- 42-годишният Кирил Петков стана първият най-кратко управлявал премиер в новата ни история - не убеди хората, общините, бизнеса, че реално се мисли за тях в тежката криза
Той нахлу в българската политика като от американски филм - усмихнат, харизматичен, с холивудска усмивка и харвардска диплома. С бяла риза, костюм и вратовръзка, в които имаше все нещо не както трябва. Сравняваха го даже с Джон Траволта заради физическата прилика със звездата. Но “танцува само едно лято”, ако продължим с филмовите препратки.
42-годишният Кирил Петков стана първият най-кратко управлявал премиер в новата ни история, ако не броим едно от правителствата на Андрей Луканов.
Силно любен и мразен, едно е сигурно - в понеделник оставка подава един много необичаен министър-председател.
И други политици са се издигали на вълната на протести, но
никой като него досега не е бил зависим от енергията на площада като соларен панел от слънцето
Дори мнозина от най-заклетите му фенове през последните месеци посърнали констатираха, че Петков като че ли е позагубил посоката, концентрацията.
Усмивката и харизмата му потънаха в тъмните води на невъзможната управленска коалиция, която конструира. Но когато краят на правителството му започна да изглежда предизвестен и хиляди отново излязоха на жълтите павета, за да скандират името му, той пак се изправи.
“Танцуващият с площада” отново взе да черпи от тази енергия, тя му вля политически кураж, дори речта му стана по-ясна.
Премиерът отново започна да сочи посоката, да громи “лошите”, да вдъхва кураж на “добрите”.
Сега Петков, Асен Василев и останалите от най-вътрешния кръг на “Промяната” са убедени, че това е достатъчно пак да спечелят изборите. Те и онези млади хора пред Народното събрание в сряда вечерта, в чиито очи погледнаха веднага, след като за първи път в българската история парламентът прие вот на недоверие на правителството.
Но това е един от основните проблеми на управлението им - то
се оглежда единствено в очите на малката общност, в която се е затворило
Тези момчета, които знаят много за стартъпите и успешния бизнес, но очевидно много малко за управлението на една държава, не се довериха никому да им покаже как става. Затвориха се в своя балон, където всички трябва да са успешни, млади, красиви, от “добрите”, непримирими борци с корупцията. Самоизолираха се в него и в представата си за света отвън.
В някои отношения
паралелът с царските юпита, нахлули в условията на подобен народен възторг
по върховете на държавата преди 20 години, е видим. Чудесно е да имаш желание и самочувствие да управляваш, да искаш да пренесеш ноухау от западните университети и Лондонското сити, но липсват умението и желанието да чуеш различни мнения и после да вземеш решение.
Хора, активни в българския икономически и политически живот, споделят, че отборът на Петков и Василев на първа среща винаги е изглеждал готов да свърши работа. Но проблемът е вторият етаж на властта - там няма хора с опит и нищо не тръгва. Близки до “Промяната” пък контрират, че част от големия чиновнически апарат, назначен при дългото управление на ГЕРБ, открито е саботирал устрема на новата власт.
Това обаче трудно би обяснило скромната законодателна дейност на коалицията през 6-те ѝ месеца живот. Много пленарни дни минаха в празно говорене и схоластични спорове вместо в законотворчество просто защото готови проекти липсваха. Дали защото не е имало кой да ги подготви, или защото - както разказа Петков - партньорите спирали процеса, важен е крайният резултат. Внесените от Министерския съвет в парламента законопроекти са общо 68, това обаче включва и ратификациите. А окончателно приетите са далеч по-малко. Не може да се отрече обаче, че прокараха и някои много важни промени - като първото вдигане на пенсиите, новите заплати на лекари и сестри, безплатните детски градини, замразената цена на тока за битовите абонати.
Разпределението на отговорностите между партньорите определено бе една от странностите на кабинета “Петков”. Една партия - едно министерство е иновация, която със сигурност приближи края на играта и ще е добре, ако това се окаже единственото последствие за ведомствата. Министерствата се затвориха, липсата на вътрешнокоалиционен контрол не само остави на тъмно много действия и политики и събуди обществени и партийни подозрения, а и се оказа най-големия капан за самият Кирил Пеков. Той откровено не знаеше какво става в много от тях.
За себе си, както се полага, “Промяната” остави борбата с корупцията, развяна като знаме в предизборната кампания на неродената още партия. Но когато това е най-важната ти битка, трябва да имаш за нея най-точния човек и подход. Не само опитен и безстрашен министър, но и магистратите на своя страна. Шумно и смело бе обявена войната на Иван Гешев, но всъщност ПП започна битка и със самата прокуратура и всеки неин представител. Голямата промяна на съдебната власт просто няма как да се случи, без тя самата да бъде убедена в избора на посоката и да тръгне в нея.
Бойко Рашков беше шумен, но неефективен. Разбраха го късно и вътрешният министър бе дръпнат крачка назад от публичното пространство. През това време обаче той успя да стресне не само актива на ДПС по селата, но и част от сериозния бизнес.
Фокусът върху големия враг Бойко Борисов
през тези 6 месеца също измести реалния поглед върху политиките като цяло и пътя, по който могат да се случат - без истерия, без още разделение на обществото чрез демонизиране на лидера, тениските с чийто лик се харчат като евтин бензин. Допълнителното нахъсване на едни българи срещу други не подпомогна промяната. А че арестът на Борисов бе незаконен, показа съдът с решението си.
Другата излишна битка, в която премиерът сгреши да се хвърли, е тази срещу общините и най-вече срещу София. Сигурно местните власти наистина могат да оптимизират харчовете и щатовете си, не чухме обаче спокойни доводи и числа за това.
Обратното, с последното послание към столичното кметство: “Ами вдигайте си цената на билета”, хората на промяната всъщност казаха на столичани “Да го д.хат бедните” - нещо, в което Асен Василев обвиняваше ГЕРБ.
Именно липсата на усещане у хората, общините, бизнеса, че реално се мисли за тях в тежката криза, рисува още веднъж двете реалности - балонът на управляващите и светът отвън. Може и да е прав Кирил Петков в признанието си, че лошо е комуникирано всичко, което опитват и правят. Но са прави и критиците му, че с по-малко приказки и повече действия в много други държави цената на горивата отдавна бе натисната, помощите - изплатени, фирмите - спокойни за бъдещето си.
И ако у нас Петков сам признава за неумението да отправя ясни послания и разказ какво и защо прави, навън като че ли това му се удаваше по-лесно. Харесва се на Европа и САЩ, намира общ език с лидерите там. Предпочита като много от тях да ходи пеш по улиците, вместо да се крие зад стъклата на лимузината, и това не е поза. Освен на активните градски хора, определено допада на много от младите българи - една сбъдната задокеанска мечта на живо.
Кирил Петков обича адреналина, мрази липсата на лоялност и понички с канела
- В чужбина го наричат “младия прагматичен политик”, у нас се състезаваха да му лепят прякори. За приятеля си Асен Василев той винаги ще е биткаджия, на когото му пука и не изоставя приятелите си
Млад, усмихнат и неуморим - 42-годишният премиер Кирил Петков изглеждаше дружелюбен през близо 200-те си дни на власт. Дори след ден, изпълнен с многочасови преговори под звуците на протести. Или след протяжни коалиционни съвети, на които всяка от четирите партии шумно и категорично дърпа чергата към себе си.
За най-близките му обаче това впечатление е пълна илюзия. Защото, както казва човекът, който в последните години е неизменно до него – вицепремиерът и финансов министър Асен Василев, Кирил е “биткаджия, на когото му пука и не изоставя приятелите си”.
Лесно се пали, трудно променя курса, понякога се захваща с леко странни каузи, описва го още Василев.
“Политиката не е професия, а кауза. Ако не мога да помогна,
бих си тръгнал веднага, без съжаление. Със сигурност - по-беден, отколкото съм влязъл. Няма да правя от това лична драма”,
казва Петков няколко месеца преди да се окаже, че си тръгва предсрочно.
Вече сваленият Петков наистина “трудно променя курса”. Веднъж приел каузата да бъде премиер в тройно критичните времена на пандемия, инфлация и война, доскоро успяваше да удържи с цената на лични негативи шумната, вечно недоволна и нашарена от червени линии коалиция.
“Ако нещо може да се случи и да се направи, каквото и да е то, само Кирил може да го направи”, казва за него канадската му съпруга Линда Петкова. А баща му Петко Петков добавя: “В критични ситуации той винаги запазва самообладание, действа светкавично и дава много повече от себе си”.
Извън розовите очила, с които близките на всеки разбираемо го виждат, Петков на няколко пъти показа, че те не преувеличават. Когато например всеки се питаше дали зад темата с оръжията за Украйна не надничат новите избори, той
се качи на влака за Киев,
срещна се с президента Зеленски и успя да намери работещата формула.
Само месец по-късно очевидци на критичната ситуация покрай газовите доставки пък разказват, че когато дошло любезното писмо от “Газпром” за затвореното кранче, настъпили, естествено, объркване и притеснение. “Кирил обаче се стегна,
погледът му стана стъклен, усмивката му се скри. Прекара часове, залепен на телефона
И след броени дни планът за действие беше готов, оставаше да се реализира. С което, естествено, се зае той лично”.
Със сигурност е имало и изненадани, че премиерът потърси помощ чак зад океана. Със сигурност е имало и неприятно изненадани, че я намери. Те веднага се захванаха с обструкциите: не било вярно, нямало как договореното да стигне до България, ама каква била цената, ами за колко време ще ни стигнат първите два кораба, колко били посредниците. Пресолиха манджата дотолкова, че се наложи американското посолство да потвърждава думите на Петков. А когато и това се случи, в социалните мрежи веднага се заеха да обсъждат облеклото му - от хлабавата вратовръзка, та чак до развързаната връзка на дясната, на всичкото отгоре и непростимо прашна обувка...
Но Петков показа, че в чуждата преса неслучайно го определят като “младия прагматичен политик”. Който управлява държавата така, както се управлява голяма корпорация. Води преговори така, както това се прави в бизнеса - с ведра усмивка, скриваща желязна захапка. С уважение към противника и към онова, което се нарича търговска тайна. Въртян на шиш, и досега отказва да даде повече подробности за новия път на газовите доставки, за да не наруши търговската тайна и за да не предизвика наплив от конкуренти по новия път на газа до нас.
Преди 6 месеца, свещеникът, който отслужил водосвет за бъдещия премиер 20 минути преди да получи мандата за съставяне на кабинет, го попитал: “Знаеш ли кога се прави водосвет?” И без да чака отговор, обяснил: “Когато се отива на война”. Вместо да го разколебае, предупреждението допълнително мотивирало Кирил.
До деня на вота, никога не призна, че напрежението и критиките в тази негова война му идват в повече. Дядо му по бащина линия учил момчетата в рода:
“Ако ти се влачат червата, кажи, че ти се е развил поясът”
Сигурно и затова, наследникът му много мрази да го съжаляват.
“Инструментите му за оцеляване са упорство, позитивизъм и способност за максимална концентрация в критични ситуации”, смятат близките до Кирил. И това, че винаги е имал нужда от повече адреналин в кръвта - когато работи, иска бизнесът му да е на върха, а когато си почива, обича да лети с кайта или да се спуска със сноуборд.
“Кирил винаги иска да има контрол над ситуацията, никога не се доверява на много хора извън най-близкия си кръг”, казват приятелите му. “Ако отвърнеш на лошото с лошо, всичко се пише на твоя сметка, а ако си на правилната страна, дори някаква висша сила ще ти помогне”, вярва пък самият той.
Признава, че в костюм се чувства горе-долу добре, но
вратовръзката винаги го е притеснявала
Опитва се да бъде по-внимателен към облеклото си, но рядко успява да отговори на високите стандарти на критиците си.
В личния си живот не се е променил особено. С изключение на все по-оскъдното време, което прекарва с дъщерите си и със съпругата си Линда. Притеснен е за децата си, защото вече има хора, като например една продавачка в малко магазинче, от което най-малката - 9-годишната Ани, обичала да си купува сок, която подхвърлила:
“Баща ти е лош човек, гледа да забогатее на наш гръб”.
За трите си дъщери Петков е убеден, че най-важното е образованието. Наскоро ги събрал, за да им каже, че със спестяванията, които има, няма да им купи нито за имоти, нито коли. Ще бъдат похарчени само и единствено за образование. Вероятно и заради спомените си като студент, а и като емигрантско семейство, в Канада, когато сам плащал, за да учи, вземал заеми и ги връщал, пак сам. Още оттогава Кирил не понася миризмата на канела. Като емигранти всяка неделя вземахме понички с канела от църквата, обяснява тази странност неговият баща.
Останалите подробности от биографията на Кирил Петков са отдавна известни. Родителите му са учители. Майка му Beнeтa продължава да живee в Kaнaдa, където е управлявала клон нa eднa oт нaй-cтapитe и гoлeми библиoтeки там. Баща му Петко, биолог по професия, сега управлява успешна компания за пробиотици. Съпругата му Линда Макензи- Петкова е родена в Отава през 1979 година. Тийнейджърските си години прекарва в малък град в Британска Колумбия. Днес тя и Кирил отглеждат в България трите си дъщери. Местят се в тук, след като той завършва магистърската си степен. По това време Линда е бременна с втората им дъщеря - Ема. През 2012 г. на бял свят се появява трето им момиче Ани.
Години по-късно Линда отваря пекарна у нас за безглутенови печива. “Липсва ми семейството, но
когато се връщам в Канада, се чувствам като чужденка
Животът там е различен. В България имам усещането за хаос и свобода - нещо, което ми липсва в Канада”, казва тя. А на въпрос дали би се върнала в родината си, е категорична: “Не, моето място е тук, до Кирил.” Многолюдното семейство обича да пътешества по екзотични дестинации, а всеки свободен час прекарват сред природата.Линда признава, че отдавна се чувства по-добре в България. Тези дни и тя е на площада до мъжа си. Защото е до него във всяка от странните му каузи.
