Ще блесне сградата на театъра - най-красивата на Балканския полуостров, която 117 тъне в тъмнина
Д-р Мутафчийски ще гледа “Плач на ангел” от Стефан Цанев, ще отидем с това представление в сиропиталища, затвори, старчески домове
- Г-н Донкин, упорито удържате фронта в тези пандемични времена. Народният театър продължи да играе, приемаеше зрители, бореше се изкуството да отиде до хората. Това със сигурност е изисквало много усилия, или пък да перефразираме заглавието на известен наш филм – играехте ли на инат, напук на кризата?
- Не, не мога да кажа, че работихме напук на нещо - напук на колеги, на зрители, на болести, нито на това, което трябва да прави човек, за да може да опази и своето здраве, и на тези около себе си.
Всички в театъра разпознахме каузата си, задължението си, отговорността си в този период. Продължаваме да мислим и сега, и сега най-вече, надявайки се, че въпреки предупрежденията и въпреки някои “недисциплинираности”, че някак си тази пандемия започва да става по-рехава, позатихва. Това се вижда по желанието, дори смелостта на хората, които идват в театъра. В момента ми е трудно да кажа - ти можеш да влезеш, ти - не. Наистина няма билети и е трудно да спазваме тези 30% пълна зала, но това е отговорност, това е задължение, това е дълбоко разбиране. Отговорност за всички представления. (Директорът е застраховал целия екип на НТ при случай на коронавирус - б.а.)
Абе театърът
е на фронта!
Така е било и в миналото. Разбираме това, че благодарение на нас хората могат да възстановят духа си, което е изключително важно и тогава, когато има криза, и тогава, когато я няма.
- Гледате ли в перспектива или си казвате само “каквото сабя покаже”?
- Освен всичко друго, през този период от време сериозно се подготвяхме за момента, в който това така или иначе по някакъв начин ще си отиде или ще свикнем да живеем с него и няма да бъде толкова фатално за нас. Наистина времето ще покаже. Ние трябва да бъдем готови да възстановим наистина духа на хората.
Същото е, ако искаме да възстановим живота си, независимо какъв - дали този, който е бил преди, или някакъв живот, който е по-хубав, при всички положения ние трябва първо да възстановим духа си. Иначе нищо няма да възстановим.
Искам съвсем откровено да кажа за първи път една моя мисъл, която е резултат на наблюдения по време на пандемия. Независимо какви са предаванията - дали са политически, или икономически, (ето, наближава времето за предизборни кампании, въпреки че те вече негласно са в ход), някак си
хората стават
по-искрени
Не знам дали ми се ще, или е така. Но това е много добре. Надявам се, че в тази пандемия, предоставяйки им дълго време на самотност и възможност да разсъждават, те се срещнаха по-дълго време с близките си, осъзнават някои неща и това ги предизвиква да бъдат по-открити и по-истински. Дай боже да съм прав, но ми се струва, че това са прекрасни крачки. Напук на кризата.
- Усещам, че духът на Вазов продължава да витае в този театър.
- Предполагам, че имате предвид завета в думите, които Вазов казва на 24 октомври 1920 г. на юбилея си в Народния театър: “И мой дълг е в края на моя жизнен път, поради голямата вяра, която имам в бъдещето, да извикам на моя народ: “Не се отчайвай! Вярвай! Работи в братски сговор, със съединени сили”! Аз го говоря това отдавна, още отпреди да съм директор.
В периода, в който имах политическа дейност, тя беше подчинена и на тази философия. И сега вече виждам как политици, лидери сериозно говорят за това. Важното е да спрем да говорим, а да го правим - реално, в действие, защото това е сила и тя дава пример. Точно в този период от време, когато трябва да възстановим живота си и себе си, това е изключително важно. Получаваме дори необходимост от това, защото съхранението, инстинктът за самосъхранение, който сега е изострен, мерките, които трябва да се приложат, са човешкото единение и възможността за комуникация.
Човекът е социално същество. Той съществува на тази земя с една основна цел – да се усъвършенства. А това може да се реализира само, когато общуваш с ближния си. Да го провериш, да го промениш, да го доизградиш и да продължиш нагоре. В този живот по стълбицата на живота трудно се повдига крак,
като тръгнеш да
се изкачваш
нагоре, особено
когато си сам
Самотата е убийствено нещо. Виж, да слезеш надолу, да се сурнеш по стълбата на живота, е лесно, даже много хора се грижат за това. Но това да вървиш нагоре... Затова е сложно в момента в този период на пандемия. Затова е изключително важно наистина да възстановим духа си, да бъдем заедно в братский сговор, за да можем да продължим напред. Не само с рациото, а с душата, с духа си да го разберем.
- Театърът не само приема ръкопляскания, той ръкопляска на лекари, учители. Такава беше позицията на Народния театър.
- Не само на лекари. Има учители, има обикновени хора. Много от тях не са придиряли да бъдат обявени на първа линия, а вършат много работа, без да светят. Лекарите. Те съзнателно поставиха на изпитание и живота си, и способностите, и семействата си. Това не се случва всеки ден, но това само показва дълбоката същност на българина, на българския народ. В момента показваме и малко други неща - не сме дисциплинирани,
правим се
някак си на
бунтари, без
всъщност да
имаме познания Продължаваме да бъдем в една тъмна пещера, не знаем какво ще се случи, какво ще направим, само предполагаме. А природата продължава да ни провокира.
- Как мина срещата ви с ген. Венцислав Мутафчийски, какво си казахте?
- Нещо лично, няма да ви кажа (шега). Пуснаха се веднага някакви коментари – ето ги поредните комунистически рефлекси, старите системи, структури! Кое му е комунистическо? Може би да плюеш, е съвременно? Не го разбирам. Това, че сме отишли да благодарим на д-р Мутафчийски - винаги го наричам така, а не с другите му звания, на един човек за нещо, което е направил? Представи си, че сме си казали неща, в които сме сгрешили или сме си помогнали един на друг да не правим това и това.
- Той театрал ли е?
- Театрал е, да. Скоро ще дойде на едно представление в театъра, което имаме намерение да превърнем в ярка духовна кауза. Искаме да играем “Плач на ангел” от Стефан Цанев с Христо Мутафчиев не само на наша сцена. Друго е да видиш духа, парче месо, вложено от себе си вътре в текста и разбирането му. Искаме да направим така, заедно с Министерството на здравеопазването, да бръкнем в душата на човек и да му помогнем да се възстанови духовно. Искаме това мъдро представление да отиде при хората, които нямат възможност да дойдат – в сиропиталища, затвори,
в старчески
дом, да
отидем
при
болния човек,
те също имат не по-малка необходимост от това. Ние отдавна го говорим с д-р Мутафчийски и други лекари, за древната максима - здрав дух в здраво тяло. Те са лекарите на тялото, а ние – лекарите на духа. И нещата трябва да се съчетаят – това ни предстои като реалност, а пък кой каквото ще да си говори за благодарността. Говорихме си за това какво представлява ваксината, как тя помага, как трябва да се организира ваксинацията. Имаме меморандум от години въвВоенната академия и сега той специално покани колектива на Народния театър да се ваксинира. Това е работата на лекаря - да помогне. Това е каузата на човека от сферата на културата - да помогне духовно на този, който има нужда.
- Като погледнеш, те и актьорите са на първа линия...
- С риск да кажат, че дърпам чергата към себе си, твърдя, че
актьорите са на
още по-предна
линия
Защото докторите слагат все пак някакви предпазни костюми, маски, въпреки риска да ги носят по 12 часа, а актьорът излиза на сцената и не може да сложи маска - от уважение към труда си, от уважение към смисъла на професията и от уважение към тези, които са пред сцената. Филтрите на климатиците са идеални - изкарват мръсен, вкарват чист въздух, зрителите имат разстояние един между друг. Това на сцената не става, нищо, че играем основно камерни спектакли. Добрата дикция означава слюноотделяне. Не крия, имахме болни. Имаше колеги, които доста тежко изкараха, други по-леко, но колективът на театъра показа смелост. Слава богу, в момента няма болни и в най-скоро време ние ще се ваксинираме. Около 50% от хората искат да се ваксинират и това е проява на отговорност. Всеки прави своя избор - едни имаят здравословни проблеми, други вече са преболедували, и трябва да го уважаваме, така, както искаме нас да ни уважават. Не да обявяваме неваксинирания за злодей, а другия - за герой.
Започвам да имам усещането, че малко повече, отколкото трябва, говорим. Прекаляваме, защото внасяме многа сериозна доза на психически срив.
- Страх?
- Не е страх, то е паника. И е резултат не само на многото говорене, но и на разнопосочното говорене. Един,
представен като
изключителен
специалист,
говори като
много знаещ
за апокалипсиси На друг, който говори по-нормално, започва да не му се вярва. Това обърква хората, прави ги страшно подозрителни, а това е много, много, много лошо. Самите психолози казват - напрягането на психиката намалява имунитета, срива имунната система.
- Ако не се страхуваме, какво правим?
- В този период от време ние променихме философията си за структурата на драматургията – в репертоара преобладава българска драматургия – и нова, и класическа. Подготвяме се за честването на 100-годишнината от кончината на Иван Вазов. Искаме да направим изключителни неща. Едно от тях е да осветим сградата на театъра – най-красивата театрална сграда на Балканския полуостров, която 117 години тъне в тъмнина (не буквално). Има някакви светлини по фасадата, но никога не е била осветяван по художествен начин. Направили сме обществен комитет за събиране на пари, които никак не са малко. И се надяваме на 22 септември (датата на смъртта на Вазов) това да се случи. Използвам повода на кажа, че с никого, колкото с “24 часа”, нямаме такова взаимно уважение. Винаги ни подкрепяте.
- Да измислим и направим един паметник на духа. На духа на България. Какъв да е? Не знам, не е моя работа да превръщам едни такива фантазии мои в някакви изображения. Но според мен България се нуждае от един паметник на държавността си и на духа си. Върви тази идея и много хора са се захванали, но е малко трудно да се осъществи, ако няма национално разбиране. На такъв паметник мястото му е нависоко, някъде горе на Витоша... Всички говорим за този дух, пък... Важното е да осъществим тази идея.
- Четете ли политически програми?
- Не ги чета. Недомлъвки и обвинения. Най-вече не искам да слушам обвинения. Хората много ясно виждат кой какво прави. Българският народ е бил много трезв в това отношение. Кого обвиняваме в края на краищата не мога да разбера? Има, разбира се, трески за дялане. Но би ли било сериозна победа, ако аз дискредитирам някого и го победя? Не се нуждаем от противопоставяне. Не се нуждаем от това! Как ще имаме братский сговор и съединени сили тогава? А това ни е нужно сега.
- Замисляли ли сте се за нова роля?
- Свикнах да съм зад кулисите. Дори започна да ми харесва.
- Но липсвате на зрителите...
- Дано!
