Не мислех да коментирам историята с ХелпКарма, но ме помолиха да гледам BTV Репортерите, защото имам много близки роднини с дете с увреждане, които добре се знаят с главната героиня Ралица... и се чувстват омерзени, меко казано.
Казусът не е съвсем черно-бял - изпълнен е с множество технически детайли, които по-скоро го оцветяват в 50 нюанса сиво. Обаче това ни най-малко не променя крайното ми впечатление и оценка за тези хора...
Най-същественото за мен в случая е гигантската бездна между мисията, посланията и имиджа на фондацията от една страна и реалните действия на екипа й, от друга. Може да е започнала с идеални цели, но се е превърнала в добре смазана машина за правене на пари на гърба на отчаяните и желаещите да помагат в едно общество, което не вярва на държавата си... Моралното падение на майката на дете с увреждане, която намира начин да забогатее и води бохемски живот от болестта му... е умопомрачително. Лъжите й в интервюто са ужасяващи.
Казусът ХелпКарма обаче съвсем не е уникален - поредният е. Когато преди 14 г. с Климентина Рашева обсъждахме в каква юридическа форма да облечем желанието си да „помагаме на бизнеса да спасява планетата, докато печели“, изборът беше между НПО (или фондация) и фирма. Първата опция изглеждаше изключително привлекателна – имахме кауза, наоколо течеше потоп от финансиране, имахме опит и контакти, много съмишленици… Решението да създадем компанията, от която след няколко месеца произлезе denkstatt Bulgaria, обаче надделя след като си зададохме няколко прости въпроса:
1. Искаме ли ние да печелим, така че да живеем добре и да осигурим бъдеще за децата си?
2. Искаме ли същото за всеки бъдещ член на екипа си?
3. Искаме ли да имаме пълен контрол върху приоритетите, посланията и решенията в работата си, така че да правим само това, в което наистина вярваме?
След три бързи „ДА!“ регистрирахме фирма. Никога не сме съжалявали, дори и в най-трудните моменти…
Ако другарите от ХелпКарма бяха ООД, нямаше да имат никакъв проблем с 90% от упреците срещу тях. Обаче като фондация с идеална цел… си просят публичен линч.
Проблемът обаче е много по-голям. Виждам го в два основни аспекта. Първо, в морала в обществото ни и второ, в отношението ни спрямо държавата.
Какво прави платформа като HelpKarma толкова привлекателна?
Възможността да даряваш лесно, тоест да получаваш моралното удовлетворение от дарението лесно.
Това за мен е развращаващо. Ето какъв трябва да е приоритетният ред за „правене на добро“ според мен:
1. Грижиш се за себе си и се променяш към добро. Ако ти си добре и добър, няма да товариш другите с усилията да се грижат за теб, нито ще се отнасяш зле с тях.
2. Обичаш си работата и я вършиш добре. Ако всеки си върши добре работата, проблемите по света ще се решават от само себе си. Или поне 90% от тях.
3. Помагаш на най-близките, роднини, приятели, познати, съседи. Човек може и трябва да бъде най-полезен в собствения си кръг. Това се нарича общност. Огромната част от проблемите в света, вкл. екологичните, се решават най-ефективно на това ниво.
4. Помагаш чрез членство в организации, доброволен труд, даряваш на организации, които познаваш и подкрепяш и други форми, които изискват реалното ти внимание и участие. Това също работи на ниво общност в по-голям размер.
5. И най-накрая, правиш дарения през платформи или на касата в МакДоналдс…, защото така е най-лесно.
Няма да се аргументирам защо виждам нещата по този начин. Повтарям, че е лично мнение. Ще кажа само, че нивото на „трудност“ в този ред е същото като приоритетите – най-трудно за всеки човек е да променя себе си, да работи с усещане, че дава нещо на света и така нататък... Неслучайно, много хора избират платформите. Купуването на индулгенции не е измислено вчера.
Не, не казвам, че даряването е лошо. Казвам само, че преди да стигнете до него, можете да направите доста по-смислени стъпки, при които вероятността някой да ви прецака е доста по-ниска, защото са много повече под ваш личен контрол.
Сега за държавата. HelpKarma е толкова популярна, защото държавата е абдикирала от задълженията си към слабите в обществото. Хората го виждат и знаят и затова предпочитат да помагат, заобикаляйки държавата. Платформата просто им осигурява тази възможност, поемайки функциите на държавата.
На пръв поглед може да изглежда страхотно, но аз смятам, че това е рецепта за катастрофа!
На една територия може да има само една държава. Ако искаме да живеем добре, тя трябва да работи добре за всички ни. Всяка частна структура, която поема държавни функции, в един момент се превръща в нещо като злокачествено образование в тялото на държавата. Тя расте, отнема власт и ресурси и всички ставаме зависими от нея. Накрая неизбежно хората на върха й се опияняват и… започват да се възползват. Неслучайно монополите са проблем за свободния пазар.
Ако държавната система на здравеопазване и социално осигуряване не е добра, тя трябва да бъде поправена. Ако започнем да я заобикаляме, може би ще спасим 5-10-100-1000 деца, но масата хора, които не получават адекватна подкрепа, ще продължи да се увеличава.
Да, това е много по-трудна битка. Да, това изисква заемане на публични позиции. Да, това е политическа битка. Да, това изисква много компромиси и човек трябва да прави неща, които не смята за правилни и го държат буден нощем.
Не, не е просто и лесно като да пуснеш 1% от заплатата ти да отива автоматично… някъде.
Казусът HelpKarma е възможен, защото българите масово отказваме да поемем отговорност за себе си, не успяваме да формираме силни общности и сме изоставили държавата си.
Търговците на отчаяние печелят там, където моралът е загубил.
