Там са депортирани "противниците" на комунистическия режим. Достатъчен е бил и един донос, за да попаднат в карцерите на зловещия лагер на остров Персин. Каква е съдбата на българския ГУЛАГ днес?
"Чувате ли! Не газете тополките! - пак се провикна някой милиционер от задните редици. Как стана това не забелязах, обаче изведнъж се оказа, че всеки милиционер, който ни придружаваше, освен шмайзер, държи една върбова чепата тояга! Явно приготвени от по-рано и оставени по пътя, по който трябваше да минем. Ето къде била ролята на режисьора. Да предвиди всичко за изпълнението, което започна. Артистична работа!", пише Дойче веле
Не газете тополките!
"И фрас! Първата тояга изсвистя и се стовари на нечия глава...
Ако някой ми каже, че мога да измина 13 километра бегом и то не по права линия, а веднъж в края на редицата, веднъж в средата, т.е. в непрекъснат зиг-заг в борба за място, защото никой не застава доброволно под ударите, нямаше да повярвам. Оказа се че съм прекрасен атлет. И то не само аз, а и 60-70 годишните с порок на сърцето, разни ревматизми, шипове, ставни болки и какви ли не други лекарски измислици.
Всички издържаха…”
Така описва в книгата си “Обратната страна на медала“ Милко Икономов “посрещането” си в концлагера на остров Персин, известен и като "Трудово възпитателно общежитие (ТВО) Белене" през 1958 година. По това време, според официалната комунистическа историография, лагерът всъщност е трябвало да е вече закрит от Вълко Червенков след смъртта на Сталин. Всъщност обаче, той е бил отново отворен - превантивно - след Унгарското въстание през 1956 г.
Там са депортирани “противниците” на комунистическия режим: селяни-противници на ТКЗС, полицаи, офицери, предвоенни министри, индустриалци и банкери, народни представители от бившата опозиция, николапетковисти, социалдемократи, демократи, анархисти, троцкисти, легионери, бранници, ратници, членове на ВМРО, католически, протестантски и православни духовници, руски белогвардейци - емигранти, гръцки и югославски политемигранти... Имало е и криминални престъпници, които са били аристокрацията в лагера, както ги е описал с черната си ирония Икономов.
Белене функционира с прекъсвания от 1949 до 1989 г. Последните му две отваряния са през 1972, както и през 1984 г. - за т.нар. “Възродителен процес”, когато в него са въдворени български мюсюлмани. Освен противници на режима или отхвърлени от него социални категории и етноси за вкарването в концентрационен лагер е бил достатъчен и неблагонадежден за партията произход, образование в чужбина или просто донос. Такъв е и случаят на Милко Икономов.
Българският ГУЛАГ
Над 30 000 души са преминали през трудовите лагери на България, създадени по модела на съветския ГУЛАГ на Сталин. В решението на ЦК на БКП от 1951 година се казва, че на въдворяване подлежат „лица, които не могат да бъдат съдени по обикновения ред заради политически или държавни причини”. Над 1 200 души са преминали през зловещия лагер „Слънчев бряг” край Ловеч и женския концлагер в Скравена. В тях умират 147 души в резултат на непосилен физически труд, контролиран от надзиратели със садистични наклонности.
Няма конкретно социологическо проучване, което да каже, колко българи помнят зловещата история на българските концлагери. Съдейки по проучване отпреди три години, техният явно брой не е голям, тъй като повече от половината българи смятат, че при Тодор Живков и соца се е живеело по-добре.
И така, 33 години след края на режима и системата на българските концлагери няма историческа памет за зверствата на режима, няма място, в което ученици и хора от всякакви възрасти могат да се потопят в миналото или просто да положат цвете, да запалят свещ за душите на мъртвите.
Но лагерът на остров Белене може да бъде отворен за посетители и там може да бъде изграден музей. Вече има изготвен проект за реставриране и експониране на оцелелите сгради от втория му период, както и за възстановяване на същия тип бараки, каквито е имало при отварянето му през 1944 година. Едни от двигателите зад това начинание са Фондация „Остров Белене” и Михаил Маринов, католическата общност, както и местната община.
Пред ДВ Михаил Маринов разказа, че към момента мястото на лагера се поддържа “живо и чисто” и се придружават желаещите да го видят. Пред това има обаче има леки спънки, като взимането на пропуск от началството на затвора, който все още функционира на острова. “Интересът е голям и все повече хора искат да посетят мястото, а и природния парк, какъвто е самият остров”, каза Маринов.
Триметрови дупки за непослушните
Проектът за мемориалното място включва възстановяване на лагера и на дървените бараки, които са унищожени, в автентичния им вид. “Мястото е внимателно почистено през 1958/59 година, когато е отворено за втори път. От това време са оцелели две масивни сгради. Срещу тях има една, която е ползвана за артелно - склад за храни, кухненския блок и столова. Имаме съмнения, че столовата е построена умишлено върху карцерните помещения, използвани между 1949 и 1959 година, за да бъдат те скрити. Мисля, че сме ги открили, но предстои още малко да поработим и да поразчистим, за да сме сигурни, че това са карцерите. Те са представлявали 3-метрови дупки, изкопани в земята и покрити с растителност. Там са наказвани “непослушните”. Зловещи помещения, в които минималният престой е бил 14 дена”, разказа Маринов.
Земята, върху която са останките от лагера, е от около 111 декара и е преотстъпена на община Белене от втория кабинет на Бойко Борисов при условие да бъде направено мемориалното място. Търси се финансиране, а преди години депутатът от Реформаторския блок Найден Зеленогорски внесе предложение в парламента мемориалът да се финансира с 2 млн. лева от държавния бюджет, но предложението не бе прието. “В контакт сме с няколко министерства, така щото да стартира проекта. Аз съм убеден, че останалите средства ще се намерят - дали с кампания или с наши партньори от чужбина, които да помогнат. Смея да твърдя, че могат да се случат бързо нещата, тъй като проектът е готов”, каза Маринов.
“Знаем как е изглеждал лагера. Смея да твърдя, че можем да постигнем историческа истина на 95%, да бъде възстановено всичко, за да се превърне това място в българското място за памет", демонстрира оптимизъм Маринов. Подобно място няма оцеляло в България, припомня той.
И за бъдещето е важно България да има място на памет за зверствата на социалистическия режим. Защото паметта за жертвите изглежда избледнява. А тези, които не си спомнят миналото, са обречени да го повторят.
