Марин Киров е юрист и експерт по законодателство, участва като консултант в промените в конституцията от 2015 г. в глава “Съдебна власт” и в съвета по съдебната реформа, автор е на предложения и законопроекти в сектор защита на длъжника като закона за частния фалит, промените в ГПК в полза на длъжниците и др.
- Г-н Киров, наричате абсолютната давност “бич за бизнеса”. Защо?
- Според мен абсолютната давност, и то със срок десет години, която погасява всички вземания срещу физически лица независимо от прекъсванията й, е несправедлива на първо място за добросъвестните длъжници и добросъвестните кредитори, а оттам не е пресилено да се каже, че е “бич за бизнеса”. Кредитиране, събиране на вземания, изпълнение на задължения и връщане на дългове сами по себе си не са лоши думи и процеси – лошо е, ако не се спазват съответните правила, затова сме правова държава. Има много хора, които използват кредитиране за развиване на бизнес, кредиторите са техни партньори, използват кредитиране за образование, за здравословни нужди и решаване на проблеми. Те не отричат, че след като имат поет дълг, трябва да го връщат, и го връщат често пъти повече от 7-8 години. Как мислите, че виждат те идеята да се опростят дълговете на други хора, които са теглили няколко поредни кредитa и са използвали услуги, закупували са луксозни стоки без ясна идея и обезпечение за връщането и заплащането им, които се укриват и разпродават имущество само и само да изминат повече години и да се приеме абсолютна давност. Не я виждат добре, притеснени са от това неравенство – едните си плащат и са наказани с абсолютната давност, за сметка на тези, които не си плащат. Не е справедливо да няма преценка за добросъвестност на длъжника, същото се отнася и за кредитора. Не може да се наказва кредитор, който е водил дело и то е продължило 10 години и повече, направил е разноски и ще изгуби освен вземането и разноските си по делата.
И да - чак на следващо място е бич за бизнеса, защото няма как да се инвестира, да се кредитира, да се развива каквато и да е бизнес инициатива в неустойчива правна среда, в която изведнъж без експертен дебат от утре се прилагат нови правила, независимо дали се отнася до сегашните изменения, казвам го като принцип. А сегашните изменения за абсолютната давност всъщност ще са наш, български, патент и са отречени от две министерства – Министерството на правосъдието и Министерството на финансите.
- Въпросът юридически ли е и ако да, какви промени трябва да се направят в проектозакона?
- Не е въпросът да се заяждаме дали това решение с давността е неправилно и да го отричаме, да спорим дали има по-правилно. Не е въпрос на буквата на закона, а на основни принципи, от които трябва да се движат законодателният процес и животът в държавата. Законът за нормативните актове основополага, че един закон трябва да отговаря на три изисквания – необходимост, обоснованост и предвидимост. Настоящият проект отговаря само на необходимостта от решение, защото никой не отрича, че има проблем.
Не бих се наел с препоръки за оздравяване на проектозакона, но бих призовал към широк експертен дебат – дали в Народното събрание и в съвета по законодателството, дали в Министерството на правосъдието и в съвета по съдебната реформа, в работни групи или на неутрален терен, но призивът ми е за дебат по едно цялостно и комплексно решение на проблемите в отношенията кредитор - длъжник.
- Но си давате сметка, че всичко може да се случи в човешкия живот и не можем да оставим гражданите роби на дълговете, нали така?
- Аз не съм чул и видял някой представител на държавната власт, омбудсмана, депутат, на заинтересованите страни, на академичната общност, който да твърди обратното – че добросъвестните длъжници не заслужават защита.
Напротив, през годините сме били свидетели на много отделни инициативи и тази енергия по-скоро трябва да се канализира и обедини в един сериозен комплекс от мерки.
- Има ли справедливо и правилно решение?
- Като човек, който експертно наблюдава от години сектора на дълговете, съдебното изпълнение и събирането на дългове въобще, аз съм привърженик на идеята за личен фалит. Правил съм забележки през годините, че и абсолютната давност, и личният фалит са представяни понякога на гражданите като лесно и бързо освобождаване от дългове безусловно. Универсално решение няма – истината е, че няма унифициран световен модел за личен фалит, някъде, като в САЩ например, моделът е доста либерален и бърз, другаде, като в европейските държави, процедурата е рестриктивна. Но дори в Русия от няколко години действа нелоша система за личен фалит. И бих казал, че нашата държава не е една от последните, които не са се справили с фигурата на вечния длъжник, а по-скоро една от последните и малкото без отделен закон или норми за личен фалит.
Личният фалит е процедура, не е еднократно решение за отпадане на всички дългове. Но зад нея стоят законов ред и ясни правила, по които да стане освобождаването от дълга (цялостно или частично) и по които кредиторите да се удовлетворят, доколкото е възможно. Този ред акцентира върху добросъвестността на длъжника, върху неговото поведение преди и след погасяването на дълга, а самата процедура минава под надзора на съда. И когато има такъв ред, балансиран и създаден за нашата реалност и нашите правни и икономически условия, ефектът ще е положителен в следните посоки – ще се ограничат произволът с права и измамите; ще има превенция и дисциплина и за кредитора, и за длъжника.
- Депутатите усещат, че са закъснели и затова бързат да поставят начало на решението. Толкова ли е лош този старт според вас?
- Лош закон, но закон е максима от римското право, която вероятно и сега важи при предлагането на абсолютната давност – нека да се приеме нещо, за да има норма, пък ако е погрешно, ще бъде поправено.
Аз нямам проблем с това, че група народни представители, избрани от хората, вярват в тази идея, въпреки че съм наясно с правните последици. Но много по-добре би било, ако държат това да е моделът за справяне с “вечния длъжник”, а не приемане на личния фалит, просто да се обосноват много по-обстойно и да ни покажат една подробна оценка на въздействието – да се каже ще има ли и каква ще е промяната в поведението на длъжниците при приемане на такова общо опрощаване на дългове, ще нараснат ли недобросъвестните; същото важи и за кредиторите и събирането на дългове – как ще се изменят банковият сектор и методите за събиране на дългове, ако кредиторът знае, че на първо време е лишен от огромни вземания с приемането на закона, а след това ще трябва да дебне непрекъснато длъжника, за да не изтече срокът; как ще се отрази на бизнеса и междуфирмените отношения и задлъжнялост; какво ще се случи със съдебната система, ако всички започнат да водят дела и избегнат извънсъдебната фаза.
- Имаме абсолютна давност за публичните вземания, нали така? И тя работи. Защо да не е приложима за всички?
- По-горе ме попитахте дали въпросът е юридически и ето – това дали давността за частни вземания трябва да е аналогична на давността за държавните вземания, е изцяло юридически въпрос и тук няма място за политика. Държавата разполага с най-големия ресурс и възможности да събира вземанията си и ако не го прави, обществото не трябва да търпи последствия, т.е. обществото не може да бъде наказвано за това, че държавата не е събрала данъците си например. В едни частноправни отношения обаче не може държавата да санкционира добросъвестен кредитор и добросъвестен длъжник само защото са изтекли десет години, основата не е същата и не е равна за страните.
При давността по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) спрямо държавата давностният срок започва да тече от момента, в който вземането може да започне да се изпълнява. Същото не важи за частните субекти обаче – защото при тези отношения има извънсъдебна фаза, съдебна фаза и принудително изпълнение. Проблемен е моментът, от който тече абсолютната давност, особено ако е от падежа, защото недобросъвестни длъжници ще могат умишлено да се укриват и да предприемат действия, с които да лишат кредитора от вземането. Затруднени ще бъдат дори и добросъвестните кредитори, които са предприели активни действия по установяване и събиране на вземане, но поради продължителен съдебен процес не са се вместили в десетгодишния срок.
Има и други юридически детайли за разликата между уредбата на давността в Закона за задълженията и договорите, която засяга частни субекти, и давността, която е в ДОПК и се отнася до вземания на държавата, но те са твърде специфични и са по-скоро за експертен дебат и юридическа аудитория.
- Какво според вас трябва да решат депутатите тази седмица?
- Ако все пак са решили да приемат този институт на абсолютната давност, да вземат под внимание отрицателните становища на министерствата и експертните доводи и предложения в другите становища, които се отнасят до завишаване на срока на абсолютната давност, предвиждане на начален момент, на обхват на дълговете, много важно - и на някакъв елемент на добросъвестност на длъжника.
Иначе ми се иска да съберат всички предложения, които отлежават в деловодството на парламента, да изслушат експерти и неправителствения сектор, да се заяви и волята на правителството, и волята на парламента и да се положи началото на един съвършено различен подход и процес по законодателство с цел приемане на дълготрайни и ефективни решения в сектора, включително на личния фалит.
Защото според мен проблеми в банковия сектор и кредитирането, в съдебното изпълнение, с частните съдебни изпълнители, в процеса по извънсъдебно събиране на дългове, проблеми в правосъдието и справедливостта трябва да се решават с нормите, които се отнасят за тях, а не през общата клауза всички са маскари, респективно опрощаваме всичко на всички за нечия сметка.
- Какво не знаят хората за давността и защо този текст ги удовлетворява?
- Давността е период от време, след изтичането на който кредиторът губи правото си да поиска принудително осъществяване на вземането си спрямо длъжника. Ако приемем, че давността, регламентирана в Закона за задълженията и договорите (със срок 3 и 5 години), е своеобразна санкция за бездействие на кредитора по събиране на дълга, то това се постига, като му се отказва правото на търсене на защита по съдебен ред. Това е ползата за длъжника – не може да бъде съден. Погасява се правото на иск, но в никакъв случай законодателят не въвежда давността като опрощаване на дължимото и насърчаване на недобросъвестно поведение.
И всъщност точно това хората не знаят за давността - тя не ликвидира неплатените задължения – независимо дали говорим за сметки за телефон, вода и други периодични плащания, за които се отнася кратката тригодишна давност, или за кредит, за който важи пет години, - a погасява правото на иск. Затова и независимо от изтеклата давност и невъзможността на кредитора да търси правата си по съдебен ред според закона дългът сам по себе си не е погасен и не е заличен и доброволното плащане е единственият възможен и очакван от кредитора резултат. До този момент нашата правна система не е допускала толериране на недобросъвестно поведение и опрощаване на дълга.
