Не става дума за чиста завист, а за сложна смесица от търсене на справедливост, защита на ограничени обществени ресурси и усещане, че правилата за елита са други
Отменени полети оставиха стотици наши сънародници блокирани на Малдивите. Причината - полетите им за връщане през Дубай, Доха или Шарджа са отменени заради конфликта в Близкия изток. Те настояваха за помощ от държавата. Темата предизвика масово недоволство в социалните мрежи към закъсалите туристи, като повечето привидяха “почивка на държавни разноски” в луксозен курорт”. Потърсихме социалния психолог доц. Николай Димиторв да обяси реакцията:
В основата на това негодувание стои дълбоко вкоренената нужда да вярваме, че светът е справедлив и предвидим. Имаме склонност да вярваме, че получаваме това, което заслужаваме, и че другите получават това, което заслужават, съответно заслужават това, което получават. Когато бедствие удари обикновени хора в България или в други държави, смятани за бедни, жертвите се възприемат като невинни и смятаме, че светът е несправедлив към тях и обществото трябва да им помогне, за да възстанови справедливостта.
В случая на блокираните българи на почивка в Дубай, Малдивите или други курортни места в тази част на света проличават няколко фактора на символно ниво в реакцията на негодувание.
Един от тях е много смислово натоварената екзотична дестинация - скъпият туризъм в Дубай и на Малдивите. В резултат на това не виждаме просто граждани в риск, а една
социална категория “богати туристи”
Дубай и Малдивите носят в себе си един много силен културен заряд. Те се възприемат като дестинации за показно харчене на пари в охолство и в лукс. Тези образи са толкова силни, че засенчват реалните рискове от близостта до Иран.
Ако същите хора бяха блокирани на някое по-евтино място, емоционалният заряд щеше да е съвсем различен. Тогава фокусът щеше да е върху нещастните туристи, които са отишли на евтини почивки и сега са в капан.
Но когато става въпрос за точно такива туристически дестинации, които се свързват с лукс и с доброволен риск, емпатията намалява.
Това обаче не означава непременно липса на състрадание. По-скоро се намесва моралната оценка за това как трябва да се разпределят общите ресурси накрая. Това не е просто егоизъм, а една сложна смесица от търсене на справедливост, защита на ограничените така или иначе в България обществени ресурси и усещането, че за елита правилата са други.
В настоящия случай мнозина си казват: “Те сами са избрали да отидат на луксозна почивка, водени от желанието си за удоволствие. И сега, когато нещата се объркат, защо ние - те би трябвало сами да поемат последствията от своя избор”. Това възстановява усещането за справедлив свят. И
подобен двоен стандарт позволява обществото да морализира
и да дистанцира групата на туристите като “другите”, като “различните” от нас, скромните и разумните хора.
Това важи още повече в държава като нашата, която е с високи нива на икономическо неравенство - когато видиш някой да си почива на Малдивите, а ти едва свързваш с двата края, това създава усещане за несправедливост. Когато държавата харчи пари, за да спасява хора, които могат да си позволят скъпи почивки, докато от парламентарната трибуна те убеждават, че сметката за ток е правилна, няма как да не се приеме като подпомагане на богатите за сметка на бедните.
Пропускаме факта, че като конструкция и институция
държавата е създадена като универсален защитник
на всичките си граждани. И помощта към едни или други не трябва да се определя от морални оценки. Изниква въпросът дали тази реакция на обществото не е породена от завист към богатите? Краткият отговор би бил “да, понякога”. Но това не е онази чиста и кристална завист, а сложната комбинаци от морални и социални фактори.
Социалната психология казва, че подобни реакции обикновено се формират от три различни емоции, които често се смесват.
Едната е емоцията, която се проявява, когато хората възприемат голямо социално или икономическо неравенство. Това не е завист в класическия смисъл "искам да имам твоето", а е по-скоро негодувание към привилегията, особено когато се намеси публичен ресурс.
По-силен фактор пък е и моралната оценка за отговорността. Когато едно бедствие изглежда случайно настъпило и извън контрола на жертвата, тогава състраданието е много по-силно. Когато изглежда, че човек сам е избрал риска, емпатията намалява.
Другият фактор е защитата на общия ресурс. Когато става въпрос за харчене на пари от бюджета, тоест общи пари на всекиго от нас, ставаме много по-чувствителни към справедливото им харчене.
Като общество имаме много слабо доверие към институциите и дори по начина, по който помагат. Тоест в общества с високо доверие към институциите като скандинавските държави хората обикновено си мислят, че щом държавата помага, значи има причина.
А в обществата с ниско доверие към институциите, мисленето най-често е, че някой пак се възползва от системата. След прехода живеем с усещането, че богатството е резултат от не много честни процеси на натрупването му и че системата е неравнопоставена. За едни държавата е майка, а за други - мащеха.
Ние много обичаме да живеем в предвидим свят, в който ни е лесно да вярваме, че можем да контролираме собствената си съдба чрез собствените си разумни избори. И ако приемем, че тези туристи са просто жертва на лош късмет, тогава ще трябва да допуснем, че всеки един от нас е уязвим от случайности и може да има лош късмет и всеки може да стане случайна жертва на някакво лошо стечение на обстоятелствата. Това е плашещо и неприемливо за нас. И за да намалим тази тревожност, всъщност много често обвиняваме пострадалите.
Парадоксът всъщност е, че колкото по-непредвидим е рискът, толкова повече като общество започваме да търсим вина в пострадалия. Това е защитният механизъм, с който се опитваме да внесем ред и справедливост в иначе хаотичния свят.
В случая обаче етикетът “луксозна дестинация” замъглява преценката ни и ни пречи да видим, че става въпрос за обикновени български граждани, които са попаднали в една необикновена ситуация, за която те нямат никаква вина.
