- Г-жо Иванова, преди Коледа участвахте в концерта “Звездите на България” в зала 1 на НДК, в който на една сцена се събрахте златното поколение на българската музика. С какви емоции си тръгнахте?
- Беше много хубав концерт. За нас беше може би най-впечатляващият от тази поредица. Бяхме много повече участници, атмосферата бе по-празнична. А реакцията на публиката беше страхотна. Накрая разписвахме автографи във фоайето.
- От години със съпруга ви Развигор Попов предавате опита си на деца, как върви работата в музикалната ви школа?
- Всъщност те са три. В едната работя с индивидуални изпълнители. Другата е към район “Младост”, там е група с по-малки талантливи дечица. Третата е театрална школа, с която работи Развигор. Казва се “Театър на песента” и е към театралния колеж “Любен Гройс”. Правят различни постановки, а той пише музиката за конкретни спектакли. Записва им изпълненията и децата са горди, че имат свои собствени песни. С децата от двете музикални школи пък направихме голям Коледен концерт.
- Със съпруга ви сте вече много години заедно и в личен, и в професионален план. Как се запазват толкова години любовта и разбирателството в работата?
- Развигор си мълчи. (Смее се.) Компромиси, компромиси, търпение, разум.
Любовта се трансформира
с времето. Музиката
е нещото, което
продължаваме
да правим заедно
Продължаваме да се караме градивно за някои неща, значи още има огън.
- Той е написал много песни за вас, има ли една или няколко от тях, които да са ви по-скъпи от останалите?
- Не, в никакъв случай. За щастие, песните са много. Даже на концертите коментираме с организаторите, че има още много песни, които да представя пред публиката, които тя ги знае и ще се радва да ги чуе.
За мен прекрасни песни са правили също Тончо Русев, Митко Щерев, Найден Андреев, Зорница Попова, Богомил Гудев, Йордан Янков, Ваньо Вълчев... Сигурно ще пропусна някого и ще се ядосвам. Това са хора, които са писали изключително качествени неща, едва ли са предполагали, че ще останат толкова дълго през годините. Някои от авторите вече не са между живите, но песните им продължават да се знаят и да се пеят от хората.
- Когато между вас и Развигор Попов пламва любовта, и двамата сте имали семейства, но сте се колебаели как да постъпите. Преди малко споменахте Зорница Попова, наистина ли тя е била причината да се съберете?
- Може би още щяхме да агонизираме, а тя ни каза: “Айде стига вече! Това е най-лошото в момента - да измъчвате и половинките си, и всички около вас. Направете нещо кардинално, това е агония, която за никого не е полезна.”
- Защо се насочихте към музиката?
- Винаги съм си казвала, че няма да повтарям този шаблон “Занимавам се с музика, откакто се помня”, но ето, наистина е така. Нито за миг не съм се съмнявала, че ще се занимавам с нещо друго. В родния ми дом в Хисаря още в съвсем ранна възраст свирех на акордеон. Тогава имаше много курортисти и те не се настаняваха по санаториуми и хотели, както е сега, а живееха по домовете на хората. У нас, особено през лятото, всяка стая беше пълна с хора. Бях съвсем мъничка и с един тежък акордеон, от който почти не се виждах, пеех песни. А тези хора много се възхищаваха и седяха като на концерт. За мен беше толкова естествено да се занимавам с музика, в никакъв случай не съм правила планове. Ходех на уроци по акордеон при един учител, който идваше от Пловдив. Един ден дойде при баща ми и му каза непременно да направи всичко възможно да уча в музикалната гимназия в Пловдив. Завърших там оперно пеене, но бях толкова добра и амбицирана във всичко останало, че никой от моите учители не се опита да ме направи оперна певица. После влязох в Естрадния отдел на Консерваторията.
Това си беше моят път,
вървеше много лесно,
без сътресения
Срещнах в живота си точните музиканти, хора, които в началото ми помагаха. После се запознах с Развигор, с когото моят творчески път стана по-различен. Ако не го бях срещнала, може би нямаше да съм тази певица. На него дължа най-много, той е написал най-много песни за мен, познавайки детайлно възможностите ми.
- Кога беше първата ви поява на голяма сцена?
- Още в първите дни в музикалната гимназия започнах да пея в оркестъра на ДНА - Дом на народната армия, в един легендарен състав - “Бели, зелени, червени”. С тях излязох в бившия СССР и се качих на професионална сцена навън. Правеха много големи и респектиращи мероприятия, в които бях основната солистка. Сега си давам сметка, че през годините кариерата ми е вървяла без никакви усилия, нещата се подреждаха много лесно, лека съдба. Не съм имала никакви проблеми. Като дойдох в София, веднага получих предложения и от “Балкантон”, и от оркестър “София” да стана солистка. Избрах оркестъра, но правех участия и с “Балкантон”, и с радиооркестъра на Вили Казасян.
- Доста сте пътували за концерти из бившия СССР, как ви приемаше там публиката?
- Тогава в бившия СССР пълнеха залите за българските изпълнители, умираха за българска музика. Лили Иванова, Емил Димитров, Васил Найденов, Марги Хранова, Богдана Карадочева, какви звезди бяха там... Толкова благодарна публика, гледат те като най-голямата звезда и дават всичко за теб. Това са велики изживявания! Наскоро си говорехме с приятели каква традиция има там да уважават артистите си, независимо на каква възраст са. И у нас трябва да се научим на това. Тук попадаме в една друга тема.
Знаете колко звезди си
отидоха изоставени,
унизени, не особено
почетени
А там няма старост, младост, всички са на пиедестал, почитат ги, обичат ги. Тук не се усеща подобно отношение, особено от страна на властимащите.
У нас възрастните хора са изоставени, независимо дали са популярни, или не. Заслужават друга съдба, всеки е работил, а в момента това не му носи дивиденти. Няма такава държава, в която възрастните да са така изоставени.
- Как се промени музикалната сцена от вашата гледна точка като изпълнител?
- Като дойде ерата на плейбека, аз затихнах. Да си на сцената и само да си отваряш устата, си е един вид телевизия. Цял живот съм пяла с много хора около мен на сцената, които свирят, пеят. Това зарежда много повече, енергията е различна. Свикнала съм да работя с много музиканти до себе си, така се чувствам по-силна, по-стабилна и по-качествена. Плейбекът не е моят начин на изразяване.
Сякаш критерият на хората не е както беше някога, не им пука какъв е текстът, дали ще се чуе. Приемат всичко и не реагират, станаха по-равнодушни. Има една безкритичност, която е тревожна. Преди не можеше да се допусне лоша песен, затова ние продължаваме да пълним залите. И хората се радват, защото чуват хубав текст, който ги вълнува. Сега сякаш е срамно да пееш за луна, за любов, за море. Изглежда много ретро. Струва ми се, че и любовта днес е много динамична, временна, виртуална и не такава, каквато беше тогава.
- Вече имате внучка, на колко стана?
- Тайа Мей вече е на 1 година. Бебето се появи на бял свят на 26 декември 2018 г. Първа го взех в ръцете си, защото дъщеря ни Ина роди с операция и не можеше да стане, но всичко се разви много благоприятно. До третия месец бяха тук. После си заминаха първо за Германия и после за Ямайка.
Зет ми Кристофър е ямаец. Изключително трудолюбив е, много се грижи за нея и детето. Респектирана съм от отношението му към жената. За него тя е човек, за когото е задължен да се грижи като за кралица. Той се ангажира с всички занимания, а тя само трябва да си гледа детето. В Берлин няма да е така, защото Ина ще има и други ангажименти, но с него се чувства по друг начин.
Тези хора имат различна представа за живота. Приемат за даденост всичко, което става в природата и в живота. Не се тревожат. И Ина точно това харесва много след стреса в Берлин, но животът е станал твърде динамичен почти навсякъде.
В Ямайка приемат всичко,
което им се случва, със
смирение и благодарност
Като е горещо, е хубаво, защото тялото се чувства добре. Когато завали, също е хубаво, защото ще разхлади. Няма напрежение да се стремиш да си по-богат, по-успял. Всеки си живее живота така, както му е даден. Няма напъване, притеснение, безсъние от нерви... В днешния стрес това е място, в което Ина се чувства като в оазис. Там е раят на земята. Хората не са толкова богати, дори и да имаш престижна позиция, не получаваш много пари.
- Там ли живее тя?
- Ще живеят там по-нататък. Мечтае да направи хостел. Да не е за богати, а за хора, които пътуват като нея - взема раницата, слага вътре най-необходимото и тръгва на приключение.
Сега реши да се върне в Берлин за известно време, където живее от години. Завърши там география и социология, после записа курсове по икономика и започна работа. Сега планират да запишат Тайа Мей в детска градина, където ще учи немски, Кристофър ѝ говори на английски, Ина - на български.
- Как се запознаха двамата?
- Февруари е най-депресивният период в Германия и Ина всяка година си взема раницата, тръгвайки към някое екзотично място - Хаваите, Египет и т.н. Целия месец изкарва в пътешествие. Мечтаеше да отиде в Ямайка и с Развигор ѝ подарихме това пътуване. Откъде да знаем, че ще я срещнем с бъдещия ѝ съпруг. Но както се казва - човек предполага, Господ разполага. Запознала се с него, но ние не знаехме. След три месеца отново се върна в Ямайка, което за нас беше много изненадващо, и след това ни каза, че се е омъжила. Ако знаех предварително, сигурно щях да се опитам да ѝ въздействам, а после щях да съжалявам. При свършен факт нищо не може да се направи. (Смее се.) Това е първата ѝ такава изненадваща постъпка.
Тя е от тези послушни и
възпитани деца, които
никога не създават
проблеми
Оженили са се в последния момент, предишния ден, преди да се качи в самолета. И е разсъждавала до последно дали да ни каже. Присъствали са негови приятели, но е било само подписване.
- Успяхте ли вече да отидете в Ямайка?
- Още не, нямам никакво време, но много ми се иска. А Развигор колко много иска да отиде... Непрекъснато сме на работа. През лятото имам свободен само месец и половина. Миналата година не успяхме да се организираме, дано тази година да отидем. Може би през септември, защото лятото там е много горещо. Интересно ми е да видя това място. Даже, ако е толкова хубаво, колкото Ина казва, на една възраст, в която вече търсиш спокойствие, да го няма това напрежение, може да отидем да живеем там.
