Президентът (1997-2002) със свидетелства за 11 истини и митове от прехода
Вторият демократично избран президент след 1989 г. у нас - Петър Стоянов, чийто мандат бе от 1997 до 2002 г., влезе решително в дебата за българския преход. На неговата интернет страница petarstoyanov.com се появи секция “Истини и лъжи”. Там се повдига завесата за 11 важни за съдбата на България събития, в които Стоянов е имал централно участие през мандата си:
1. 4 февруари 1997 г. – как бе разрешена политическата криза.
2. Как бе въведен валутният борд.
3. Как бе подадена молбата за членство в НАТО.
4. Кой спря закона “за отваряне” на досиетата?
5. Лустрация и приватизация.
6. “Иване, кажи си”. Отношенията със СДС.
7. Защо беше върната “История славянобългарска”.
8. Отношенията със САЩ.
9. Отношенията с Русия.
10. За патриотите от Коминтерна и лъжата за въвеждането на латиницата в България.
11. Изгубените президентски избори – 11 ноември 2001 г.
Ето какво пише по темата за отварянето на досиетата:
“Абсолютна лъжа е твърдението, че съм „спрял закона за досиетата” – точно обратното, подписах без всякакво колебание указа за обнародване на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (Указ №306 от 4 август 1997 г.), както и изменението на същия закон (Указ № 40 от 12 март 2001 г.) и той влезе в сила. […] При цялото неудобство, което изпитвам, заради уважението си към институциите в страната съм длъжен да кажа:
бившият премиер
на България лъже!“
Това необичайно изявление президентът Петър Стоянов прави на 26 февруари 2004 г. в открито писмо до медиите. То е предизвикано от разпространената от всички тогавашни медии реплика на Иван Костов: “Досиетата и лустрацията бяха спрени и обезсилени от президента Петър Стоянов и от Конституционния съд.”
Костов казва това на 25 февруари 2004 г., отговаряйки на тогавашния председател на СДС Надежда Михайлова, която между останалите публично зададени въпроси го пита: “Защо направи приватизацията така, че “Лукойл” отиде в руски ръце и защо “въпреки цялата си власт не отвори досиетата” и не направи лустрацията?”
Каква е истината:
Законът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност е публикуван в “Държавен вестник”, брой 63 от 6 август 1997 г. и влиза в сила. Законът за изменение и допълнение на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност е публикуван в брой 24 от 13 март 2001г. и също влиза в сила.
И двата закона влизат в сила, след като президентът Стоянов е подписал указите за това.
Никакви други закони “за досиетата” не са били приемани, още по-малко “спирани” в рамките на 38-ото народно събрание, в което ОДС имаше абсолютно мнозинство. Въпросът е не кой е “спрял отварянето на досиетата”, а защо при действащи закони, абсолютно мнозинство и специално назначена комисия за това процесът не започна.
Интервю на Петър Стоянов,дадено на 20 декември 2010 г. на Мартин Иванов за книгата „Гласовете на прехода. Десните“ (изд. „Изток-Запад“, 2012):
Въпрос: По каква причина СДС не успя да отвори досиетата? В няколко интервюта се появи твърдението, че Вие носите вината за това?
„Това е един от най-болезнените въпроси от гледна точка на нашите избиратели. СДС спечели изборите през 1997 г. като антипод не само на управляващата БСП, но и като антипод на всичко онова, което се случваше по време на комунизма, а дейността на ДС бе най-отвратителната част от историята на българския комунизъм. В този смисъл „отварянето на досиетата“ трябваше да бъде категоричен, незабавен и символен акт от страна на СДС – още повече, че партията имаше абсолютно мнозинство и нямаше никакво оправдание за по-нататъшното отлагане на този въпрос. Точно по тази причина
кръгът около Иван Костов се стреми да „докаже“,
че въпреки неговите усилилия в тази посока, други фактори са попречили за разсекретяване на досиетата. Разбира се, самото твърдение, че друг може да е виновен за това, е нелепо – по онова време Костов беше всепризнатият авторитет в партията и бе в състояние да прокара абсолютно всичко, което пожелае – още повече една толкова популярна сред електората на СДС идея. Но не я прокара. И си послужи с откровена лъжа, тъй като нямаше никакво политическо обяснение за това…“
Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 152-159:
[…] В мандата на правителството на Костов са приети само два закона за „отваряне на досиетата“. И двата закона са подписани от президента и указите са обнародвани в Държавен вестник и всеки, който иска, може да ги намери и прочете. И въпреки това години наред политическите съратници на Иван Костов, най-активни сред които бяха Асен Агов и д-р Николай Михайлов, разпространяваха тази клевета. Питам се защо, кой имаше и има нужда да злепоставя бившия президент и то по отношение на факти, които много лесно могат да бъдат опровергани.
[…] На мен лично и досега въпросът защо не бяха отворени досиетата в най-подходящия за това момент не ми дава мира. СДС имаше абсолютно мнозинство и можеше да приеме какъвто пожелае закон, имаше правителство и структури, които можеха да приведат такъв закон в действие. Имаше доброжелателно настроена съдебна система (председател на Върховния съд бе Иван Григоров, който не криеше приятелството си с Костов). Налице бяха и невероятната обществена подкрепа и енергия, след като спечелихме последователно изборите за президент и Народно събрание.
Държа в ръцете си два пожълтели броя на „Държавен вестник“ с указите на президента Стоянов за обнародване на Закона за досиетата през 1997 г. и неговото изменение през 2001 г.
Тогава кой попречи за отварянето на досиетата?
Отговорът би могъл да бъде само един – човекът, който имаше цялата власт към онзи момент. На всичко отгоре, той много добре е разбирал, че упреците за нашето бездействие един ден ще бъдат отправени към него и затова Костов прибягва до съвсем откровена лъжа:
Петър Стоянов спря Закона за досиетата…
Тази лъжа се разпространи от последователите на Костов. Стоянов успя да я опровергае, но на мен мира не ми дава въпросът зaщо Костов не отвори досиетата.
По онова време Младен Влашки е народен представител в 38-то Народно събрание от групата на СДС. Ето какво ми изпрати по електронната поща той:
„Йордан Соколов ме извика в своя кабинет и ми сведе, по неговите тогавашни думи, „решението на НИС“, че трябва да оттегля всички свои предложения за второ четене на Закона за достъп до архивите на ДС, при това без никакви аргументи. Тези предложения бях направил в съзвучие с подобния закон в Германия, който определено даваше добри резултати, докато предложеният от нас на първо четене беше по-скоро демонстрация, че се върши нещо, и при това доста неефективна. Естествено вътрешно преживях и солиден срам от това, което трябваше да извърша. Трябваше да призная пред всички колеги, че се отказвам от конституционното си право на законодател в името на едно вътрешнопартийно решение. Как съм го направил се вижда от стенограмата на заседанието от 30 юли 1997 г. Впрочем тази стенограма показва как са направили същото не само моите колеги от пловдивската група като Методи Андреев, Васил Клявков, Здравко Зафиров, Йордан Бакалов, но и определено по-обиграни от нас парламентаристи като Александър Йорданов. Единственото ми тогавашно упование бе, че все пак има един чл. 13, по силата на който до една година след влизането в силата на закона всичките архиви на ДС ще бъдат прехвърлени в публичния архив и вече нямаше да са само в ръцете на избрана група хора. Очакването ми, че след една година ще се случи същото, което бе станало в Германия с архива на ЩАЗИ, никога не се реализира, въпреки че отговорни за изпълнението по силата на закона бяха МС с председател Иван Костов, ресорният вицепремиер Веселин Методиев и министърът на вътрешните работи Богомил Бонев. Липсвала е политическата воля да го сторят. Всички последващи обяснения, и особено внушенията за вина на президента Петър Стоянов по тази тема, са меко казано лъжи, които целят да прехвърлят негативната енергия на разочарованието у българите към други политически фигури и да „опазят“ образа на г-н Костов като „антикомунист“. Ако е вярно, че по делата им ще ги познаете – ето делата: потискане на свободната воля на избрания представител на народа; създаване на закон, единствено по волята на Министерския съвет и последващ отказ на същия Министерски съвет да изпълни този закон. Що се отнася до президента Петър Стоянов, неговата роля е видна от факта, че законът е публикуван в Държавен вестник точно пет дни след гласуването му в Народното събрание – на 06.08.1997 г.“
Доста по-късно от времето, за което си спомня Младен Влашки, се разигра един друг случай, на който медиите по онова време обърнаха внимание. През март 2007 г. се сформира работещата и до ден-днешен Комисия по Закона за достъп до документите на Държавна сигурност. Сформира се съгласно току-що приетия с гласовете на БСП, НДСВ и ДПС Закон за отваряне на досиетата.
Като лидер на СДС по онова време Петър Стоянов държи в Комисията да влезе и човек от средите на репресираните от комунистическия режим.
И изборът му пада върху Георги Константинов, който е сред малцината отговарящи на условията на закона. Когато лансира кандидатурата му в Народното събрание, среща неочакван за него, но в същото време много организиран отпор както от страна на БСП, което е съвсем естествено, но също така и от страна на ДПС, на НДСВ и на „тъмносините“ от ДСБ. Атанас Атанасов и Веселин Методиев огласяват позицията на своя Командир – ще гласуват срещу Константинов, защото бил… анархист.
Георги Константинов никога не е крил тези си убеждения, но тук му е мястото да кажа, че по време на комунистическия ад именно анархистите бяха тези, които се държаха най-твърдо и бе почти невъзможно да бъдат пречупени от комунистите в лагерите и затворите. Константинов е издигнат единодушно от всички съюзи на българските репресирани (а те рядко постигат съгласие) именно заради поведението му по време на престоя си в затвора – безкомпромисно и високоморално. Той е роден през 1933 г. в Горна Джумая (сега Благоевград). През 1953 г. е арестуван заради опит с група съмишленици да разруши паметника на Сталин в Борисовата градина в столицата. Навършва 20-та си годишнина в следствения арест, а след това прекарва цели десет години в затвора.
[…] Единодушието, с което представителите на всички политически партии в парламента се изправиха срещу Константинов (че дори и част от групата на СДС) бе една от най-срамните страници в историята на българската „десница“ и делегитимира завинаги в очите на истинските антикомунисти както ДСБ, така и част от СДС.
Днес нещата сякаш се проясняват – по сполучливия израз на Петър Стоянов:
„Всички днешни български политици искат отваряне на досиетата, включително и БСП, но никой не иска разобличаване на Държавна сигурност и висшата комунистическа номенклатура, още по-малко
огласяване на връзката между тях и днешните български олигарси, които дърпат конците на политическата и медийната власт в страната, защото никой не иска да разобличи себе си.“
[…] Ще припомня още веднъж думите на Георги Константинов за събитията през 2007 г., които даде за първата част на тази книга:
„Аз не вярвах от самото начало, че ще стана член на Комисията. Доста повече съм преживял от Петър Стоянов, за да зная методите на Държавна сигурност и тяхното влияние върху политическия живот и до днес, така че не бях разочарован като него. Но по време на „битката“, която водихме, се запознах с него отблизо и разбрах, че той е сред много малкото български политици, които са наясно с ролята на комунистическия режим и Държавна сигурност и има смелостта да говори по тези въпроси открито.
Никога не съм имал съмнения, че целият български политически „елит“ в по-голяма или по-малка степен е повлиян от Държавна сигурност заради агентурните си връзки с тях в миналото или заради икономически и други зависимости днес.
При Иван Костов това е очевидно.
[…] Но тъкмо става дума за Държавна сигурност и ми идва отръки да продължа темата, на която много пъти съм се спирал в тази книга и която и по време на мандата му, и по-късно непрекъснато бе в центъра на вниманието на българския президент. За разлика от някои мои близки приятели, които, преглеждайки ръкописа на тази книга, ме питаха дали не прекалявам с нея, ми помогна самият Петър Стоянов с едно свое кратко мнение във в-к „24 часа“ от 17 ноември 2012 г., посветено на грозните битки в Светия синод за престола на патриарх Максим, довела до кризата в Църквата и последните скандални разкрития, свързани с представители на съдебната система:
„…Макар много малко хора да разбират това, двата паралелни скандала – в съдебната система и в Светия синод, имат в основата си една и съща причина: деморализиращият ефект на комунистическия режим, който се усеща и до днес. Хората бяха приучвани насилствено към атеизъм и безчестие, към доносничество и имитативност при изпълнение на публичните си задължения. Така цинизмът се превърна в определящата характеристика както на отиващия си комунизъм, така и на посткомунистическото общество, изграждано с преобладаващото участие на бившите комунисти. Скандалите ще идват и ще си отиват, но няма да тръгнем напред, докато се вторачваме единствено в последиците и не искаме да видим причините.“
[…] Прав е Петър Стоянов: без да се разберат причините, без да се вникне в дълбочина във „всеобхватната“ дейност на Държавна сигурност, няма как да бъдат разбрани политическите, икономическите, медийните и социалните процеси, които протичат в България през последните 20–25 години.
Петьо ми разказа с тъжна ирония как в сутрешно предаване на нашенска телевизия, малко преди да понечи да отговори на някакъв въпрос, младата и иначе интелигентна журналистка му казала: „И да не започнете пак с Държавна сигурност“. Горката, каза ми Петьо, тя даже не може да проумее, че всичко, което се случва у нас, е повлияно от деморализиращата и зловеща роля на Държавна сигурност – с години насажданият страх, циничният характер на нашенския капитализъм и изкривените представи за патриотизъм и национално достойнство, срамните битки в Българската православна църква и проблемите в съдебната система, та до ширещата се в страната ни корупция – няма обществено поле, където да не се чувства пръстът на Държавна сигурност.
[…] Горчивият му извод, с който завърших първата книга, е:
„Загубихме икономическата битка срещу бившите комунисти, след това загубихме и политическата битка с разбиването на СДС, днес сме на път да загубим и битката за историята.“
А ето какво пише в "Истини и лъжи" по сюжета “Лустрация и приватизация”:
“Президентът Стоянов никога не е спирал Закон за лустрацията.
Напротив: с негов указ № 388 от 4 ноември 1998 г. Законът за администрацията, в който се съдържат и лустрационните текстове, е публикуван в “Държавен вестник”, бр. 130 от 5 ноември 1999 г. Лустрационните текстове в този закон никога не влизат в сила, тъй като ги отменя Конституционният съд със свое Решение №2/21.01.1999 г., публикувано в “Държавен вестник”, бр. 8 от 1999 г. Друг закон за лустрация никога не е бил приеман или дори обсъждан от българския парламент.
Твърдението на Иван Костов, че “досиетата и лустрацията бяха спрени и обезсилени от президента Петър Стоянов”, е лъжа.
На фона на неудачните текстове за лустрация президентът Стоянов обаче за пръв път обръща внимание на
начина, по който
се прави
приватизацията
в България
Тук изобщо не се поставя въпросът за необходимостта от приватизация, нито за хората, които почтено създадоха и управляват своя бизнес в България. В предизборната програма на Петър Стоянов и на СДС приватизацията фигурира като категорично обещание. Именно благодарение на приватизацията икономиката на България бе оздравена и страната пое по пътя на свободната пазарна икономика. Президентът критикува не самата приватизация, а начина, по който тя се прави.”
Интервю на Петър Стоянов взето от Мартин Иванов през 2010 г.
за книгата му „Гласовете на прехода. Десните“ (изд. „Изток-Запад“, 2013 г.):
Законът за лустрацията беше съвършено измиване на ръцете…
Дълбокото ми убеждение е, че текстът на закона беше направен така, че да не действа. По тази причина бе отменен и от Конституционния съд, като не забравяме, че мнозинството в Конституционния съд бяха хора, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени комунисти и врагове на СДС. Всъщност и Законът за досиетата, и текстът за лустрацията бяха част от антикомунистическата фасада, зад която трябваше да се разиграе най-важният акт от новата история на България изобщо – приватизацията. Иначе и двата закона нямаха за цел да произведат каквото и да било действие.
Тогава всъщност настъпи моят разрив с ръководството на СДС – защото поисках среща с парламентарната група на партията. Основната ми теза беше: не Законът за лустрацията в този вид ще промени България. Той е обида за всички истински антикомунисти. Приватизацията е това, което ще промени посоката на страната. Вие правите приватизация, при която давате икономическите активи на висшата номенклатура на БКП и ДС, а ми говорите за лустрация.
[…] Когато спечелихме властта след парламентарните избори през април 1997 г., можехме да потърсим възмездие за грабежа от началото на прехода и в голяма степен да го коригираме чрез приватизацията, като позволим да бъде създадена средна класа, която да се противопостави на създаващата се пред очите ни посткомунистическа олигархия. Огромно имущество за милиарди предстоеше да премине от държавни в частни ръце. От това зависеше накъде ще тръгне България оттук нататък. Надеждите на нашите избиратели бяха свързани с лидера на СДС Иван Костов – финансов министър в две предишни правителства и политик с изявена антикомунистическа риторика.
Направихме обаче приватизацията така, както би я направил Луканов, ако беше жив. Само че ако я беше направил Луканов, народът щеше да излезе отново на улицата. Но този път хората бяха съвършено объркани, защото приватизацията я правеха тези, които ходеха със сини ленти на главата и викаха „долу БКП“. На практика приватизацията укрепи икономическите, политическите и медийните позиции на бившата номенклатура и на сценаристите на прехода. След приватизацията ние съвсем естествено загубихме изборите, защото бяхме загубили икономическата битка – дадохме икономическите активи в ръцете на нашите политически противници. След това загубихме и политическата битка – най-напред парламентарните избори през 2001 г., след туй последва и ударът върху СДС със създаването на ДСБ. Длъжен съм да кажа всичко това, за да не загубим и третата, последната битка – битката за историята.[…]
Интервю на Благовест Сендов , безпартиен, народен представител от БСП и председател на 37-то Народно събрание пред в-к „Преса“ от 6 април 2013 г.:
„Още в началото на демокрацията бившите социалисти имаха идеята да създадат опозиция, която да е под тяхно командване, т.е. на повикване… Луканов смяташе, че ще направи опозиция, която ще го слуша, и ще я управлява. Един път ние, един път вие. Ние ще имаме олигарси и вие ще имате олигарси. И ние ще крадем, и вие ще крадете. И така ще си вървим нататък.“
Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 116-140:
[…] Президентът е един от първите в държавата, който си дава ясна сметка за дълбоките процеси, които текат под повърхността. На повърхността всичко беше ясно и даже празнично: в България се въвеждаха правилата на свободната пазарна икономика, което всички десни избиратели искаха, чрез приватизацията лошо управляваната държавна собственост трябваше да премине в ръцете на нови и далеч по-отговорни частни стопани. Големият въпрос, който тогава никой не зададе обаче, бе в чий интерес се прави това. Впрочем задаването на такъв въпрос към онзи момент би било неприлично – та нали в България току що бе свалено омразното правителство на БСП и страната се управляваше от спечелилите не само парламентарно мнозинство, но и народната любов Съюз на демократичните сили начело с Иван Костов.
Към онзи момент обаче президентът е сериозно обезпокоен от начина, по който се прави приватизацията. Един от първите, с които споделя своите тревоги, е председателят на ДСК Спас Димитров, председател на СДС Благоевград и депутат от листата на СДС във Великото и 36-то Народно събрание. Разговорът със Спас ще да е бил наистина важен за държавния ни глава, защото той го е цитирал много пъти, включително и публично. Затова потърсих господин Димитров – за да ми разкаже от първа ръка какво точно са си говорили:
„Президентът ми се обади в началото на есента на 1998 г. Приватизацията у нас тъкмо набираше сила и той ме попита мога ли да му дам информация и мнение за това кои са най-сериозните участници в приватизацията, на кои среди принадлежат и как се осигурява финансирането им. Направих го без колебание, защото с Петър Стоянов сме състуденти от една група от Софийския университет и мога да кажа – приятели, които си имат пълно доверие. Винаги съм уважавал институциите и съм изпитвал голям респект към президента Стоянов и към министър-председателя Иван Костов. Политическото ми верую винаги е било утвърждаване на институциите в страната. Затова си позволих да му кажа неща, които вероятно не бих споделил с друг. На този етап друг трудно би ме разбрал, а и щях да предизвикам крайно негативна реакция от страна на нашите.
Добре виждах накъде вървят нещата и срещата ми с президента беше като облекчение за мен. Казах му, че основните играчи в приватизацията според мен са свързани с високите етажи на предишния режим и със специалните служби и че трансформацията им от комунисти в капиталисти върви много успешно. На въпроса му какво искам да кажа, аз му обясних, че пряко или чрез подставени лица те участват в приватизацията на най-стратегическите, най-перспективните и най-апетитните сектори на икономиката. На всичко отгоре участваха със заеми, за които ходатайстваха хора от висшия ешелон на СДС. Президентът беше видимо смутен и по-късно през годините ми е казвал, че този разговор му е отворил очите в най-голяма степен за това, което се случваше около нас. Добре съзнавах, че той не може пряко да повлияе върху тези процеси, но той беше единственият човек, с когото можех спокойно и откровено да споделя тази неща.“
Много близки до тези мисли сподели и Цоньо Ботев – учредител и председател на СДС Габрово, народен представител в 37-то и 38-то Народно събрание от СДС, председател на Държавната агенция по стандартизация в кабинета на Иван Костов.
[…] Тъкмо завършвах книгата си, когато Цоньо Ботев помести на цяла страница във възобновения вестник „Демокрация“ (28 март 2013 г.) своето „покаяние“, с което се извинява на старите седесари за допуснатите грешки:
„Извиняваме се, че при необходимата приватизация на практически фалиралите 70% от българските предприятия, всички те преминаха в ръцете главно на представители на бившата комунистическа партия. Извиняваме се, че дълго време не успяхме да се разграничим от водената срещу интересите на СДС и България политика на Иван Костов. Извиняваме се, че същото правителство не отвори веднага досиетата на агентите и сътрудниците на Държавна сигурност и РУМНО и не проведе лустрация.“
[…] И така, драги читатели, въпросът за така наречената лустрация по онова време очевидно не е бил най-важният за Иван Костов. Много повече го е интересувал въпросът за приватизацията. На широката публика обаче ловко бе поднесена тезата, че нашият президент „спира“ лустрацията и това се повтаря и до ден днешен от кръга около Костов като източник на всички по-сетнешни беди. Източникът на основната беда обаче, както става ясно днес, е начинът, по който лидерът на СДС направи приватизацията. „Законът за лустрацията“ всъщност е „пуснат“ от президента, както се вижда по-долу:
Закон за администрацията
Преходни и заключителни разпоредби
(1) За срок пет години от влизането в сила на този закон задължителни изисквания към лицата за заемане на ръководни длъжности в администрацията са:
1. Да не са заемали ръководни длъжности или други приравнени към тях в политически и административния апарат на Българската комунистическа партия;
2. Да не са били сътрудници на бившата Държавна сигурност от която и да е категория, посочена в Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност;
(2) Лицата, заемащи ръководни длъжности в администрацията, в 30-дневен срок от влизането на този закон в сила са длъжни да представят пред органа на държавната власт, който ги е назначил, декларация за наличието или отсъствието на обстоятелствата по ал. 1, т. 1 и 2.
(3) Министерският съвет определя реда за проверка на декларираните обстоятелства и за освобождаване на лицата, които не отговарят на задължителните изисквания за заемане на ръководни длъжности в администрацията.
ДВ, бр. 130 от 5 ноември 1998 г
От текстовете става ясно, че в България никога не е бил приеман Закон за лустрацията. „Лустрацията“ е събрана в един-единствен параграф 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за администрацията – самият закон съдържа огромно количество текстове (99 члена), а лустрационните заемат нищожно място. Също така става ясно дори и за непосветените като мен, че тези текстове не могат да „лустрират“ никого и нищо. Те забраняват заемането на „ръководни длъжности“ в администрацията, но кои са ръководни длъжности не се казва. Не се казва също кои са „ръководните длъжности“ в „политическия и административен апарат на БКП“.
Съдът го отменя по чисто юридически съображения – това президентът Стоянов е предвидил. Но той иска среща с мнозинството не за да го убеждава с юридически мотиви. Той очевидно иска да използва срещата, за да обърне внимание на мнозинството, че непълноценният Закон за отваряне на досиетата и лошият Закон за лустрацията „хвърлят само прах в очите на истинските антикомунисти“ (това е точният израз, който Стоянов е употребил по време на срещата).
Въпросът за декомунизацията на България ще се реши, според Стоянов, от приватизацията. В интервю за в-к „Демокрация“ от 4 ноември 1998 г. той казва:
„…Не мисля, че този закон ще отстрани от висшата администрация висшите ръководители на БКП, защото съм убеден, че те много отдавна стоят някъде встрани и умират от смях заради нашата неспособност, неспособността на некомунистическите сили да им поискаме сметка веднага след падането на комунистическия режим, и което е още по-важно – да предотвратим изтичането на милиардите от България, които са спечелени с труда на българския народ.“
[…] Във всеки случай Стоянов почти не пропуска случай да заяви тази своя позиция, но малцина схващат, че това е същностна разлика между него и Иван Костов оттогава – та досега. По-голямата част от журналистите и политолозите анализират само повърхността на конфликта – фактът, че Петър Стоянов „се подчинил“ на волята на мнозинството и подписал закона за лустрацията. Сякаш СДС чрез закона за лустрацията наистина щеше да „декомунизира“ за една нощ България, а президентът не се досеща или просто не иска това.
Позицията на Стоянов, разбира се, е национално отговорната, но както много пъти в своята кариера, той остава сам срещу всички – неразбран дори от своите. Това със сигурност го прави симпатичен на хората, които са готови да вникнат в българските политически процеси, но за широката публика жестовете му в повечето случаи остават неразбрани. Годините не направиха бившия ни президент по-предпазлив, нито по-„политичен“.
Очакванията на българския народ обаче бяха наистина излъгани и антикомунистическата промяна – такава, каквато я очакваха милионите българи – така и не настъпи. Петър Стоянов подписва указа (Указ № 388 от 4 ноември 1998 г. – ДВ, бр. 130 от 05.11.1998 г.) и законът влиза в сила.
Костов действително лъже, когато на 25 февруари 2004 г. твърди, че „досиетата и лустрацията бяха спрени и обезсилени от президента Стоянов“ (вж. в-к „24 часа“, 26.02.2004 г.). Стоянов не е „спирал“ лустрацията – отменя я по-късно Конституционният съд, но Стоянов не успява в по-важното – не успява да обърне вниманието на своите, че приватизацията работи застрашително срещу СДС."
Още свидетелства за събитията по времето на мандата на Петър Стоянов - на petarstoyanov.com
