Обединяващият ни години наред девиз “Съединението прави силата” увисна в нищото върху изоставената сграда на Народното събрание
Чини ми се, че с всяка изминала годишнина на една от най-светлите дати в родната ни история осъмваме все по-отделни. По-отделни помежду си и спрямо околната среда - политическа, геостратегическа, световноикономическа, че и пандемическа.
В отбелязването на 135 години от Съединението на Княжество България с Източна Румелия, акт
всенароден,
обединяващ
и страховит
по своето безстрашие, град Съединение (бившето село Голямо Конаре, отдето тръгва най-голямата чета, водена от Чардафон Великий, развял байрака, ушит от Недялка Шилева) отмени честванията поради епидемичната обстановка. Логично? Па що да не е? Има предупреждение, че яко ще мрем, тихинко нека се снишим, покритото мляко котката не го лочи. Народопсихология, щабни предписания, вържи Съединение, да е мирно Голямо Конаре.
Но това е бял кахър. Пловдив посрещна по достойнство и по традиция празника. Защото е празник това. Не просто добавен почивен ден след него, тъй като се падна тази година в неделя. Не уйдурмите са важни, въпреки че
ние на уйдурми
равни нямаме Повикаме, повикаме, па седнем да се почерпим по случая. Народопсихология. Само масата ни сбира. Иначе все сме фили срещу фоби, народен юмрук срещу народен ботуш, про срещу анти, протестъри срещу протести, жълтопаветници срещу жълти павета, пък сме един народ уж. България ври и кипи вече два месеца, в социалните мрежи
народецът
се е хванал
гуша за гуша
и само милите картинки на котенца с кафенца, морски изгреви и планински залези показват как всеки копае собствената си градинка (не според Жан-Жак Русо!) и не го е еня за общия ни бостан. То пък един бостан, ще кажете. Разграден двор, а не хей поле широко, хей, Балкан, ти роден наш или мила Родино, ти си земен рай. Ама не ми се прави анализ, пък и ни политолог съм, ни политик, само си разсъждавам за моя си сметка. И не ми излиза тя нито математически, нито морално.
Какво
съединение,
когато няма
обединение? Обединение на мислите, делата, перспективите, бъдещността. Нашата. На децата ни. Не помпозно, човешки ви го казвам. И съвсем умишлено избягвам темата на деня, “народът срещу мафията”, младите срещу остарелите прийоми, с които повечето от нас свикнаха тайно и полека. Тъй върви светът, е рекъл поетът, нататък си го прочетете, ако ви се занимава. В цялата тази празничност - безпразничност, аз ли само забелязах как още по-тайно и по-полека обединяващият ни години наред девиз “Съединението прави силата”, изкован баш с акта на 6 септември 1885 г., увисна в нищото върху изоставената сграда на Народното събрание.
Старата сграда, в която въпреки довършителни работи по вътрешното устройство и обзавеждане още на 25 май 1885 г. народните представители провеждат първото си заседание. 135 години тази сграда беше символ на парламентаризма в България. След 135 години вече имаме ново местообиталище на депутатската представителна извадка от българското народонаселение. Поради что се срами днешното управство, та си честити новодомството? Къде? В Конгресната зала на бившия Партиен дом.
Старата сграда била построена по време на министър-председателството на Петко Каравелов,
на място, наричано
“позорните гробища”,
защото там
турците заравяли екзекутираните престъпници. (Кои престъпници???)
Та тези духове бродели нощем, че и денем из гредоредните кулоари и смущавали... абе смущавали. Пък и остаряла, нестабилна, някак неграндиозна иде таз постройка. Къде по-удобна и представителна е новата, баш в триъгълника на властта. Единна композиция! Какъвто всъщност е и замисълът при строежа на тези сгради в култовски стил в периода 1948-1954 г. Да, по-голяма е, да, по-удобна е, да, по-представителна е, дума да няма. Ама (доказано!) сграда власт нито прави, нито пази. Пък и като говорим за духове, ми иде наум онова, дето един призрак броди из Европа, та точно в бившия Партиен дом май направо не броди, ами си стои. Това като закачка, дами и господа, дето и вчера бяхме свирки срещу палки, съединени поединично и разединени помежду си. Не упреквам, нямам право, хулите не са мой изказ, нищо, че такива клетви знам, че езикът ми ще е ачик-ачик раздвоен. Всъщност езикът на разединението е винаги раздвоен - змийски е. И хапе самите нас. Не питайте кой напира да изпие силата ни като народ. Погледнете се в огледалото. Ако зърнете зад лицеобразието си ореолното изображение на Чардафон и Недялка Шилева, значи има надежда.
