Неотдавнашните изявления на френския президент Еманюел Макрон предизвикаха възмущение сред много мюсюлмани, които му приписаха предубеждения срещу исляма. Някои дори ги квалифицираха като израз на дълбока омраза към тази религия и уличиха президента в „расистки“ изявления, несъвместими с най-важните принципи на Просвещението, на които се основава Френската република.
Но Макрон говори преди всичко за мюсюлманите във Франция, тоест, той се позовава на реалности, които обаче не могат да бъдат изолирани от общия ислямски контекст. Защото онова което се случва с ислямската религия в световен мащаб - трансформации, промени и кризи, пряко рефлектира и върху мюсюлманите във Франция и Европа.
Какво каза френският президент, за да предизвика целия този гневен отклик от „мюсюлманската улица“? Ето думите му: „Ислямът е религия, която днес преживява криза във всички части на света“; и също „екстремизмът се разпространява сред мюсюлманите и едно малцинство френски мюсюлмани представлява заплаха от „ислямски сепаратизъм“. Неговата реч беше в предградие на Париж, известно с войнствени ислямистки изявления на местни дейци, които се опитват да установят нещо като „нравствен сепаратизъм“, а понякога дори екстремистко „самоуправление“.
Онова, което е особено тревожно е че този набиращ сили гняв се разпалва от големите религиозни институции в целия ислямски свят и че някои държави го превръщат в официална позиция (Турция е пример в това отношение). Поради своята атрактивност за медиите, войнствените призиви се препредават от известни арабски и ислямски сателитни канали, вестници и се коментират от известни „пера“. Всички те приписват на френския президент агресивни намерения по отношение на самата религия и мюсюлманите като цяло.
Сбърка ли Макрон?
Френският президент каза само частица от истината. Всъщност, думите му са изричани отдавна от много арабски и мюсюлмански интелектуалци. Самият аз от осемнадесет години насам съм изказвал критиките си по отношение на исляма и подчертавам, откакто започнах да пиша критично по проблемите на ислямската религия и общество.
Но ние, критиците, нямаме предвид Корана, чиито свещени текстове се тълкуват по различен начин. Визираме начинът, по който те се тълкуват понастоящем в голям брой религиозни общности. Т.е. ислямът като социална практика, споделяна от милиони мюсюлмани. И като житейски мироглед, който се насажда чрез проповеди, уроци, фетви, пропагандни материали и политически платформи. Чрез подобни средства се формира съзнанието на преобладаващото мнозинство от мюсюлманите днес. Именно този споделен от милиони и милиони светоглед ги води към задълбочаваща се криза. Нейните белези са все по-голямата колизия с друговерците. По такъв начин, този съвременен ислям създава неразрешими проблеми навсякъде - не само на Запад или Изток, но дори в самия ислямския ареал.
Всички основни религии, всички древни култури и всички човешки общества, които произхождат от утвърдени цивилизации, са приели съжителството с модерния свят и са се приспособили. Единствено изключение е традиционната ислямска култура, популярна днес в мюсюлманския свят. При това, колкото повече останалият свят се отдалечава от традиционните общества, толкова повече тази криза се засилва.
Ислямът, дефиниран от религиозните реформатори в края на XIX и началото на ХХ век, изглежда по-толерантен, отворен и комуникативен с другите, отколкото традиционният фундаменталистки ислям от първата четвърт на двадесет и първи век, обозначаван обикновено с термина „салафитски“.
Ислямското самоизолиране през 21 век
Реформаторските активисти биха се учудили, че 120 години по-късно учебниците, лекциите, проповедите, книгите, образователните брошури и фетвите в целия ислямски свят са белязани с печата на салафитската ретроградност и с ригористични нравствени поучения: Допустимо ли е да поздравявам немюсюлманин за Нова година? Ако немюсюлманин ми се усмихне, трябва ли да му върна усмивката? Правилно ли е да празнувам рождения си ден? Допустимо ли е да присъствам на новогодишния празник с немюсюлмани? Допустимо ли е да кажа на немюсюлманин: обичам те? Допустимо ли е да се храня с немюсюлманин? ... Допустимо ли е да получа помощ от немюсюлманин? И т.н. Тези въпроси показват дълбокото отчуждение с другия – отчуждение, което не бе предвидено като бъдещ проблем от онези мюсюлмански учени, които се опитваха да реформират религията преди сто години. Оказва се, че пътят на мюсюлманите през този изминал век, води към изолация – както реална, така и усетена психологически. Разширяващата се пропаст с останалия свят заплашва да се превърне в психологически комплекс, който създава нарастващи проблеми за милиони хора.
Лицемерието на някои западноевропейски мюсюлмани
Стотици хиляди мюсюлмани живеят в Европа от петдесет години в атмосфера на свобода и толерантност. Това обаче не попречи на ислямските проповеднически центрове към джамии и културни институции да проповядват традиционния ислям, отричащ толерантността. С течение на времето подобна пропаганда променя светогледа на тези имигранти и преди всичко този на децата им – второ и трето поколение европейци. При това, ислямистките екстремисти не приемат дори мюсюлманите, които се различават от тях в доктринално отношение. Спрямо немюсюлманите пък те демонстрират привидна толерантност, прикриваща дълбока омраза, като същевременно се стремят към отделянето си и капсулирането си спрямо местните друговерски общности.
Всъщност не знам защо е гневът от точната диагноза на френския президент, защо е залъгването с илюзията, че в днешно време е възможно да бъде прикрита тази криза на религиозните идеи? Че може да заблудим някого за съдържанието на всичките онези ретроградни програми, учебници, речи и проповеди. Нашият проблем като мюсюлмани съчетава „наследеното невежество“, представяно за научно познание, и придобития психологически комплекс. Отричайки обвинението си мислим, че можем да заличим реалността, като по такъв начин да бъдем оневинени за въпросния екстремистки сепаратизъм.
Книгите на салафитите и Мюсюлманските братя, разпространявани из Европа, призовават към джихад като най-доброто решение на бедността, пред която е изправен ислямския свят. Проблемът е, че официалният религиозен истаблишмънт Ал-Азхар в Египет не се намесва и продължава да се придържа към наследените от миналото схващания за джихада. Не само това - университетите на тази голяма сунитска институция ежегодно произвеждат хиляди имами, кадри и попълват редиците на екстремистите и фундаменталистите.
Провалът на ислямските теологични институции
Макар че отговори агресивно на изявлението на френския президент, Ал-Азхар не осъди екстремизма. В това отношение той следва своя логика, която не му позволява да осъжда организации като „Ислямска държава“ и Ал-Каида, тъй като те се позовават на Корана и на ислямската традиция. Кризата на исляма е обусловена от ролята на религиозните институции, които оказват дълбоко влияние върху мирогледа както на сунитите, така и на шиитите. Колкото по-традиционни, т.е. по-откъснати от съвременността са религиозните нагласи на мюсюлманите, толкова връзката им с религиозните институции е по-тясна и обратното.
Това означава, че преобладаващото религиозно съзнание е в колизия с действителността и че малкото просветени, които призовават към толерантност по отношение на друговерците и към адаптиране към останалия свят, не се ползват с подкрепата на религиозните институции (тъй като подобни еретични идеи не се нравят на мнозинството).
Франция и останалия либерален западен свят не са против исляма; те не са против умерения, толерантен ислям, който приема другия и не подкрепя капсулирането на мюсюлманите в рамките на немюсюлманските общества. Макрон осъжда единствено екстремния ислям, който се основава на фундаментализма и има враждебно отношение към друговерците. Привържениците му мразят инакомислещите; те са убедени, че трябва да се разграничават от немюсюлманите и че именно това разграничаване се постулира от „правилния ислям“. Този тип екстремизъм води към катастрофа мюсюлманските диаспори в западните общества; той е и предателство спрямо европейските държави и общества, приели мюсюлманите - имигранти. Катастрофални са и последствията от него и в рамките на ислямския свят.
Проблемът на мюсюлманските диаспори в Западна Европа е в това, че те са най-засегнати от този екстремистки ислям; не че са мюсюлмани, а че са такива, които преоткриват своето религиозно наследство, почитано в старата им родина. И докато обновяването на исляма в арабско-ислямските страни се натъква на препятствия, които пречат на реформите, мюсюлманите в западните общества са принудени да извличат легитимността на своята религия от ислямското наследство в страните, които са напуснали доброволно или откъдето са били прогонени.
Пред мюсюлманите в Западна Европа има три пътя:
1. Най-спасителният, но и най-реалистичен вариант е да да възприемат просветена визия на толерантност (отчитайки, че те са тези, които са дошли на Запад, а не обратното; че те се нуждаят от Запада, а не обратното). Това означава, че въпросните мюсюлмани трябва да се откажат от всички форми на подкрепа, материална и морална, от заинтересовани институции в ислямския свят, като в бъдеще изцяло трябва да разчитат единствено на подкрепата, от страна на държавите и обществата, в които живеят.
Западът не може да се промени, така че да се адаптира към нуждите и изискванията на мюсюлманите си. Обратното – те следва да се преориентират към открит диалог с немюсюлманските мнозинства, като с легално-правни средства потърсят по-добра защита на своите права и да завоюват уважението на другите. Например, ако чувстват, че някои форми на свободно изразяване засягат техните религиозни светини, трябва да се опитат с легални средства да убедят околните да приемат техните аргументи. Но независимо от изхода да подобни усилия, в крайна сметка мюсюлманите трябва да уважават съществуващите реалии в държавите, в които сами са избрали да живеят.
2. Що се отнася до онези от тях, които смятат, че не са в състояние да се адаптират към културата и правната система на държавите в Западна Европа, в които живеят, и че вярванията им са в постоянен конфликт с реалността, следва да се стремят да се върнат в родината на своите предци, дори те да не искат да ги приемат (или поне в друга мюсюлманска държава). Само така те ще могат да практикуват своята религия без да се налага да се сражават за нея. Сегашната ситуация е катастрофална. Според проучване на Френския институт за обществено мнение, 74% от френските мюсюлмани на възраст до 25 години, поставят своите ислямски религиозни убеждения над законите на републиката. При това, според прогнозите, броят на мюсюлманите във Франция ще нараства с бързи темпове, като се очаква да достигне 12 милиона души в 2025 г. Тези цифри обясняват решението на Макрон и неговото правителство да бъде форсиран закон срещу ислямския сепаратизъм и в защита ценностите на републиката.
3. Най-погрешният и потенциално катастрофален път на мюсюлманите в Западна Европа е капсулиране в рамките на европейските общества чрез изповядване на фундаменталистки ислямски убеждения. Подобен сценарий ще увеличава рисковете за сблъсък с немюсюлманските мнозинства на всички нива и при всякакви жизнени обстоятелства. Това ще е разрушителен избор не само за западноевропейските мюсюлмански диаспори, но и за света на исляма като цяло. За съжаление този пагубен и опустошителен избор отдавна е избор на мнозинството мюсюлмани в диаспората. Дали последните събития във Франция и големият обществен отзвук в Европа като цяло ще ги накарат да промени поведението си?
Сега най-неотложният въпрос е: ще се задоволи ли Европейският съюз – а и Великобритания - с ролята си на наблюдател на самоизолирането и капсулирането на мюсюлманите, които водят до сепаратизъм и възникване на паралелни шериатски общества? Или ще се осмелят да тръгнат по пътя, очертан от Макрон в усилията си да изпревари по-голямо бедствие?
