Пожелавам на всички здраве - няма по-важно от това да си здрав и физически, и психически. Пожелавам и любов, защото тя е най-хубавото, казва известният актьор
Той е от малкото известни хора у нас, които отдавна са доказали таланта си и себе си и изобщо нямат нужда от представяне. Пенев е е един от съвременните будители и любим актьор на поколения, с десетки роли в киното, театъра и телевизията.
Няколко дни преди да посрещне 2020 г. в далечна Аржентина, той говори специално за “24 часа” за отминалата година, загубите в нея и какво ново го чака.
- Каква беше годината за вас, г-н Пенев?
- Не мога да кажа нищо специално. Ходих на доста места, много пътувах, видях толкова неща, и то за първи път. Ще трябва да мине малко време, за да ги осъзная. Сега се вълнувам от това, което ми предстои.
- Кога заминавате за Аржентина, където ще посрещнете новата година?
- На 27 декември (интервюто е взето малко преди това - б.а.). Заминаваме с режисьорката Диана Добрева, с един млад колега и с дъщеря ми Яна. А на 1 януари имам среща на водопада Игуасу с Теодора Духовникова, мъжа ѝ Стефан и двете им деца. И така от четирима ще станем осмина. После ще се приберем в Буенос Айрес и ще си дойдем почти едновременно.
- Коя е била най-хубавата ви година?
- Не знам. Сигурно като се е родила дъщеря ми Яна. Не мога да ги класирам така нещата. Кое е най-важното в живота на човека - да има дете. И сега сигурно следващото най-хубаво ще е като имам внуче някой ден.
- Тази година изгубихме две легенди - Стефан Данаилов и Стоянка Мутафова. Гримьорната на Данаилов в Народния театър е до вашата. Бяхте и на двете поклонения, доколко ги познавахте?
- Не мога да кажа, че сме били първи приятели. Но от много години познавам и Стояна, и Ламбо. Чувствам ги близки и ги обичам, защото и двамата бяха изключителни хора. Не мисля, че такива се раждат. Но и си мисля, че бяха такива, защото времето, в което те живееха, създаваше небходимост да има изключителни личности като тях.
- Какви хора бяха те?
- Бяха нормални хора - със своите слабости, понякога със своите несъвършенства. Но това са толкова дребни неща по отношение на голямото, което всъщност те са, че са пренебрежимо малки, и си казваш: Това не ме интересува. Другото е по-важно!
- Две легенди си отидоха. Има ли кой да дойде на тяхно място?
- Малко ми се вижда невъзможно, защото просто обществото няма нужда от такива. Нашето общество има нужда от съвсем други идоли, които виждаме. И това не е български проблем, че се случва. Хората си създават идолите, те си ги търсят, доизмислят. Съвременните идоли нямат нищо общо със Стояна или Ламбо. Заради това и така страдаме и ни е мъчно - защото
няма откъде да се появи
такъв енциклопедичен
ум като Стояна
Тя играе най-простите селянки и първични натури, а всъщност е от най-големите ерудити и има познания, каквито няма как да бъдат разказани. Да не говорим, че има лични познанства с хора легенди. Или за Ламбо - такъв бохем, отдаден на живота, който изхранваше целите си класове, създаваше настроение, атмосфера на истинско творчество. Минавайки през лекотата, забавата, да създадеш друго усещане. Да не говорим какво правеше, ако случайно някой имаше нужда от помощ - как се втурва, организира и прави всичко, за да помогне. Сега ми се струва, че наистина няма кой да ги замести, кой да заеме това място.
- Новата година е след броени дни, а вече се знаят два спектакъла с ваше участие, които ще излязат през нея. Какво репетирате?
- Пиесата, по която работим, се казва “Синът”. Много съм щастлив, че Народният театър стигна до нея, защото това показва тенденция, мислене в мащаб и в голяма перспектива. Авторът на пиесата е Флориан Зелер, който с “Бащата” направи абсолютен бум в театъра.
Горд съм, че “Бащата”
се играе на сцената на
НТ “Иван Вазов”
и че ще се постави последната пиеса от трилогията, от която той е част - “Майката”, “Бащата” и “Синът”. Те нямат нищо общо помежду си, но като заглавия образуват едно семейство. “Синът” е най-последната, от тази година е и е много актуална, в час със съвременната световна драматургия. Народният театър е мястото, където тя трябва да се случва и така завършва един цикъл. Хубаво е, че създава лицето си през ето такива сериозни постижения. Народният театър не оставя на заден план това, че трябва да прави национална и световна драматургия, класика.
- Със “Синът” в Народния театър се завръща колегата ви Захари Бахаров.
- Да, това е другата хубава новина - че един такъв значим актьор се завръща в Народния театър с това представление. Той е важен и необходим за театъра, за публиката, като добър пример как трябва да се изгражда една кариера.
- Как работите с него?
- Много добре, обичам да работим заедно. Със Захари нямаме много срещи на сцената, играли сме в едно или две представления. В телевизията - в “Под прикритие”, играхме повече, както и в киното. Аз имам много хубави впечатления от Захари от представлението “Дакота”, на което бях режисьор. В пиесата той изпълняваше централната роля.
Той не e само талант,
даден му от Бога, но е и
изключително интелигентен
и многопластов
заради това, че ужасно много чете и се интересува от всичко, което се случва около него. Това му дава дълбочина и в същото време привличаща лекота, с която той интерпретира нещата.
- Той ли е в главната роля в “Синът”?
- Човекът, който изнася цялата ситуация, в която изпада едно разбито семейство, е той. Захари играе бащата в пиесата. Аз съм в ролята на психиатър.
- Още една пиеса с ваше участие ще излезе догодина - какво представлява “Великденско вино”?
- Това е проект, който се опитваме да направим с Явор Гърдев от доста време. Уговаряме се, стигаме донякъде. Сега бяхме тръгнали да го направим, премиерните му дати трябваше да са миналата седмица, но реших, че не съм готов, няма как да го съчетая с другите неща и това ме напряга. А “Великденско вино” е пиеса, която трябва да бъде направена в хармония.
- Вие играете поп Кръстю - защо се съгласихте да влезете в ролята на един толкова мразен герой от историята ни?
- Аз много обичам историята. Но поп Кръстю не е това, което е останало в съзнанието. Винаги съществува и друга гледна точка към някакви уж обективни факти от историята.
- Какъв е героят във “Великденско вино”?
- Героят си е поп Кръстю, по-голямата част е документална. Константин Илиев има този хубав навик - когато се занимава с реално съществуващи исторически личности, да ги изследва дълбоко и да ползва почти 100% материали, казани или написани от тях. Така беше и с “Нирвана”, в която участвах - почти документална пиеса с написани неща от Яворов и от Лора Каравелова или от хора, близки до тях. Без да е имало свидетели на тази вечер, в която се случва самоубийството на Лора, то е обективно истинно. В историята с Лора и Яворов нейната майка отказва да се върне от Русия за погребението, прибира се доста по-късно, но захваща прословутото дело срещу Яворов. В него убеждава тогавашното общество, че той просто я е застрелял. И всички са убедени, че поетът е един престъпник. За промяната на тогавашното обществено мнение е трябвало да мине почти век.
По същия начин е и с “Великденско вино” - има достатъчно факти, които биха могли, без да се набиват на очи,
да обърнат представите
на хората за това кой
всъщност е предал
Васил Левски
И дали изцяло това е вина и отговорност на един-единствен човек. Във “Великденско вино” няма да оспорим, че вероятно поп Кръстю има някакво отношение към събития около залавянето на Васил Левски. Но в никакъв случай той не е единственият и не може да се твърди, че той е причина. Да приемем хипотетично, че поп Кръстю е причината, но има много ситуации след залавянето на Васил Левски, при които е било възможно той да бъде спасен, преди да стигне до София. От Ловеч го разкарват до Търново, от Търново го разкарват до София, като през цялото време го пазят 20 души. Българският революционен комитет е изключителна организация, толкова ли не могат да завардят един проход и да го освободят - просто е нелепо!
Такава е била философията на тогавашните ни революционери тогава. И че Васил Левски по-скоро става жертва на самата революционна ситуация дотолкова, доколкото я има, или не, а не на един предател.
- Говорим си за исторически събития и за памет. Трябва ли ни превод на “Под игото”?
- Не съм и зървал този превод, нямам идея как изглежда. Със сигурност знам, че има адаптирани текстове за деца за по-лесно четене. Но те не са авторов текст. Агресия върху авторов текст е нелепица. Играех в такава пиеса - в нея художникът бе решил платното му да е чисто бяло. И всичко допълнително - да го надраскаш, да го разкрасиш, би било агресия. Няма как да посегнеш върху това, че е написано на архаичен език - да го преведеш, за да бъде актуално, на мен ми се вижда кощунство.
- Дъщеря ви питала ли ви е за някакви думи, докато е била в училище?
- Да, разбира се. Вземи една от прочутите глави в “Под игото” - “Тлака в Атъново” - кой ще ти каже какво е тлака? Но питаш, разбираш и запомняш. И
това, че има архаизми,
диалекти, е богатството
на езика
В тях има очарование, което можеш да усетиш само ако четеш на тях. Трябва да ги знаеш, но е хубаво да говориш на нормален български език.
- Играете в театъра, снимате доста и в киното, и в телевизията. Не ви ли идва в повече?
- Да. Бях решил, че тази година повече ще си почивам, но не се получи така. От друга страна, това е хубаво - аз все пак съм във възраст, в която някак си нямам много възможности да играя. Колкото си по-млад, в толкова повече неща можеш да играеш. Пък аз сега вече съм във възраст, в която играя основно бащи и дядовци.
- С грим могат да ви направят и по-млад.
- Да, но за мен актьорската
работа е в максималната
истинност с това как
изглеждаш, без да се
преправяш и доразкрасяваш
Аз се чувствам млад, не усещам тежестта на 61-те години, но знам, че си изглеждам на тази възраст и това е неотменимо. Звучи нелепо да правя нещата, както ги чувствам, защото се чувствам млад. Ами не съм млад. Но ето, от друга страна, може да видиш, че младите ме вземат за модна икона, твърдят, че съм градска легенда. (Пенев стана лице на модна марка, предпочитана от младото поколение - б.а.)
Казаха ми, че до такава степен съм бил интересен с вида си, с поведението си, с начина на обличане, че ме причаквали по кьошетата, за да ме видят, като мина.
- Кой така ви причаква?
- Някакви млади хора, за които, както се оказа, съм бил пример. Аз не знаех това.
- Вие се променихте доста през последните години, не мислите ли?
- Не, винаги съм бил такъв. Любопитното е, че те ме знаят от години. Между другото, преди известно време гледах едно мое старо представление - “Апокрифи”, на видео, което прожектираха за 30-годишнината на “Сфумато”. В една трета от представлението имам монолог. Гледайки го, си казах, че то съдържа всичко това, което правя и сега. И на което хората се възхищават и им прави впечатление. Аз съм си все такъв, просто с времето нивата на интерес се разширяват.
Наистина, широката популярност идва с телевизията. Да не говорим, че в телевизията съм имал детски предавания, които са ги гледали хора, които отдавна вече не са деца. И това във времето, в което имаше само една телевизия. Така че винаги съм бил някъде, но не и широко популярен като сега.
- Сега сякаш повече се появявате по различни събития, включвате се в благотворителни кампании.
- Аз отдавна участвам в такива. За “Българската Коледа” помагам от години, също и за SOS - Детски селища.
- Как избирате коя кампания да подкрепите?
- Когато е благотворителна, свързана със здраве, с добра идея.
- Една от последните е в борбата срещу рака на белите дробове.
- Да, мислех, че са ме извикали, защото са разбрали за моята лична история - сестра ми и баща ми починаха от тази болест. Оказа се, че не знаят, а защото им се струвам авторитетен. Съгласих се, защото това наистина ме засяга и е хубаво хората да са информирани.
- Какво си пожелавате за новата година?
- Пожелавам на всички здраве, няма по-важно от това да си здрав и физически, и психически. Пожелавам на всички и любов, защото тя е най-хубавото.
