Всяка година в Деня на народните будители изсипваме най-благодарните си, най-възвишено-помпозните, най-искрените си слова по повод единствения в света такъв празник. Всяка година славим своите предци-будители на народната свяст, и свеждаме глави пред делото им, и се гордеем, че таквиз е чада раждала, ражда и сега нашата земя хубава. Защото наистина такива хора са сред нас. Понякога, да не кажа по-често, не ги забелязваме, защото те тихо и кротко вършат своята работа. Раздухват искрата, която в плам ще да порасне, защото са убедени, че така трябва, не защото им се плаща.
Сред първите, които е редно да са будители, няма как да не сложа учителите. Спомнете си кои от тези, чиито портрети на 1 ноември кичим с венци и китки, са били и учители.
Велико нещо е учителят. Както обичам да казвам, ако е Учител. Ако не само преподава, а и възпитава. Ако надгражда полученото от семейството и околната среда у всеки свой ученик. Ако има съвест, с която да отсява кое е добро за бъдещето на неговите ученици, а не да я приспива с монотонното четене на текстовете в учебника и дежурното “Останалото за домашно, вкъщи ще ви покажат”. Защото и такива примери бол.
Децата са като лакмус - моментално реагират за качествата на човека зад катедрата. Тях не ги интересува дали учителят им е имал лош ден, какви са домашните му или граждански проблеми, те искат да срещнат разбиране от този човек, дори когато е строг, но справедлив. Защото такъв трябва да бъде. Да ги учи, за да сполучат. Да изисква, без да парадира със знанията си, да помага, без да се надсмива, че толкова лесна задача те е затруднила, да бъде насреща, ако искаш да споделиш проблем и да се опита да го реши за твое добро.
Много ли станаха изискванията ми? Не, на всеки родител са такива. Учителят е институция. Трябва да бъде. И ако не е, вината не е единствено в семейството, системата и държавата.
Случайността ме срещна с един учител, който гладко говореше как дом без библиотека не е дом, как родителите трябва да възпитават децата си, как образователната система е тежка и неуредена, как държавата... Чували сте ги. Възпитан човек с голям трудов стаж. Вероятно е прекрасен преподавател, и то по модерна технологична специалност. Засърбя ме езикът, та го попитах дали е опитал да насочи учениците си към много известна книга на много известен автор, която би могла да провокира у тях още по-голям интерес точно по въпросите на преподаваната материя. Сконфузи се учителят, даже се подсърди, смотолеви, че е гледал филма, не разпитвах повече, ясно беше. Съжалявам, че го поставих в нелицеприятно положение. Но още повече съжалявам за децата, които са избрали неговия предмет.
Защото, с това започнах - учителят е редно да възпитава, да отваря по-широки хоризонти на познание пред своите ученици, да помага за тяхното желание да се самоусъвършенстват. Иначе семейството, системата и държавата си ги знаем.
Празникът е голям и тези, които го празнуват, го заслужават наистина. Ключенцето към душичките на децата е в сърцето на учителите им. И те трябва винаги да го държат подръка.
Знаят го. Правят го. Въпреки семейството, системата и държавата. Идеални условия никога никъде не е имало и няма да има. Хеле пък в тази пандемична обстановка, когато контактът с учениците е сведен до общуване през компютъра и още по-труден. Но учителите се справят. Затова са будители те. И нека са винаги будни. Тях аз поздравявам, тях славя и пред тях свеждам с почит глава. С най-широко отворените си очи.
