадение, за да бъде запазено наследството на жената-феномен. "През 2017 г. този човек дойде в музея в Търговище, където бях дежурна. Извади от багажника на колата си, с която пътуваше към родната си Варна, 12 сини торби за смет, пълни с тефтери, тетрадки, албуми със снимки, изрезки от вестници и много други лични вещи на Върбинка Димитрова. Много от снимките бяха в рамки, включително е тези с двамината папи. Оказва се, че жената ревниво е пазела всичко за себе си. За съжаление, последният й партньор в живота решил, че това са ненужни вещи и изхвърлил торбите на боклука. Късметът е, че Слави, който живеел наблизо, ги забелязал навреме и ги прибрал. Той много добре знаел коя е била собственичката им. Когато разбрах за какво богатство става въпрос, се усетих като избрана", разказва още Тоня Любенова.
Сред вещите в чувалите тя неочаквано открила и приемно-предавателен протокол, от който става ясно, че три години по-рано същият човек бил предал два куфара и едно сандъче на Върбинка с нейни ръкоделия и други вещи - котлон, ютия, четка за ресане, дори и тонколона за озвучение, на кметството в родното й село Илийно. Куфарите били тези, с които тя пътувала по света. Това дарение било едно от последните желания на жената. Кметицата на селото Вилдан Хюсменова потвърдила, че пази дарението и го предала на музея в Търговище. Още през 2017 г. на изложба показали част от вещите, но някак скромно и между другото.
"Признавам, че до оня момент не знаех почти нищо за Върбинка Димитрова, въпреки че във фонда на музея има няколко нейни документа. Но със сигурност знам, че повече хора трябва да научат за нея. Приемам това като своя мисия. На 30 април т.г. в музея на Търговище ще открием голяма изложба с нейни снимки, ръкоделия и вещи, която нарекохме "Върбинка - изпратена от Бог". Подреждаме я така, все едно продължаваме изложбите от нейните демонстрации. Експозицията ще бъде на първия етаж в Славейковото училище, за да бъде достъпна лесно и за хора в неравностойно положение - хората, към които основно били адресирани демонстрациите на жената", казва още пред "24 часа" Тоня Любенова.
Изложбата за Върбинка Димитрова може да бъде разгледана през цялото лято.
